Спартак Дерменджиев: Аз правех скулптурите на баща ми

Не само публиката, но и българското изкуство се е изтеглило във Фейсбук и го използва като медия, нерядко и като бойно поле. Творците документират своите произведения, социалната мрежа коментира хода на четката, новия свят, възникнал на платното, растежа на глината, която след ден-два пред компютъра става човек, а понякога и известен писател. Много от събитията са така детайлно представени, че виртуално успяваме да нахлуем творбата така, както не бихме успели, когато разгледаме експозицията наяве.

Онези обитатели на Фейсбук, които не посетиха НДК, за да разгледат първия по рода си Салон на галериите (23-27 април), узнаха коя е най-впечатляващата творба в изложението – инсталацията „Бяг“ на Спартак Дерменджиев – коне в галоп, всеки със свое лице и експресивно изразени черти. След Салона в НДК композицията ще бъде представена в галерия „Астри“ – от 28 април до 10 май.

Спартак Дерменджиев, „Бяг“

В действителност фигурите на конете са малки, но на компютърен екран изглеждат огромни. Мнозина си представиха какво би било, ако бъдат изработени монументално – тази композиция би могла да се превърне в марка на София. За съжаление, скулптурните паркове в столицата изглеждат като заден двор, килер на открито, в който са нахвърляни изпаднали отнякъде парчета изкуство. Неясна например е идеята на хаоса в навалицата от скулптури в градинката край Градската галерия в София – селянки пият вода и се ослушват какво ли се рее в небето, девойки мечтаят, владетели се пъчат…

Спартак Дерменджиев твърди, че не знае как да печели конкурси за паметници. И не е само той – достъпът до конкурсите за новите монументи нерядко е обвит в мистерия, както и в достоверни слухове кой ще получи поръчката. Затова Дерменджиев работи по всяка тема, която му допадне – независимо има ли, или няма конкурс, има ли изпълнител. Добавя в градската среда свои акценти, както и всяко хрумване, което го вдъхнови. За Дерменджиев идеята е като влюбването, предизвиква по-голяма наслада от реализацията.

Последните негови виртуални паметници предизвикаха люти дебати, защото реализираните монументи бяха далеч под неговото ниво. Неговият Георги Марков – опрян в стълб на улична лампа на столичния площад „Журналист“, плени столичани. Проектът му е направен – по думите на Дерменджиев – без да знае, че има организационен комитет, спонсор и избран скулптор, който да извае образа на писателя, убит с чадър от тоталитарната власт.

Замечтаният виртуален Георги Марков на Спартак Дерменджиев.

Личността на Марков вълнува Спартак Дерменджиев от години, през 2011-а той направи изложба с негови портрети в столичната галерия „Арт 36“. Още тогава узнава от познати, че има решение за негов паметник на площад „Журналист“. Минавайки покрай мястото миналата година, той вижда стълб в средата на площада и в главата му се появява замечтаният меланхоличен образ на писателя. Прави проекта и го качва във Фейсбук с шегата, че ще прави „откриване“ на паметника. Мнозина се хванаха и настана объркване при появата на другия, реалния, поръчан от инициативния комитет „Памет за Георги Марков“.

Неотдавна Дерменджиев направи подобно „откриване“ на още един паметник – на Райко Алексиев. Отново виртуално. Изображението е добавено дигитално в реалната среда – Фра Дяволо е седнал на един бетонен парапет на столичната улица „Райко Алексиев“.

И този Райко Алексиев е поставен дигитално на това място, реално съществува само като проект в ателието на Дерменджиев.

„Правя онова, пред което няма бариера – обяснява пред „Площад Славейков“ Спартак Дерменджиев. – Оказва се, че в интернет много неща са по-реални от тези в действителността. Животът се променя.“

Скулпторът не изпитва носталгия към времето преди 1989 г., но е критичен и към съвремието. „За единаците винаги е било трудно – казва Дерменджиев. – Но е мой проблем, че аз не съм част от някаква среда, от група приятели с връзки в общината, покрай които да се закача в тази воденица с паметниците. Когато си извън течението, то те изхвърля. Става трудно и дори невъзможно да реализираш някоя своя творба, защото винаги се оказва, че за това място винаги има чакащи хора, на които то вече е предложено.“

Спартак Дерменджиев е син на Крум Дерменджиев, прочут с паметниците на Гоце Делчев в Благоевград и в местността Попови ливади, на Васил Левски в Благоевград, на Яне Сандански в Мелник. Крум Дерменджиев е имал титлата „заслужил художник“, бил е част от Държавната комисия по скулптура към Комитета за култура по времето на соца, която е давала компетентно мнение дали да се прави даден паметник. Синът му Спартак говори откровено за него, заради което го наричат „безродник“ в същия интернет, който е и най-посещаваната галерия с негови творби в момента. Скулпторът си има личен трол, който реагира често при появата на творбите му.

„Знаете ли защо няма много мои реализирани проекти? Защото навремето трябваше да правя работите на баща ми – увеличаваш, отливаш, той трябваше само да ги завърши. Който не може – някой трябва да му ги направи“, казва Спартак Дерменджиев.

„Каквото и да пусна, той отговаря с патологични лъжи за мен. Пише например, че съм бил партиен член, а съвсем друг е партийният член в нашето семейство…

Знаете ли защо няма много мои реализирани проекти? Защото навремето трябваше да правя работите на баща ми – увеличаваш, отливаш, той трябваше само да ги завърши. Който не може – някой трябва да му ги направи. По-големият ми брат Юлий също е бил част от този процес. Баща ми беше скулптор, но тези неща, които са хубави и с тях е влязъл в историята на изкуството – паметникът на Гоце Делчев, рисунките от затвора…, не ги е правил той. Дори дипломната му работа не изглежда да е негова – той не можеше да работи така, защото не е пластик, по-скоро е декоративен автор. Аз още от 10-годишен бях вързан в ателието му, не можех да играя с децата…“

Спартак твърди, че баща му Крум Дерменджиев е от назначените на възлови места интелектуалци по времето, когато се е създавала социалистическата интелигенция. Практиката, която той разкрива, е била следната: “Амбициозни некадърници използват работите на способни колеги с обяснението „Докато буржоата учеха в чужбина за наша сметка, ние лежахме по затворите, мина ни младостта“. И в Академията се смяташе, че им е по право да вземат чужди работи и да ги представят за свои. Това не са един и двама… Но като гледам днешната демокрация, мисля, че тя се извършва от същите сили, които смениха системата 1944 г., подходът им е същият. Когато днес някой е неудобен, започват да го клеветят и да упражняват над него психологически тормоз.“

„Навремето на нищо не ни учеха в Академията – твърди скулпторът – само се лежеше по пейките. Ние се учехме един от друг, както и от западни списания и книги. Ако някой кажеше, че се учи от професорите си – защото те бяха паметникари – всички щяха да му се присмеят, да му кажат, че е натегач и лъжец. Затова бе немислимо да се случи. Спомням си, че посещавах лекциите по естетика на Исак Паси във Факултета по журналистика, но моят професор – Илия Илиев, разбра и ми каза да не ходя. В Художествената академия трябваше да се учи естетика, но при нас не канеха Паси.“

Спартак Дерменджиев е разочарован и от годините на промените след 1989 г. – според него демокрацията също като при социализма е територия, запазена за определени хора: „Те са се абонирали за нея, предварително са се самоназначили. Текат някакви пари, които се усвояват от едни и същи, които са окупирали и правото да коментират. Така стана и с паметника на Георги Марков – ние, задръстените, осакатените от комунизма, не знаем кой е Георги Марков, нито сме се сещали някога за него – добре, че те ни го направиха, ние единствено трябва да сме им благодарни… Да, но не е така.“

Явно виртуалният мемориал на Спартак Дерменджиев занапред ще се разраства. Нищо чудно скоро да се сдобием с цял нов интернет музей. Да разглеждаме Лувъра на отхвърлените български творци.