Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Спасителите не ги съобщават в новините

Подпираме трамвая, хората започнаха да падат...

Кадър от катастрофата между трамвай и автобус на ул. "Граф Игнатиев" в София на 10 ноември. Снимка: Авторката - Спасителите не ги съобщават в новините

Кадър от катастрофата между трамвай и автобус на ул. "Граф Игнатиев" в София на 10 ноември. Снимка: Авторката

Часът е 10.15. Закъснявам. Кой да рови полузаспал в интернет дали са излезли имената на зам.-министрите?!…

Изхвърчам от вкъщи, а в главата ми се блъска следният диалог: „Ако се метна на трамвай за една спирка, няма ли да е по-бързо? – Нямам цигари! – трябва да вървя до магазина.Трамваят отпада! – Тъкмо сега като си изходя крачките ще изям една топла баничка в подлеза“.

Почти на бегом стигнах до будката. Лелката от далече извика „Ротманс, 100, син? … Още ли не си ги спряла? Ще се радвам като започнеш да ме отминаваш. Хубав ден!“. Аз само се усмихнах, взех си рестото и се понесох.

Обикновено когато бързам имам чувството, че всички ми „вървят в краката“ и никой друг освен мен, не знае на къде е тръгнал. Към Строителния техникум „неориентираните“ ставаха все повече. Тази суетня ставаше нетърпима. След завоя попаднах и на залитащи.

Цялата спирка беше пълна с хора, които се движеха като на каданс. Почувствах се неадекватно с цялата си устременост към зеления светофар… тогава ги видях. Десетка трамвай, забил муцуна в края на автобус 72. Бяха нереални. Като изтърбушени без хората, а цялото кръстовище в стъкла.

Рефлективно си грабнах телефона и започнах да снимам. Успях дори да хвана последните мигове за да мина на отсрещния тротоар.

Един дядо се залепи до мен и занарежда: „Много страшно беше. Бях на светофара. И като се блъснаха, всичките хукнахме да държим трамвая. Хората започнаха да падат. А ние 20-ина човека подпираме. Изобщо не мислехме, че този трамвай може и нас да смачка. Явно е било само инерция, но успяхме да го закрепим в това положение. Вече тръгнаха няколко линейки, но няма убити.“

„Ти добре ли си?“ попитах и едва тогава се обърнах.

„Добре съм, само се изплаших за хората.“

Бяхме точно до една спряла линейка, от която на бегом изскочи друг дядо, а след него, крещейки, вероятно лекарката: „Влизай веднага в линейката! Къде хукна, бе!“.

Влачейки и куцукайки една синя торбичка, той извика: „Нищо ми нямааа, само седалката ми се заби в крака.“

Тя го настигна и го повлече отново към линейката, а той като малко инатливо дете само мрънкаше: „Остави ме, бе, нищо ми няма. Искам да си вървя“.

Явно пак неусетно съм вдигнала телефона и пак съм започнала да снимам. Жената ядно се обърна към мен и изсъска: „Какво снимаш? Хората измряха, ти снимаш. Вместо да помагаш, снимаш…“

Дядото до мен, като че да ме предпази, застана между нас и се развика: „Няма умрели, аз видях! Какво ти е направило момичето? Какво да ти помогнем?“ Тя ядосано дръпна вратата на линейката и ние с него останахме без отговор…

Гледайки новините тази вечер си мислех, че: нещото, което сигурно ни убива, понякога ни предпазва от друго; спасителите не ги съобщават в новините; зад агресията стои човек – много уплашен и безсилен.

Tram

(Текстът е публикуван в профила на авторката във фейсбук и е 11-а част от поредицата „Трамвайни истории“. Заглавията са на „Площад Славейков“.)

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах