Снежина Петрова: Животът е битка и необходимост да съществуваме като жена и мъж едновременно

Разходка в бъдещето на театъра ни предстои след броени дни в зала 1 на НДК с новия спектакъл на Явор Гърдев „Квартет“. Пиесата на Хайнер Мюлер ще бъде претворена в кино и актьорската игра на сцената ще тече паралелно с компютърно генерирана реалност. Ще видим Снежина Петрова и Захари Бахаров като мъж и жена, но на екрана аватарите им ще се претворяват един-друг. Размяната на половете ще бъде и словесна, защото Мюлер непрекъснато разменя ролите на мъжа и жената, всеки пробва какво е в чуждите обувки…

Часове преди премиерата на 12 май се срещаме със Снежина Петрова. Актрисата е погълната от опита да наложи контрол в раздвоението, разтроението и прочие деление на своята личност на сцената… и в крайна сметка не сме сигурни с кого беше интервюто – с Мертьой, Торвел, Воланж или Валмон.

– Открихте ли какво е да имате аватар, Снежина?

– Чисто актьорски за мен усещането не е по-различно от друг път. Не така ще бъде за зрителите – ще виждат мен в реално време, а в същия миг отзад на екрана ще виждат Валмон, който звучи с моя глас.  Образува се смисъл, много по-сложен, отколкото ако не бяхме използвали това средство. По пиеса има един момент, в който аз трябва да играя мъжката роля, а мъжът Валмон да играе женската. И ако не бяхме използвали технология, това щеше да бъде много театрално. А сега има шанс в единия план да е кино…

Но знаете ли, аз всъщност не знам как изглежда спектакълът, защото съм на сцената и не мога да видя как в крайна сметка изглежда всичко отстрани.

– Въпреки голямата сцена и салон, в този случай всеки зрител ще може да види в близък план всяка една ваша мимика, дори най-дребната, на огромния екран. Предполагам, смесването на игра за кино и за театър е сложно за вас, защото трябва да дозирате по нов начин актьорските средства?

–  Да, налага ни се да редуваме средствата – театрални и много по-събрани, когато усетя, че камерата следи в близък план лицето ми. Аз горе-долу знам кога се случва това и влизам в друг режим на работа – и като звук, и чисто физически.

– Тялото ви е покрито със сензори, които предават сигнал на инфрачервени камери, а чрез тях компютърът задвижва вашия аватар. Като в рамка ли е чувството да играете в този високотехнологичен костюм?

–  Ако системата работи перфектно – много се надявам това да се случи, ние със Захари Бахаров просто се движим и на картинката ни са повторени от нашите аватари. За нас това не е нищо особено. Освен, че много бавно се облича този костюм – отнема поне половин час.

Костюмите на Захари Бахаров и Снежина Петрова са покрити със сензори, които предават сигнал към инфрачервени камери.

– Изкушавате ли се да погледнете към екрана, докато играете, за да видите какво се случва с аватара?

– Докато репетирахме – да, имаше моменти, в които много се разсмивах, губех концентрация, защото се получаваха смешни неща. Например единият ми крак оставаше във въздуха или полата на Воланж не беше на мястото си…, докато не беше овладян софтуерът.

– Като поглеждате вашия аватар – тази кукла, какво научавате за себе си?

– В началото ми беше странно да работя със собствените си снимки и образи от различните възрасти, защото Явор разработи всички женски образи в спектакъла през моя – освен Мертьой, аз съм и Воланж, и Торвел. Търсихме снимки в моя архив от преди 10 години, от възрастта на моята невинност. И въпреки че са донякъде видоизменени, всички те съм аз. Това е един особен разговор с мен самата, който Явор искаше да провокира в този сюжет.

– Обърквате ли се, когато от сцената се налага да говорите със себе си в трето лице?

– Може би вече приех идеята да изляза и да преживея пред толкова хора нещо толкова лично. Вълнувам се, защото това е тотално разголване, показвам всичко и все едно си правя публично харакири.

Явор Гърдев разработва всички женски образи в спектакъла през този на Снежина Петрова – тя е Мертьой, Воланж и Торвел.

– За вас този спектакъл е пътешествие във времето…

– Пътешествие във времето, във възрастите. „Квартет“ на Хайнер Мюлер е и пиеса за смъртта, за времето, което минава…, в театъра често изследваме темата за смъртта.

– „Квартет“ не е ли за любовта?

– За любовта е – но за любовта в развитието й през времето. Накрая тя завършва със смърт. Голямо предизвикателство е този текст, сблъсква те с всички чудовища в теб и в човека, който те обича.

– Какъв е кодът на Явор Гърдев към този текст на Хайнер Мюлер?

– Предпочитам Явор да го обясни, това е неговият спектакъл, въпреки че е изповедален текст на Хайнер Мюлер. Ние със Захари, доколкото можем също влизаме с цялата си автентична енергия, на която сме способни. Но аз не мога да кажа с две думи за какво точно е този текст, защото ще го опростя. Той има страшно много много пластове.

– Как бихте изиграли ролята на Мертьой преди 20 или повече години, в началото на кариерата ви?

– Аз точно тогава съм я играла – с това започнах, но в „Опасни връзки“ на Лакло. Постановката беше на Десислава Шпатова. Същият сезон Явор Гърдев постави „Квартет“ в Театър „Сфумато“, който е по същия сюжет. Тогава играх с Деян Донков, той беше Валмон, Лилия Маравиля беше Торвел, Ася Ингилизова – Воланж, Мариана Крумова – майката… Така че имам опит с тази жена.

– По друг начин ли разбирахте тогава Мертьой?

– Това е друга пиеса, а сега историята е за един мъж и една жена и всичко, което се е случило в живота им.

– Какво ви докосва във вашата героиня – нещо, в което виждате себе си?

– О, има много много моменти, в които виждам себе си – не бих могла да играя, ако не споделям голяма част от този образ. Най-покъртителното е един женски монолог, който Валмон изрича на финала от името на жена. С удоволствие бих го изиграла аз, но Хайнер Мюлер е дал този текст на мъжа – за това как ще се срещнат двамата след смъртта… в своите кошмари.

Захари Бахаров и Снежина Петрова ще бъдат и мъж, и жена в този спектакъл.

– В спектакъла сте двама актьори, с колко най-малко може да бъде изигран този „квартет“?

– Оригиналният „Квартет“ е само за двама, мъж и жена.

– Освен пътешествие във времето, постановката на Явор Гърдев е и разходка в бъдещето. Този спектакъл може би ще подтикне мнозина ваши колеги да тръгнат в нови посоки?

– Да, това е бъдещето по отношение на средствата. Голям лукс е да можем да направим този спектакъл, изключително благодарна съм на продуцента Мирослав Боршош, че инвестира в такъв тип проект и в технология. Това е голям шанс и голяма среща между две медии – театъра и киното. Да видим какво ще се получи, какво ще произтече от нея.

– Каква в крайна сметка е идеята на този спектакъл?

– Не е едно нещо – в живота също е така, няма един отговор. Сложно е, защото трябва да можеш да се поставиш в позицията на другия… Да, спектакълът сигурно е за мъжа и жената, за любовта и смъртта, за мястото на Бога във връзката между хората, за животинския инстинкт у нас, за голямата битка и необходимост да съществуваме като мъж и жена едновременно – единият с другия, и за това какво остава от единия без другия… Тяхната среща всъщност е светът, тя е цялата цивилизация.

Спектакълът е изключително зрелищен.