Софийска (дис)хармония

Филхармонията стачкува. Музикантите искат по-добри заплати, съответстващи на успехите им – в национален и световен план. И това само по себе си е чудесно, те заслужават по-високо заплащане, съответстващо на статута им на филхармоници, които от 7 години насам вече са на европейската музикална сцена. Същото казва и директорът им Найден Тодоров – човекът, който има основна заслуга за тези успехи, защото откакто е мениджър на Софийска филхармония, тя се превърна в световно призната институция, в нея гостуват непрекъснато огромни звезди, програмата ù е достойна за най-големите сцени, а съставът все по-често пътува по турнета.

Това виждат зрителите.

А зад кулисите, както обикновено, нещата не са толкова чудесни. Заплатите наистина са ниски, но са съобразени със закона – за половин работен месец по половин ден (филхармониците работят две седмици по 4,5 часа на ден), държавата определя точни щатни разписания. И ако заплатата на пълен работен ден е 3000 лв., в тази ситуация законът указва да се плаща половината. Но синдикалните лидери във Филхармонията казват, че си доработват вкъщи – 4,5 часа на работа и още 3 часа самоподготовка у дома. Е, публично е известно, а и се вижда с просто око – през времето за самоподготовка много от филхармониците работят за себе си – записват филмова музика с частни компании, свирят в независими формации, участват в гастроли на други институции… Съответно често се налага при турнета да бъдат наемани външни музиканти, защото щатните филхармоници понякога отказват да пътуват с оркестъра, тъй като са ангажирани с други участия. Това е всеизвестен, а не секретен факт.

В коментари във Фейсбук стачкуващи музиканти разясняват каква е точната причина за стачката – те се борят против „правото директорите самостоятелно да се разпореждат с бюджетите на културните институти“. Тоест – колективът трябва да решава, казват те. И настояват 100 процента от бюджета на Филхармонията да отива за заплати. Или не съвсем 100, както твърди синдикалният лидер – може да остане малко и за гостуващите звезди… А те до голяма степен привличат и публиката, заради която Филхармонията има блестящи финансови показатели.

Това е една чудесна илюстрация как свърхсоциалното мислене може да застраши успеха. Да си представим, че не 100, както искат синдикатите, а 70% процента от бюджета на Софийска филхармония бъде разпределен за заплати на музикантите… 30% ще останат за реставрация и подмяна на инструменти, за поддръжка на зала, сметки за ток, за реклама, без която успехите им ще си останат само за вътрешна консумация. И големите звезди, които пълнят залата, няма да идват толкова често, защото няма да достигат средства за хонорарите им. Ще загубят всички, а най-вече публиката.

Една от причините в такива институции да се разчита на мениджмънт, а не на „управление на колектива“, е визионерството. Работата на добрия директор е да поддържа баланс – да лавира между необходимите ограничения и добруването на работещите в институцията. Не знам доколко Найден Тодоров се справя с това зад затворените врати на институцията. Но когато зрителят влезе в Зала „България“, той знае, че ще получи истинско изживяване на световно ниво. Заслугата за това е както на директора, така и на оркестъра.

И изобщо не е на държавата и Министерството на културата.

Затова справедливите искания на музикантите за по-добро заплащане имат грешен адрес. Тяхната битка трябва да бъде насочена към цялостна промяна на финансирането на културните институции. В момента работи остарялата система на субсидиране, която законодателите вече цяло десетилетие обещават да променят, но явно нямат никакво намерение.

Свалянето на Найден Тодоров от поста му, което публично декларират стачкуващите в коментари из мрежата, не само няма да им донесе по-високи заплати, но и ще ги превърне отново във второстепенен за Европа оркестър с много по-малко ангажименти. Е, няма да им е за пръв път. Музикантите от Филхармонията често се хвалят пред колегите си, че гонят диригентите и директорите си, когато решат. И ако отново са решили да го направят, ще бъде напук на собствения им интерес.

Успехът в България обикновено се наказва. При това с активното участие на тези, които най-много печелят от него. Антипатиите към „шефа“ лесно могат да бъдат облечени в социални искания и да бъде използвана справедлива кауза за саморазправа. Това публиката трудно може да разбере. Тя иска хармония, това е свикнала да чува в Зала „България“. За да има хармония в оркестъра обаче, е нужен диригент.