Смях ръка за ръка с писъците

Психопати, зомбита и признаци, фалшива кръв, съспенс и ужаси. Жанровото кино обичайно е съпътвано с предразсъдъци в обществото – често обаче те не само не са основателни, но и всъщност с лека ръка зачеркват неочаквано креативни заглавия, които носят невероятно обаяние и находчиви идеи. В това ни убеждава Благой Иванов в сборника си „Добрите, лошите и грозните“ – опит да се сглобят парчетата, които изграждат някои елементи от жанровете в киното и похватите на зрелището.

Посочена е и любопитната закономерност между чисто комерсиалните и по-лековатите продукции и заглавията, които единодушно се считат за първокласни.

Общопризнати режисьори като Робърт Уайз, Алфред Хичкок и Стивън Спилбърг са оказали прекалено силно въздействие на редица по-скромни имена във фантастиката, трилъра и хоръра и именно тези по-малко известни творци са сред акцентите в съдържанието на „Добрите, лошите и грозните“.

Сборникът (под знака на изд. „Ибис“) е първата самостоятелна книга на Благой Иванов и включва както материали за по-стари заглавия, така и ревюта на по-актуални хитове.

Предлагаме ви откъс от „Добрите, лошите и грозните“.

Как се ражда хорър комедията?

През 60-те и 70-те години на XX век жанровите модификации в киното довеждат до интересни резултати, а специално хорър жанрът е наситен с всякакви вариации – наред с господството на зомбитата от „Нощта на живите мъртви“ (1968) на Джордж А. Ромеро се появяват всякакви поджанрове и теми, някои от които съвсем нови за екранната магия. Засилва се и филмовият демонизъм, а ужасът се психологизира до крайност. При тази гъстота на съставките няма как да не се прояви непреодолимото и спонтанно желание за освобождаване на акумулирания негативизъм чрез трансформирането му в нещо различно и далеч по-лежерно, чиято функция е да „отпусне нервите“ – така, ръка за ръка с писъците, тръгва и смехът. Пародията, едно съвсем естествено допълнение към всеки жанр, нахълтва като следствие на богатото и светкавично синтезирало се разнообразие, което ескалира в пренасищане и прераства съответно в необходимостта от „охлаждане на страстите“; това става посредством хумора.

Зараждането на пародията датира още от Древна Гърция, когато с термина са били наричани сатиричните, цинични и понякога подигравателни версии на епическите поеми, написани в изобличаващ или карикатурен стил, осмиващи героизма или някоя политическа фигура. Похватът се запазва и по времето на Римската империя, а също и през Средновековието, но най-силно е развит едва след Ренесанса и през Просвещението, когато еволюира до форма с обособени традиции. Оксфордският речник дефинира пародията като подражание, създадено, за да разсмее чрез абсурдизма си. Във филмов контекст общоприетото и най-простото схващане днес е пародията да се възприема като имитационен жанр, осмиващ нашумели (било заради комерсиалния си успех, естетическите качества или и двете заедно) хитови заглавия, комбинирайки колажни шеги в общ хумористичен каламбур. Може би оттам някои (неоснователно или напълно заслужено) определят пародията като мързелив жанр, тъй като създателите й паразитират благодарение на идеи, които вече някой преди тях е приложил (все пак понякога пародиите изпреварват по популярност и успех филмите, които пародират). В киното на ужаса духовитостта навлиза сравнително късно. Ако при немите филми публиката се е разсмивала до сълзи заради комици като Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън, то след появата на звука за тази задача отговарят и режисьори като Франк Капра и Ернст Любич. Ала при всички тях хуморът е много повече ситуационен, не толкова жанров. Въпреки всичко, след тематичния кино разцвет от 30-те години, комедийните заглавия постепенно се „нанасят“ и в други жанрове. Така се раждат комедии с романтичен, музикален, исторически и дори военен елемент в сюжета си; малко по-късно бял свят виждат и хорър комедиите.

Ужасът и хуморът – макар да изглежда напълно парадоксално на пръв поглед – установяват неочаквано пълноценна и хомогенна връзка помежду си. Колкото са различни един от друг като емоция, толкова добре си пасват, когато бъдат творчески слети в едно. Това преплитане може да бъде и подхлъзващо, за което ни алармира Джон Д. Макдоналд в контекста на популярната литература, като предупреждението му звучи правдиво и спрямо киното: „Хуморът и окултизмът са две от най-трудните теми за писателите. Под перото на неопитния бездарен творец хуморът се превръща в погребална песен, а окултното – в шега.“ Първоначално при хорър филмите комичните елементи почти директно се материализират като пародийни и това сработва в някои случаи, да кажем „The Laurel-Hardy Murder Case“ (1930) на Джеймс Парът, където се прокрадват нюанси от „The Cat and the Canary“ (1927) на Паул Лени. Най-уважителна заслуга за ранните изяви на тази комбинация имат Бъд Абът и Лу Костело с майтапчийските страхотии, които ги сполетяват в забавни фарсове като „Hold That Ghost“ (1941) на Артър Любин и „Abbott & Costello Meet Frankenstein“ (1948) на Чарлз Бартън. Филмът на Бартън е логичният отговор на прословутия и безмилостно експлоатиран „чудовищен“ франчайз на Universal Studios, който избухва предишното десетилетие. Също така „Abbott & Costello Meet Frankenstein“ е един от най-големите хитове през годината, в която се появява, освен това е заглавието, което за последно събира на едно място граф Дракула, грозното създание на д-р Франкенщайн и Човека-вълк, преди дългата пауза, прекъсната първо през 1987 г. с нелошия „The Monster Squad“ на Фред Декър и после – с нелепия „Ван Хелсинг“ (2004) на Стивън Съмърс. Въпреки успеха на тези непълнолетни хорър пародии, през последвалите десетилетия филмите от този тип се броят на пръсти. В някои случаи се появяват нецеленасочени абсурдизми (цялата филмография на Едуард Ууд-Мл. например), които предизвикват усмивки с наивния си стремеж да бъдат страшни и сериозни; в други случаи някак почти инцидентно се раждат заглавия като „Carry On Screaming!“ (1966) на Джералд Томас, който е дванадесетото издание от обемната и безумно известна навремето нискобюджетна британска поредица „Carry On“, взимаща под прицел всякакви жанрове и епохи. През 1967 г. Роман Полански снима възлюбената си Шарън Тейт в чудесния „Танцът на вампирите“, който може да се посочи като завършен жанров представител на хорър комедията, пародирайки тогавашните вампирски тенденции и намигвайки към продукциите на Hammer Films. Полански създава не просто оригинална в скечово отношение черна комедия, а извънредно пипнат като постановка филм, за което спомага и режисьорската находчивост, и стабилната финансова основа, причина за която е международният успех на предишния му филм, „Отвращение“ от 1965 г. – също хорър, при който обаче хуморът е за сметка на драматизма. Следващата значима стъпка в тази посока се случва чрез пиперливото въображение на Мел Брукс. С „Младият Франкенщайн“ (1974) бруклинският цар на екранния хилеж поднася несравнимо забавен и стилен пастиш, смело гъделичкащ едно от най-страшните творения на фикцията, изтипосвайки го във възможно най-хумористична светлина. Тенденцията се засилва – още в „Зората на мъртвите“ (1978) на Ромеро се усеща финото криволичене между сатиричното и откровено пародийното и големият взрив след него помита жанра, преобразувайки го през първата половина на 80-те години; отговорен за това е Сам Рейми и трилогията му „Злите мъртви“, която кардинално преобръща жанровите стереотипи, налагайки изцяло нова естетика на плашене и забавление…