София през погледа на Иван Вазов в нов сборник с редки разкази (откъс)

Нов сборник с разкази на Иван Вазов, събран от най-значимата му съвременна изследователка проф. Милена Кирова, която е и автор на предговора, излиза на българския книжен пазар под знака на издателство „Колибри”.

Както проф. Кирова споменава в началните си думи към книгата, Вазов никога не е издавал цикъл, наречен „Софийски разкази”. 30-те произведения в сборника са подбрани според тематиката си, датирани са в различни години от Вазовото творчество и представят отношението му към София, което варира от критично до възторжено. Те са сериозна и незаменима илюстрация на софийския живот в края на XIX и началото на XX век. Някои от разказите в сборника не са излизали скоро в самостоятелно издание.

Ето какво разказва проф. Кирова в предговора си:

„Иван Вазов пристига в София почти четиресетгодишен, в ранната пролет на 1889 година. Последните две години е прекарал като доброволен изгнаник – отначало в Цариград (каква ирония на съдбата: да избяга в Турция от свободна България!), после в Одеса. Напуснал е Пловдив след опита за преврат срещу княз Батенберг на 9 август 1886 година. Новото правителство на обединена България начело със Стефан Стамболов е започнало гонения и репресии срещу всички, които са поддържали отрицателната политика на Русия към Съединението. Цялото семейство Вазови са били сред тях и сега плащат тежка цена: капитан Георги Вазов, активен участник в преврата, избягва в Македония; младият поручик Михаил Вазов е убит по време на контрапреврата; Иван Вазов – заместник-председател на източнорумелийското правителство преди Съединението, се крие в продължение на няколко седмици по мазетата и таваните на свои съседи, след което успява да стигне до Цариград.

През лятото на 1888 г. Народното събрание разрешава на емигриралите в Русия да се върнат обратно. Вазов се колебае и не потегля, преди баба Съба да е получила уверения за безопасността на сина си лично от министър-председателя Стамболов.

Пристигнал в София, сякаш за да навакса заточението от последните две години, Иван Вазов подема бурна (включително писателска) дейност; само шест години по-късно ще бъде официално честван като Народен поет. През април 1895 г. започва да строи къща на ъгъла на „Раковска“ и „Вълкович“; в средата на септември вече живее там. (Вазов има специално отношение към притежанието на свои къщи; строи навсякъде, където се засели за по-дълго време, и това е вече третата къща-дом след Берковица и Пловдив.)

В тази къща насред София поетът ще живее в продължение на четвърт век до смъртта си; тя се превръща в знаково място за обитателите на столицата, а влиза и в българската история заради своя балкон. Само че историята невинаги се пише чрез факти, една от най-важните ѝ задачи е да митологизира действителността според нуждите на някаква общност.

Така се случва и с балкона на Вазов. Всеки „помни“, че след подписването на Ньойския договор софиянци се събират на траурен митинг около дома на своя Народен поет, който излиза на балкона и отправя към събраните толкова прочувствено слово, че те заплакват на глас.

Истина е, че има митинг на 27 ноември 1919 г.; истина е, че Вазов импровизира трогателно слово, само че не от балкона на своята къща, а от един прозорец на близкия Юнион клуб, където пие кафе с приятели, а малко по-късно и от балкона на Министерския съвет. Фактите обаче нямат голямо значение пред легендата, която свързва в една драматична история българския народ, неговия символичен баща, Дома на бащата и цялото отечество като общ, колективен дом”.

Предлагаме ви един от разказите на Иван Вазов от сборника „Софийски разкази”

Не гласувал!

Истински епизод – из нашите политически нрави

Това беше в Градската градина.

– Аз никога досега не съм ходил да гласувам – каза г-н Н.

– Нито аз – пазил ме Господ – каза г-н Д., виден член на софийската интелигенция, на часове и писател.

– Аз само един път в живота си съм пуснал бюлетинка в избирателна урна – и то беше преди двайсетина години – не знам как се излъгах – рече г-н Х., председател на две дружества в София, като допи пивото си и тупна чашата по масата.

– Да си кажа греха, братчета: и аз досега не съм стъпвал до избирателната урна, макар че тя е на два разкрача от моя дом – каза със самодоволство, почти с духовит вид г-н Z., професор, известен даже в Европа по някои свои учени трудове.

– Партизаните нека гласуват – аз не съм такъв и никога не съм бил – обади се г-н Т., като помести стола си на сянка, защото жежките слънчеви лъчи бяха огрели на главата му, минувайки между два бряста. Излезе, че и останалите господа в тая компания от видни и интелигентни хора не бяха или почти не бяха изпълнявали тая конституционна тегоба.

– Това е едно право, а не дълг, господа – каза доктор Ц., доктор по правото и предан столичен адвокат, – и като право аз съм свободен да го упражня или не. И аз не го упражнявам и не се бутам из тълпите. Министър не съм желаял и не желая да ставам.

Докторът по медицина г-н М. поглади жълтата си лъскава брада, попъстрена вече от предателски сребристи влакънца, и каза с обикновената си добродушна усмивка:

– Любопитно е, че ние правим това признание спокойно, без да се червим. У нас на днешно време депутатските избори правят тълпите, селяните и сопаджиите, а по-рано с тях и евреите… Те правят правителството. Интелигенцията не взима участие. Тя си запазва правото само да критикува после тия правителства и да осъжда лошия ход на държавните работи.

– Това си изповядаме: mea culpa – забележи Х.

– Да ви разкажа една история – каза доктор М., като си премести и той стола на сянка. – Летувах лани на Банки…

– А! Една банкянска история! Защо я не даде на автора на „Утро в Банки“, да я тури и нея в сбирката си? – извика засмян г-н Ц., който не беше чел казаната книга.

Докторът продължи:

– Една сутрин рано отивах на лов…

– А! Ти пак за някой лов? – засмяха се неколцина за тоя му скок от разговор по изборите на ловджийска история.

Докторът махна с ръка.

– Пак за изборите ще говоря… Отивах на лов…Току излазям извън Банки, гледам, че иде една тълпа от двеста-триста души селяни от село К., която предвождаше бай Колю Червенакът. Вие го познавате Червенакът? Той е първенец в това село. Голям агитатор във време на избори. Той влачеше сега тоя народ за София, дето ставаха тоя ден избори за народни представители. Тоя селянин не знам как хипнотизираше хората от селото си. Дойдат избори: „Хайде, момчета“, па ги поведе и в София сам бди дали всякой е дал гласа си за техния кандидат. После, както си дошле, тъй се връщат накуп, пак предвождани от бай Коля Червенакът.

– Аз го познавам, Червенакът – каза адвокатът, – аз му съм защитавал едно дело. Разбран и умен селянин.

– И много по-добър гражданин от нас – добави докторът.

– А, докторе! – пресече го г-н Z.

– Къде пладне се залутах близо до селото К. и влязох в едно ханче да си почина. По това време гледам, че тълпата избиратели се връща. И тя се спря с Червенакът при кръчмата да си почине и да се почерпи. Здрависваме се с Червенакът. Разпитах го. Всичко благополучно. Пуснали си бюлетинките селяните и сега бай Колю си ги завождаше в село като победител.

– И това всичко? – изсмя се професорът. – Аз мислех, че нещо пикантно ще ни разкажете, а то твоята история е много обикновена.

– Даже много плоска – каза г-н Н.

– Но тя – подзе докторът – не е свършена, господа. И онова, което ще ви кажа, няма да го повярвате. Ще се покрият челата ни със срам!…

– Ооо!

– Веднага ще видите.

Поприказвахме с Червенакът, даже почерпа ме – беше много доволен, и станаха да си идат на село. Из един път той се удари в челото, пребледня и остана като вкаменен.

– Какво има? Прилоша ли ти нещо? – попитах го, като видях измененото му лице. Аз неволно хванах пулса му.

Той се дръпна.

– Не ми е лошо, но аз съм говедо – извика той.

– Но какво има?

– Колко ти е часът?

Погледнах часовника си. Беше още рано: три часът.

– Момчета! – обърна се Червенакът към селяните: – Благодаря ви. Вие се показахте и днес като добри български граждани. Аз плащам виното… Вървете си сега без мене. Аз имам малко работа тука.
Селяните си отидоха.

Червенакът отиде при вързания си отвън кон, пристегна му колана и го яхна.

– Ами ти накъде? – попитах го.

– За София пак.

– За София?

– Да. Забравих нещо, трябва да бързам да стигна преди шест часа.

– Но какво забрави там, Колю?

Той взе юздата, готов да потегли, но се приведе към мене и ми каза тихо:

– Господин докторе, срам ме е да ти кажа. Помисли си, двеста и петдесет души човеци, дигнах ги от рахата им или от работата им и ги поведох да гласуваме. Убедих ги хората и те ме послушаха. Осемнайсет километра път от село до София биха!… До един гласуваха и изпълниха длъжността си. А аз забравих моята!

– Как? – попитах го в недоумение.

– Забравих аз да гласувам. – И той се удари пак по челото. – Де ми беше пустият ум?

– И ти отиваш сега?

– Да си пусна гласа.

Червенакът бодна кончето си, препусна и се изгуби нататък. Господа, какво мислите?

1905 г.