Смях през сълзи с „Джоджо Заека“

Още с премиерата си „Джоджо Заека“ разпали противоречиви чувства – едни отричат, други възхваляват странната история, разказана от режисьора Тайка Уайтити („Тор: Рагнарок“). Сюжетът разказва за нацистка Германия и Хитлер като въображаемия приятел на момчето в главната роля. Публиката по-скоро харесва „Джоджо Заека“ – В IMDb оценката на зрителите е 8 от 10 – но критиците не споделят това мнение, дават му 58 от 100 точки.

Първият показ на филма бе на 8 септември на кинофестивала в Торонто. У нас имаше няколко прожекции на „Киномания“ в края на миналата година, а тази седмица тръгна в редовно киноразпространение. Девети февруари е важна дата за „Джоджо Заека“, защото има шест номинации за „Оскар“, включително за най-добър филм.

Във филма виждаме 10-годишния Йоханес (Роман Грифин Дейвис), който си измисля приятел, за да го подкрепя в трудните моменти – Хитлер (Уайтити). Момчето живее в малък град в Германия, където нацисткият флаг виси от всяка сграда. Когато Йоханес постъпва в лагер на Хитлерова младеж, за да стане силен арийски боец, той се сблъсква с подигравките на връстниците си, в чиито очи той е твърде малък, хилав и страхлив – така възниква прякорът му Джоджо Заека. Йоханес трудно се вписва и в изискванията на строгите капитан Кленцендорф (Сам Рокуел) и госпожа Рам (Ребъл Уилсън). Майката на Йоханес, Роузи (Скарлет Йохансон), не се поддава на националсоциализма и крие в дома си Елза (Томазин Маккензи), еврейско момиче с артистични наклонности. Двете са единствената подкрепа за невинния Йоханес.

Измисленият Хитлер е едновременно „най-странното и най-реалистично“ нещо в „Джоджо Заека“, който представя баналното зло на Третия райх през съзнанието на умния, чувствителен и почти обикновен Джоджо. Сладките моменти и очарованието вероятно са последните неща, които очаквате да видите във филм за геноцид и фашизъм, но в някои моменти настроението става „лепкаво и меко“ и се отплесва по „преситения кич“ на „Животът е прекрасен“ на Бенини, пише „Ню Йорк Таймс“ и отбелязва, че успехите на филма са най-вече в забавните моменти.

Мнозина не виждат нищо забавно в „Джоджо Заека“. Не позволявайте рекламната кампания да ви заблуди, пише Кевин Меър в „Дъ Таймс“ – филмът няма онази грандиозност на „Великият диктатор“ на Чаплин или „Гадни копилета“ на Тарантино. Тук амбициите са „по-локални, драмата е много интимна и приятно позната“.

„Digital Spy“ канят Габриела Гайзингер, която е с еврейски произход, да даде отзив за филма.

„С цялото възмущение, което предизвика, човек би си помислил, че това е първият път, в който Хитлер е сатиризиран в медиите, а не е така“, пише авторката и изтъква интересен факт: дядото на Уайтити е руски евреин и понякога режисьорът използва фамилията Коен.

Гайзингер отбелязва умния ход на Тайка Уайтити да използва дете за главния си герой и да представи майка му като участник в Съпротивата – това балансира кадрите с нацисти, които крещят лозунги. Гайзингер признава, че те са предизвикали у нея гадене, но се е смяла с цялата зала на забавните моменти във филма.

„Колкото повече критическа мисъл използваш, толкова по-притеснителен става „Джоджо Заека“, особено когато офицер на Гестапо, игран от Стивън Мърчант, казва: „Мечтая си за повече млади момчета като вас и вашия сляп фанатизъм“. Защото ние наистина живеем в свят, където 10-годишните момченца са сляпо фанатични – пише Гайзингер. – Но в реалния свят те не намират мило момиче като Елза, което ги научи да бъдат човеци. Вместо това те стават яростни тийнейджъри, които купуват автоматични оръжия и стрелят по синагоги.“

Елза е въплъщение на съчувствието, което изпитваме, независимо дали сме с еврейски произход, или не, пише Гайзингер.

„Но аз съм еврейка, така че бе невъзможно за мен да не си представя себе си, баба ми или лелите ми в тази малка скрита стая в къщата на Роузи. В това „Джоджо Заека“ е най-силен: кара те да мислиш така, все едно си Елза, а не Джоджо“, обобщава критичката.

Марк Кърмоуд дава на филма 3 от 5 звезди в „Гардиън“ и посочва, че „въпреки че „Джоджо Заека“ има ясни и честни намерения, не е нито достатъчно остроумен, нито забавен, за да стигна до центъра на своята тема“.

„Джоджо Заека“ не успява да вплете светлината и тъмнината, без да се виждат шевовете. Не само защото играта между невинността и покварата не постига онова, чрез което великото изкуство трансформира трудни теми в нещо магическо. Много често общият тон е на границата с безвкусицата – което е фатална грешка.“