София преди 140 г.: Столица млада, дрипава, кална, сиромашка

Днес, 17 септември, в деня на светите Вяра, Надежда и Любов, празнува и вечно променящата се българска столица, носеща името на майка им София. Често се гневим за начина, по който се променя обликът на нашия град, ядосваме се на недалновидността на мнозина управници, но винаги обичаме неунищожимата му красота и духа му, който по парадоксален начин съчетава напредничава модерност и ретроградно минало в здрава амалгама.

По случай празника ви предлагаме първите впечатления на Иван Вазов от съвсем младата ни столица през 1880 година.

София на 1880 година

„Ce siècle avait deux ans…“

София имаше две години като столица… Столица млада, дрипава, кална, сиромашка. Княз Александър I Батенберг царуваше в нея, но тя пазеше още и напълно физиономията си на Махзарпашовото мютесарифско седалище.

Аз я посетих тогава, идейки от Берковица, във величествен каяфет: носех златни еполети на черния редингот с жълти лъскави копчета на гърдите, на левия ми хълбок блещеше дръжката на шпага. Аз бях председател на Берковския окръжен съд! А г. Бурмов беше председател на министерския съвет. Една от първите му заповеди до съдебните чиновници в България беше да облекат незабавно парадната форма на руски статски съветник.

Моето появяване в кафенето на хотел „Искър“, дето слязох – най-първия хотел тогава, – предизвика възхищение и иронически усмивки по устните на присъствующите. Сутринта моят приятел г. Спас Вацов дойде да ме види и като ме видя във войнственото ми рухо, прехапа си устните и се изсмя гръмогласно:

– За бога, по-скоро облечете други дрехи – каза ми той, – тук никой не носи тия чудеса…

Излезе, че заповедта на г. Бурмова в София никой съдия не уважил и че никой не носи такова ексцентрично облекло! Тогава ми донесоха от един дрехарски дюкян обикновено сетре и в него излязох с Вацова, за да ме разведе из новопроизведената българска столица.

Животът ѝ тогава се съсредоточаваше в махалите около „Свети Крал“. Днешната Търговска улица не съществуваше; на мястото ѝ беше турската чаршия – тясна, крива, постлана с изхълмен калдъръм, пълна с кал и локви, развоняла от вонещи бакалници и мръсни рибарски дюкяни. Градският съвет се помещаваше в някакво грухнало здание, министерствата пак в такива, и все на запад от днешната Градска градина, тогава несъществующа. Конакът на Махзар паша бе приспособен криво-ляво за палат на княза Александра. Народното събрание се събираше в бараката, в която амбулантната трупа на Георги Попова даваше представленията си. По едно странно съвпадение, величественото здание на днешния Народен театър се гради на същото място, дето беше тая барака! Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там. Цялата нова половина на София от Градската градина на изток не съществуваше: там бяха празни места, бунища, бостани, стари турски къщурки, окръжени с локви.

Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийската казарма. В нея казарма е бил затворен на 1872 г. Левски, след пленяването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигало бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски, и се боял да не би да е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга. Пашата се обърнал към свещеника:

„Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!“ – и посочил Левски.

Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда. В тоя върховен миг той го намерил религиозно настроен. Левски няколко време с тих шопот му се изповядал. После завършил с тия думи:

– Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: „йеродякон Игнатий“.

Игнатий е било духовното име на дякона Левски. Тия са били последните му думи.

Както казах, най-главната гостилница беше „Искър“ при днешният площад на „Св. Крал“, площад, който тогава беше запълнен от лабиринт еврейски и български къщи, които се притискаха над криви, вонещи улици и кьорсокачета, едно отвратително гето, което само след десет години брадвата на тогавашния кмет Д. Петкова трябваше да измете…

Министри, високи чиновници, депутати тогава са хранеха в хотелите „София“ и „Петербург“. Първият и днес съществува, изгубен в тенекеджийската улица зад „Свети Крал“. Там обядвах и аз. Там се видях с Петка Каравелова и със Стамболова.

С първия се бях запознал вече на 1877 година в Свищов, дето бях писар при губернатора Найден Геров. Каравелов минуваше оттам като подгубернатор във Видин, рошав, облечен в полушубка, пленяющ с простото си нервозно красноречие, критикующ всичко… Сега той беше шеф на опозицията, вожд на формирующата се либерална партия, едничката още в страната. Не помня кой вестник ѝ беше орган.

Със Стамболова се знаехме още от Букурещ на 1876 г., дето той бе избягал след провалата на Старозагорското въстание (1875 г.). Ние бяхме там другари и членове на Букурещкия, последния революционен комитет. Стамболов беше също в опозицията, но беше чиновник в министерството на Бурмова, във вътрешните дела (мисля, началник на „Хозяйствения отдел“), което не му пречеше да критикува и подиграва началството си. Той кипеше от буйност, веселост, неговият креслив стъклен смях пълнеше ресторана. Бъдещият enfant terrible още тогава задаваше безпокойство на консерваторите. Там Стамболов ми каза:

„Аз знам, че искат да се отърват от мене, но не смеят… Предлагат ми стипендия да ида да се уча в Париж, та дано умра там. Но да имат да вземат…“.

Нравите бяха меки и обноските човешки, макар и да съществуваха вече тогава два противни политически лагера, борбата между тях не бе се изродила в свирепа и неумолима вражда; избори още не бяха ставали. Първите избори за народни представители в София станаха след няколко месеци и дадоха властта на либералната партия.
Аз престоях още два дена в София. Тя беше тогава твърде весела, твърде демократическа. Шантаните, градините гърмяха от музики и песни, гъмжаха от народ. Между него се съзираха и министри, сегашни и бъдещи…

Видях из една улица, че един млад, червендалест и хубав офицерин караше сам един кабриолет и някои от минувачите му свалиха шапка. Казаха ми, че той е княз Александър. Без това не бих се сетил, че е той, никой не го следваше.

Тук се видях и с г. М. Дринов, напуснал от няколко време Министерството на просвещението. Той се тъкмеше да се върне в Русия и беше твърде недоволен от хода на работите. Ние наехме пощенски кола и пътувахме заедно до Берковица. Калъчката и рединготът със златните сполети, мисля, оставих г. Вацову за спомен.