Съвременният свят е претъпкан с образи, смята Сюзан Зонтаг, а снимането се превръща в пристрастеност. В книгата си „За фотографията“ тя разглежда „ненаситността на фотографското око“ и как то влияе върху съвременния свят, как се превръща в „етика на виждането“. Тази книга не е за фотографията, заявява американската писателка и есеист Зонтаг.
„Фотографията ни служи само като средство да проумеем съвременния начин на мислене и усещане“, смята тя.
Сюзън Зонтаг е американска интелектуалка и писателка, най-известна с есетата си за съвременната култура. През 2000 г. получава Националната награда за книга на САЩ за историческия роман „В Америка“ (1992).
„За фотографията“ десетилетия наред е влияла върху хората на изкуството (не само фотографите), за да осъзнаят процесите в съвременното общество. Още през 70-те години на ХХ век се правят опити нейните текстове да бъдат издадени в България, дори се подготвя том с подбрани есета, но точно тогава Зонтаг излиза в защита на „Солидарност“ Полша и се обявява против репресиите срещу организацията. Американката заявява, че фашизмът и комунизмът са еднакво вредни. Според преводачката ù Христина Кочемидова точно това става причина Сюзан Зонтаг да се появи в България чак след 1989 г. с две книги – „За фотографията“ и „Болестта като метафора. Срещу интепретацията“.
Сега „За фотографията“ излиза отново със следговор от Кочемидова.
Представяме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Лист“.
В пещерата на Платон
Около фотографския образ се изгражда ново понятие за информацията. Снимката е тесен отрязък от пространството и времето. В свят, управляван от фотографски образи, всички граници („рамки“) изглеждат произволни. Всяко нещо може да се отдели, да бъде извадено от всичко останало: необходимо е само да се рамкира обектът по различен начин. (И обратното: всяко нещо може да се свърже с всичко друго.)
Фотографията засилва номиналистичния възглед за социалната действителност като състояща се от малки, очевидно безкрайни на брой единици – както броят на снимките, които може да се направят на всяко нещо, е неограничен. Чрез снимките светът се превръща в низ несвързани, самообособени частици; а историята, миналото и настоящето – в сбирка от анекдоти и faits divers. Фотоапаратът прави реалността атомична, податлива на контрол и смътна. Това е възглед за света, който отрича взаимосвързаността и последователността, но едновременно с това придава на всеки момент мистериозен характер. Всяка снимка има множество значения; и наистина, да видиш нещо във вид на снимка, значи да се изправиш пред потенциален обект на омайване. Крайният замисъл на фотографския образ казва: „Ето повърхността. Сега помисли – по-скоро почувствай, усети – какво се крие зад нея, каква трябва да е реалността, щом изглежда по този начин“. Снимки, които сами по себе си не могат да обяснят нищо, са неизчерпаем подтик към размисъл, изводи, предположения и фантазии.
Фотографията предполага, че познаваме света, щом го приемаме за такъв, какъвто го изобразява фотоапаратът. Но това е обратно на становището, че не го приемаме такъв, какъвто изглежда. Всяка възможност за разбиране се корени в способността ни да кажем „не“. Всъщност човек никога не може да разбере нищо от една снимка. Разбира се, снимките запълват празнините в нашето съзнание за настоящето и миналото: като например фотографиите на Джейкъб Рийс, запечатали нюйоркската нищета от 80-те години на миналия век, ярко свидетелстват, че градската беднота в Америка по онова време е била съвсем дикенсовска. Въпреки това фотоапаратът предава реалността така, че винаги скрива повече, отколкото разкрива. Както посочва Брехт, от снимка на заводите на Круп не става ясно нищо за самото предприятие. За разлика от сетивното отношение, което се базира на външния изглед на дадено нещо, разбирането се базира на неговото функциониране. А функционирането се извършва във времето и трябва да се обяснява във времето. Само разказът може да ни даде разбиране.
Ограничението на фотографското познание е, че макар и да може да стимулира съвестта, в крайна сметка то никога не е етично или политическо познание. Познанието, извлечено от снимки, винаги ще бъде някакъв вид сантиментализъм независимо дали е цинично, или хуманистично. То ще бъде евтино познание – привидно познание, привидна мъдрост; точно както самият фотографски акт е привидно притежание и привидно насилие. Самата безгласност на онова, което, да речем, става разбираемо от снимките, съставлява тяхната атрактивност и провокативност. Вездесъщото присъствие на снимките има непреодолимо въздействие върху моралната ни чувствителност. Като допълва и без това претъпкания свят с негов дубликат от образи, фотографията създава у нас чувството, че светът е по-постижим, отколкото е в действителност.
Нуждата от потвърждение на реалността и изостряне на преживяното чрез снимките е вид естетическо потребителство, с което вече всички сме свикнали. Индустриалните общества превръщат своите граждани в налудничави събирачи на образи; това е най-неудържимата форма на душевно замърсяване. Изострените ни копнежи по красотата, по незадълбаване под повърхността, по изкуплението и спасението на душата и възхвалата на света – всички тези елементи на еротичните чувства намират потвърждение в нашата наслада от снимките. Но в нея намират израз и други, недотам спасителни чувства. Не би било погрешно да кажем, че хората изпитват натрапчива нужда да фотографират: да превърнат самото преживяване в начин на виждане. В края на краищата да преживееш нещо, се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в обществено събитие, все повече се свежда до това да го гледаш на снимка. Най-последователният от всички естети на XIX в., Маларме, казва, че всичко на този свят съществува само за да свърши в книга. Днес всичко съществува, за да свърши в снимка.
(Откъс от есето.)
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение