София преди и днес: Писателското кафене

Периодът, наричан от едни „преход“, от други – „освобождение“, е време на завръщане в бъдещето, което е настояще за някои близки до нас и по-далече живеещи европейци. Колко се е изменила физиономията на столицата ни за изминалите близо 30 години? Какво от облика ѝ, достигнал до наши дни от древността, сме съхранили, кое е останало от римската епоха, от Средновековието, от Османската империя – и какво държим да запазим от тоталитарния период? Какво от заличеното помним и днес и защо продължаваме да наричаме градинки и улици с имената на отдавна изтрити от градския ландшафт забележителности?

В поредицата „София преди и нес“ „Площад Славейков“ ще сравни лицата на София чрез скокове във времето. Първият от тях е на разстояние около един век назад – в годините, когато писателите у нас са били авторитети и дори знаменитости, и читателите им са имали възможност не само да ги зърнат, а и да пият кафе на съседната маса.

Писателското кафене

На мястото на градинката до Руската църква преди 1975 г. се намира сладкарница „Цар Освободител“. Заради стратегическото ѝ място в центъра на столицата и красивото съседство на малката църквичка от едната страна и стилната сграда на Военния клуб от другата, през улица „Раковски“, сладкарницата събира на раздумки, поляти с кафе, интелектуалците, живеещи в столицата. Тук влизат Вазов, Яворов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Йовков, Елин Пелин, Петко Тодоров, Яна Язова, Дора Габе, Багряна, Симеон Радев, д-р Кръстьо Кръстев… Каймакът на българската литература, поради което заведението се слави с името „Писателското кафене“.

Сладкарницата на ъгъла на „Цар Освободител“ и „Раковски“. Снимка: „Истории от царство България“, Фейсбук

Само тези личности да са постоянните посетители, превърнали кафенето в една от емблемите на София, цивилизованата държава с просветена разумна власт би пазила мястото като забележителност на столицата, естествен център на културното всекидневие, създал се спонтанно, без директиви „отгоре“ и без парафи за мероприятие. Кафенето е толкова прочуто, че около неговите 25 маси, както ги преброява Драган Тенев, летописец на софийския живот, сядат и художници, и артисти с национална слава: Дечко Узунов, Теодор Траянов, Иван Милев, Сава Огнянов. Прочутите фигури, насядали около масите, са увековечени в известната рисунка на Александър Добринов.

В шаржа на Александър Добринов от 1935 г., запечатал атмосферата на Писателското кафене, откриваме лицата на много прочути интелектуалци.

Години, след като вече не събира постоянните си знаменитости, там уреждат художествени изложби. Окачват картините си творци, на които по една или друга причина не разрешават достъп до официалните пространства за вернисажи. И един ден, минавайки покрай големите витрини на бившето кафене, видях, че откриват изложба на Йордан Гешев. Полудях! Пейзажи на този велик художник бях гледал в календарите, запазени от баща ми – тъй наречените царски календари на скъпа вносна хартия, в които след всяка снимка на цар Борис и неговото семейство се редуваха картини от художниците на тяхното съвремие. Днес сигурно са антикварна рядкост.

Гешев и Щъркелов остават ненадминати и до днес с романтичните си импресии от различни кътове на България. И на двамата е отказвано да излагат старите и новите си картини. Били са репресирани в пълния смисъл на това понятие. Вероятно за Гешев, който тогава върви към 70-те, е стигало до границата между живота и смъртта.

Не знам как се е стигнало до възможността Йордан Гешев да покаже творбите си, но аз влязох при тях като в църква. Те дори се продаваха и възрастният човек сигурно е видял, че благоговея пред един зимен пейзаж за 40 лева. Имах половината и му обещах да занеса дължимата сума в ателието му. После отлагах и отлагах, докато най-сетне се изкачих на съответния етаж в кооперация на „Дондуков“. Никой не отвори и накрая една жена надникна от съседна врата и съобщи, че художникът е починал. Беше септември 1973-а.

През 1975-а за един ден заличават Писателското кафене. Къде ти цивилизованост и култура у властите след 1944-а! Четвърт град е разрушен, за да се набучат Партийният дом с петолъчката, ЦУМ (по подобие на московския ГУМ) и сградата на днешния хотел „Балкан“. На тези пространства загиват къщи с фасади на софийския сецесион и барок по тесни живописни улички. По същия варварски начин е разрушено и Писателското кафене. Защо? Няма обяснение.

Както винаги след подобни вещерски акции никнат слухове. Говорят, че това е жест към съветското посолство с цел да разкрием цялата красота на Руската църква, закривана дотогава от скромната сграда на кафенето. Какво тук значи някаква сладкарница! А пък що са години от тук нататък – нашите власти са майстори на всенародни чествания на онези интелектуалци, които са се събирали в Писателското кафене, подобно на колегите си в Париж, Виена, Санкт Петербург, Берлин, Барселона…

Кмет на столицата по онова време е пловдивчанинът Иван Панев, бивш кмет на Пловдив и бъдещ член на политбюро на БКП.

Ъгълът на „Цар Освободител“ и „Раковски“ днес. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков