Снежина Петрова: Как се носи отговорност за цял народ? С 30 души аз щях да умра

Актрисата за спектакъла „Медея“, който ще покаже и на сухо след потопа на Античния театър, за сцената и рибата в живота на двете си момчета и какво би направила, ако имаше средства и пълна свобода

„Много мои колеги се опитаха да разколебаят децата си от желанието да играят в театъра и не успяха. Явно е много заразно“, казва Снежина Петрова. Снимка: Орлин Огнянов/НДК - Снежина Петрова: Как се носи отговорност за цял народ? С 30 души аз щях да умра

„Много мои колеги се опитаха да разколебаят децата си от желанието да играят в театъра и не успяха. Явно е много заразно“, казва Снежина Петрова. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

На 28 юни тази година на сцената на Античния театър в Пловдив бе представена постановката „Медея“ от Еврипид, като част от програмата на града в ролята на европейска столица на културата. Представлението е свързано и със социален проект – включване на деца от различни пловдивски етноси, които в продължителен период от време се обучават заедно със студенти от НБУ под лидерството на художници, психолози, актьори. Към същия проект, смятан за върха на пловдивската културна програма, се организираха изложби и концерт на деца от етносите в Пловдив.

В ролята на древногръцката принцеса и магьосница е Снежина Петрова. В спектакъла участват Владимир Пенев (Креонт), Петър Дочев (Язон), Георги Гоцин (Егей), Станка Калчева (Дойка), Ася Иванова (Корифей), Ивайло Драгиев (Педагог), Койна Русева (Вестител). Античният хор е от студенти от НБУ.

Режисьор на „Медея“ е Десислава Шпатова. Музиката е на Асен Аврамов, сценограф – Зина Генч и Христина Дякова. Художник е Цветелина Спиридонова, хореограф – Анна Пампулова.

Снежина Петрова е между няколкото най-лични актриси на българския театър. Участвала е в етапни постановки с превес на независимите проекти. Носител е на награди „Аскеер“, „Икар“, отличия от наши и международни театрални фестивали. Доцент е в театралния департамент на НБУ. Има две момчета – Иван (13 г.) и Никола (10 г.).

На премиерата на „Медея“ в Античния театър се изля пороен дъжд, който внесе любопитни трепети при участниците и зрителите. „Медея“ излиза на сцената на Театър „Азарян“ на 8 и 9 октомври.

– В „Медея“ участват циганчета от квартал Столипиново в Пловдив заедно с деца от други местни етноси. Покрай представлението се състоя конкурс за детска рисунка и бяха проведени уъркшопове за социална интеграция чрез театъра. Не се ли почувствахте експлоатирана от пловдивските власти в тяхна социална акция?

– Въобще не съм се замислила, че може и така да се погледне. Финансирането те принуждава да работиш много активно. Не само при театралната дейност. Като куратор направих две големи изложби, в които не само деца бяха автори. Показахме инсталации, портрети. Пуснаха ни в „Квадрат 500“ и в Софийската градска галерия, най-престижните места в столицата. Интересно ми беше да представим нашата работа с деца извън театъра. Не съм и мечтала за такова нещо.

– На премиерата в Пловдив заваля проливен дъжд. Казахте, че заради това сте имали вариант на „сухата Медея“ и „Медея, която е вуду“. Какво означава това?

ДНК

– Дъждът ме направи слаба, безпомощна, клета. Бях облечена в черен дъждобран, който просто беше един найлон, опитващ се да продължи живота си, но всъщност отиде към смъртта си. Заради потопа не можах да покажа Медея, която подготвих. Но показах друга, може би уникална.

– Значи сте доволна от представлението, макар и в проливния дъжд?

– Никой не може да каже със сигурност дали е доволен, или не. Събитието остава като белег, като проба за цял живот – да видим дали можем да издържим! Не само дъждът, а всички условия бяха средство за изпробване на силите ни. И то не само на мен, а на 30 души. По едно време погледнах зад мен и видях моите студенти да лежат във водата. Мислех да се откажа и да предложа на публиката да прекъснем. Но си казах – не мога да предам тези хора! След като те имат сили да издържат, и аз трябва да намеря сили. А и зрителите не искаха да прекъсваме, аплодираха ни, крещяха насърчително. За първи път ми се случва такова нещо!

– На Десислава Шпатова ли е идеята за „Медея“ от Еврипид?

– Това е стара нейна идея, която предложи на Сашо Морфов, когато той беше директор на Народния театър. Но не успяхме да намерим финансиране.

– С какво Ви привлече историята на тази странна антична жена, която убива децата си? Зловеща и за днешното време…

– Интересна ми беше, особено след като се запознах с превода на Георги Гочев. Той направи мост между миналото и сегашното чрез езика. Езикът има много важна роля. Но в дъжда в представлението нахлуха и стихиите, които промениха въздействието.

– Как намерихте сили в себе си – освен дъжда, трябваше да се изкачвате три етажа в конструкцията на сцената?

– Съжалявам, че не можах да си облека финалния костюм. Беше черна кожена, тържествена дреха. Царска. Но от дъжда ми залепна и си навляках отгоре всекидневната дреха. Не стана добре, костюмът изглеждаше все едно, че не е правен за мен. Дори някои коментари критикуваха, че костюмите са се издънили.

– Всеотдайна и безхитростна – останахте си същата, каквато Ви познавам отпреди 25 години…

– Този път носех отговорност за много хора. Не знам политиците как живеят с отговорността за цял народ. Аз отговарях за 30 души и щях да умра.

– Как се отрази този проект на семейството Ви?

– „Медея“ засмука цялото ми време и отсъствах от къщи. Като приключи, миналата нощ трябваше да седна и да отхвърля учебниците по солфеж на малкия ми син – от първи, втори, трети и четвърти клас. Защото е страшно, ако мама не знае нещо. Стигнах до средата на 4-ти клас и заспах от преумора. Синовете ми много се изненадват, ако на някой въпрос не мога да отговоря. И двамата пораснаха и сега са по-силни. Иван е на 13 и вече трудно го ограничавам. Никола е на 10 и участваше в представлението като дете на Медея. Каза ми:

„Мамо, сега излизам и ако не ме убиеш, много ще ти се разсърдя!“

И двамата се включиха в обучението на децата при репетициите. Дори взех Никола, когато отидохме във Филиповци да изберем циганчета. Участваха във всички репетиции. Иван се срамува на сцената, но Никола изтърпя цялото обучение на децата. Имаме покани да играем представлението във Велико Търново и Варна. Има голям смисъл да включваме деца от различни етнически общности в съответните райони. А аз се чувствам много добре. Като малка една от мечтите ми беше да стана учител. Освен прокурор. А то какво се получи? Сега моите учителски поощрения и прокурорски обвинения минават през театъра, през сектора на Еврипид, Достоевски, Масловска…

– Какво учат децата Ви?

– Иван е в нормално училище, Никола е в Музикалното. Независими, свободни. Иван няма интерес към театъра. Никола е категоричен, че ще се занимава с театър. Не знам как ще го разколебая. Много мои колеги се опитаха да разколебаят децата си и не успяха. Явно е много заразно.

– Е, за мъже актьорството е по-лесно.

– Жена в театъра да е по-зле отколкото мъж? Аз пък мисля, че за мъж е по-тежко. Ние, актьорите, сме в подчинена позиция в театъра и като че ли за нашата природа е по-възможно. Въпросът е да станеш достоен партньор на режисьора в собствената си роля. Това всъщност е най-голямата реализация на актьора.

Между другото, Иван, който е много скептичен към моята професия, дойде и гледа едно въртене на „Медея“ в Театър „Азарян“ през пролетта. Беше един от първите зрители. После отишъл при Деси и казал:

„Мама играе страхотно!“.

Казах си, щом той така реагира, тук нещо се получава! И някак си се успокоих. Защото децата са откровени, не лъжат за това, което виждат. А аз имах съмнения за актьорската си задача.

– Щом не се увлича по театъра, Иван от какво се интересува?

– Интересува се от от футбол, от риболов. Стана специалист по въдиците. И аз ходех с него, хващахме шарани, сега, слава Богу, вече ги пускаме обратно. Но преди без шаран не можехме да напуснем рибарника.

– На язовир ли ходите?

– Не на язовир, на развъдник. Нямам сили да понеса, ако не хване риба на язовир. С риболова беше голямо изпитание. Беше на три години, когато видя за пръв път рибари и влезе във водата. Щеше да се удави, нищо не можеше да го спре. И аз реших, че трябва да вземем въдици и да опитаме. Премина през тежък период на обучение – разплитане на корда, връзване на кукички, видове захранки, примамки…

– Явно се справяте добре с възпитанието на момчета.

– Не знам, чувствам се някак си слаба да управлявам живота на децата си, да бъда този авторитет, който смятам, че трябва да бъда. В тази тяхна възраст авторитетът ми е много оспорен.

– След толкова години театър, има ли все още чувства и представи, чието изследване Ви е любопитно?

– Любопитна ми е интеракцията с публиката. Много по-директна и по-крайна. Имаме с Деси Шпатова един проект, който ще започне в Театър „199“. С мен и евентуално с група студенти, музиканти. По „Фермата“ на Оруел – стендъп представление. Мисля, че публиката може да се включва много по-активно в спектакъла. Това, което се случи в Пловдив, не го бях предвидила. Зрителите викаха, пляскаха, когато студентите легнаха в дъжда. Спряхме да говорим и тогава зрителите се включиха. Окуражаваха ни през цялото време. Не ни пускаха да си ходим. Това е общностно преживяване, много силно! Заради което е възникнал театърът. Ето тези корени са ми интересни. Публиката да те иска, не само ние да стоим на сцената и да се чувстваме абсолютно защитени. Да сме по-оголени. Не казвам да включваме публиката насила в импровизации, а да видим дали е възможно нашият разговор да е двустранен.

И аз напоследък правя подобни презентации с предизвикателства към публиката. Например част от кураторството ми, преди да излезе представлението на „Медея“, беше „селфи-пойнт“ през април и май, където хората можеха да се снимат с части от бъдещия ми костюм – короната и златния плащ на Медея. Хората се снимаха с тях и даваха невероятни предложения – как да се слага короната, за да изразява определено чувство, как героите да застанат един срещу друг и т.н. Короната слагаха деца и техните майки, възрастни жени, мъже… Дори Иван Добчев сложи короната и се снима в моя подкрепа. Това беше вид общуване с публиката.

Снежина Петрова с короната и мантията на Медея заедно с двете си момчета – Никола (вляво) и Иван. Снимка: Личен архив

– Ако имахте пълна свобода и средства, какво бихте направили?

– Културен център за гражданите на София. Но частен и независим. Градът има нужда от такова пространство, където децата и особено тийнейджърите да се занимават, да им е интересно, да се чувстват защитени и в същото време да научават нещо. И някой да общува с тях, но това да не са техните родители. Не може клубовете с наргилетата да са предпочитаното място за интересно прекарване на времето. А в музеите не може да се остане, влиза се и се излиза.

– Имам чувството, че в сравнение със Снежина отпреди 20 години сега се самоограничавате и изолирате. Може би премного знаете, за да Ви е интересно, изчезнаха илюзиите Ви или сте някак сломена?

– Не знам откъде имате това усещане. Точно обратното, в последните години много се отворих, много разказвам за себе си. Дори си създадох профил във Фейсбук – нещо, срещу което бях много против. Е, да, на светски събития много рядко ще ме видите. Просто нямам време. След участието ни в Пловдив си давам сметка колко е трудно да реализираш една идея. За мен беше голямо предизвикателство. Другата седмица влизаме в Театър „Азарян“ и отново ще имаме тежка подготовка.

– Какво желаете още?

– Желая само децата ми да преминат през трудния период, в който влизат, и да оцелеят. Дала съм им свобода, а тя е малко опасна. Моля се да не им давам грешни съвети – да не са архаични, неактуални.

Пловдив Джаз Фест