Противоречив и неразбран до последния си дъх. Такъв остава Солженицин, роден на днешния ден, 11 декември, преди 102 години в Кисловодск, Русия. Непримирим борец против идеологията на социализма и противник на тоталитаризма, в късните си години Солженицин става ярък поддръжник на новия тип руски империализъм, а предаността му към руската православна църква, която проявява духовни имперски амбиции, е крайна. И между тези две свои страни той остава един от символите на дисидентството в световен мащаб.
Роден е само година след обявената за „велика“ Октомврийска революция. Ражда го вдовица – баща му умира половин година преди раждането му. Може би затова влиза в литературата със сгрешено бащино име – Исаевич. Баща му се е наричал Исаакий и загива по време на лов. Грешката е забелязана едва когато бъдещият Нобелов лауреат получава паспорта си.
Когато е в ранните класове, малкият Саша е постоянно осмиван заради факта, че носи кръстче на врата и ходи на църква под влияние на семейството на майка си – богати земевладелци, по-късно обявени за кулаци.
Александър Солженицин не планирал да превърне литературата в основно свое занимание. През 1936 г. влиза във физико-математическия факултет на Ростовския държавен университет. Получава Сталинска стипендия. По това време се увлича от театъра, при това толкова силно, че дори кандидатства в Московската театрална студия на Юрий Завадски, но се проваля.
През 1941-а е мобилизиран в армията. Получава едни от най-големите военни отличия – орден „Отечествена война” втора степен и орден „Червена звезда”. Стига до чин капитан, но малко преди края на войната – на 9 февруари 1945 г. – е арестуван и осъден на 8 години трудово-възпитателен лагер заради това, че в лична кореспонденция с приятеля си от детските години Николай Виткевич е нарекъл Сталин „селяк, който изкривява ленинските закони”. Следват няколко години премествания в различни по тежест изправителни заведения. В лагерна обстановка Солженицин се разболява от рак – неоткрит дълго време тумор на половите жлези. Минава през лъчетерапия, но все още се чувства зле и лекарите му предсказват три седмици живот. Но като по чудо ракът изчезва. В началото на 70-те години, когато Солженицин е прехвърлил 50-те, дори му се раждат трима синове.
Затворен, Солженицин разработва метод за запомняне на текстове с помощта на броеница. При едно от преместванията си той вижда как католици от Литва правят броеници от размекнат хляб, оцветен с горена гума, прах за зъби или стрити лекарства – в черен, червен и бял цвят. Прехвърляйки зърната на мънистата, Солженицин повтарял стихове и прозаични откъси наум, като ги запомнял задълго.
Освободен е едва през 1953 г. и заточен в Казахстан. През 1956 г. е освободен, но без да бъде реабилитиран. Това се случва една година по-късно. Става учител по физика и астрономия в Рязан.
Едва през 1962 г. със специалното разрешение на Никита Хрушчов списание „Новый мир” публикува първия му разказ – „Един ден от живота на Иван Денисович”. Разказът първо е бил повест със заглавие „Щ-854“, преработена по изрично настояване на списанието. В края на 1962 г. го приемат в Съюза на съветските писатели. Последната му легална публикация в СССР е през 1966 г. – разказът „Захар-Калита”, отново в „Новый мир”. В САЩ обаче по същото време вече публикуват сборник „А. Солженицин: Избрано”. Сборник с негови разкази излиза и в Западна Германия.
През 1966 г. романът му „Раково отделение”, полуавтобиографичен, излиза в самиздат в Русия и много бързо е забранен от властта. Година по-късно Солженицин изпраща прословутото си „Писмо до IV-ия конгрес на съветските писатели“, в което настоява за премахване на цензурата, реабилитация на ред писатели, унищожени по време на репресиите, и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г. След излизането на писмото властта вече възприема Солженицин като сериозен противник. През 1968 г. „Раково отделение” е публикуван в САЩ и Западна Европа. Тогава съветската преса започва пропагандна кампания срещу автора. През 1969 г. е изключен от Съюза на писателите. Веднага след това заявява своите патриотично-православни убеждения и открито критикува властта.
През 1970 г. Солженицин получава Нобелова награда за литература. Отказва да отиде в Стокхолм, за да я получи, защото предполага, че властите няма да го пуснат да се прибере у дома. Било е почти сигурно – само година-две преди това в КГБ е било създадено специално подразделение, занимаващо се основно с оперативни разработки на Александър Солженицин – 9-и отдел от Пето управление.
На 23 август 1973 г. Солженицин дава голямо интервю на чуждестранни кореспонденти. В същия ден КГБ задържа една от секретарките му – Елизавета Воронянска. Разпитват я, докато я принуждават да разкрие едно от местата, където се съхранява ръкопис на „Архипелаг Гулаг”. Когато се връща вкъщи, Воронянска се обесва. Солженицин научава за това едва на 5 септември. Веднага дава съгласие „Архипелаг Гулаг” да бъде отпечатан на Запад в емигрантското издателство „ИМКА-прес”. Тогава пише още едно писмо до ръководителите на СССР – „Писмо до вождовете на Съветския съюз”, в което призовава да се откажат от комунистическата идеология и да превърнат Русия в национална държава.
През 1974 г. книгата излиза в Париж. В края на февруари същата година писателят е арестуван, обвинен в измяна и лишен от съветско гражданство. На следващия ден е изхвърлен от СССР. Отива в Германия. На Запад е посрещнат гръмко, както се полага на виден дисидент срещу комунистическата власт. Следват години живот в Англия, Белгия, САЩ… В произведенията му започват да се прокрадват антизападни мотиви. В Испания дори си позволява да одобри болезнения период на властване на Франко и да предупреди испанците, че „демокрацията навлиза твърде бързо”. В САЩ, където живее от 1976-а, пише много и с укор не само към съветската, но и към американската власт. Там го наричат „отшелника от Върмонт” и го обвиняват в неблагодарност.
По време на перестройката и Горбачов Солженицин смекчава отношението си към Русия. През 1990 г. гражданството му е възстановено, получава и Държавната премия на РСФСР за „Архипелаг Гулаг”.
Окончателно се завръща в Русия на 27 май 1994 г. Каца в Магадан. Оттам тръгва на триумфален път из страната, за да стигне до столицата. В Москва го посрещат хиляди развълнувани граждани. Канят го да говори в Руската Дума. Елцин му подарява построена специално за него вила, държавна собственост. Става член на Руската Академия на науките. През 2007 г. Путин лично му връчва голямата Държавна премия.
Отива си няколко месеца, преди да навърши 90 години, през 2008 г. Изпратен е с почести. Така завършва неговият безкраен бунт срещу всичко.
През същата година улица „Голяма Комунистическа” в Москва е преименувана на „Александър Солженицин”. За да бъде сторено това, се налага да бъде променен закон, забраняващ да се наричат улици с имена на реални хора поне 10 години след тяхната смърт. Името на Солженицин носят още алея в Рим, централен площад във френското градче Кре, градинка в Париж и улици в още десетина руски малки и големи градове. Един от самолетите на „Аерофлот” се нарича „Александър Солженицин”. Музей на Солженицин има в американския град Кавендиш, където той живее, докато е в САЩ. В Еквадор има паметник пред Националната библиотека, а френски колеж в гр. Езене носи неговото име.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение