Солженицин между „осанна“ и „разпни го“

Трудно ни е с обективните оценки на хора и събития. Наскоро се хванахме за косите заради Вапцаров, когото отказваме да опознаем. А какво ще кажем за Солженицин? Как ще го поставим в системата на ценностите, които мислим, че отстояваме?

Александър Солженицин живее почти 90 години. Достатъчно, за да види много неща. Животът му върви паралелно с развитието на Русия след революцията на комунистите. Роден веднага след преврата през 1917 г., Солженицин е свидетел на извращенията и ентусиазма на онова време. Дори отива като доброволец на фронта през Втората световна война, увлечен от еуфорията на защитниците на родината си. Става любим писател на властта, после е отхвърлен и заточен при „враговете“ в САЩ за десетилетия.

Пише една от най-великите военни повести, „Един ден на Иван Денисович“, но и една от най-разобличаващите книги за мерзостите на съветския комунизъм: „Архипелаг Гулаг“. Някак символичен е дори фактът, че се разболява от рак и се излекува напълно от него. Винаги между „осанна“ и „разпни го“, в най-пълния смисъл на тази метафора.

Това е човекът, който иска да бъде премахната цензурата по времето на комунизма в СССР, но и човекът, който подкрепя идеята за силна центристка руска държава и самодържец в лицето на Путин.

Кой в крайна сметка е Солженицин?

И има ли право творецът да бъде толкова противоречив?

Възможно е човекът, който настоява Западът да въведе санкции срещу СССР да е същият, който настоява Русия при Путин да се превърне в националистическа православна държава. Гласът му, макар непоследователен, предизвика страх у Брежнев и възхита у новия самодържец на Русия днес, който дори посмъртно открива паметници и връчва награди на „най-великия руски писател на XX век“. Мярка за какво е тогава Солженицин?

Путин в дома на Солженицин през 2007 г. Снимка: Официална страница на руското президентство

Може би е важно да осъзнаем, че творците не са длъжни да се съобразяват с мнението на мнозинството, дори когато то ги обожествява. Творецът има отговорност към бъдещето, не към страстите на деня. Има право да греши, защото именно осмислянето – не отхвърлянето и обругаването – на неговите грешки придвижва обществото напред. А и кой може да каже кое е грешка, гледайки отблизо, от ракурса на неотминалото време?

Александър Солженицин, разделен на отделни части, осмислян през различни отрязъци от живота му, е несъбираем пъзел. Читателите му очакват последователност, която отговаря на техните предпоставени представи. Той обаче отказва да бъде пътеводител на масите, следва собствените си идеи и изобщо не му пука кой ги одобрява. Дори когато са радикални и крайни, дори когато противоречат на човещината. Прави ли това автора на „Архипелаг Гулаг“ морален престъпник? За съвременниците му – може би. За бъдещето едва ли.

Когато разсъждавам как е възможно човеколюбецът от Гулаг и „Раково отделение“ да е същият човек, който говори за еврейска заплаха в Русия в края на XX век, си давам сметка, че моята оценка няма никакво значение. Нямам правото да съдя. Нямам правото да заклеймявам. Което автоматично означава, че нямам и правото да възхвалявам.

И това е валидно за всичко. „Не си създавай кумири“, се казва в Библията. Ето това са имали предвид древните мъдреци. Когато обявиш някого за велик и недостижим, по закона за равновесието посочваш негласно и онзи, чиято глава трябва да бъде отсечена. А ако това е един и същи човек?

Солженицин е един от най-ярките примери за това как в човешката душа могат да съжителстват светлото и тъмното. В такива случаи е добре да си припомним извечната истина да не презираме човека, когато сме омерзени от постъпките му.

И понеже често, когато у нас стане дума за Солженицин, се сещаме за разделителната линия, прокарана на онази прословута конференция на Съюза на българските писатели през 1970 г., когато е гласувано протестно писмо до Нобеловия комитет срещу наградата за Солженицин, ми се иска да приложим този принцип отново. Мизерното скатаване и безропотното съгласие с партийната повеля безспорно са недостойни постъпки. Гордо отказалите да подпишат този пасквил са постъпили дръзко, безразсъдно и дори геройски. Но това не е оценка за хората в тази история, а за това как са се държали в този ден. На следващия ден ролите могат да се сменят.

Солженицин го доказва с живота си.