СПИН, насилие и ММА в Кан

КАН, специално за „Площад Славейков“

СПИН в гей-общността и насилие и безжалостни боеве из тайландските затвори предложи четвъртият фестивален ден на фестивала в Кан. И „120 удара в минута“, и „Молитва на разсъмване“ са филми от страната домакин – единият се бори за „Златна палма“, а другият не, но е в официалната програма. И двата обаче будят въпроси за селекцията в Кан.

„120 удара в минута” е трето заглавие във филмографията на родения в Мароко режисьор Робен Кампийо. Той връща разказа в началото на 90-те години от миналия век, по времето на презиеднта Франсоа Митеран (втория му мандат, 1988-1995), когато СПИН-вълната застрешително залива страната.  Статистиката тогава сочи по 6000 диагностицирани нови ХИВ-позититивни годишно, предимно в гей-общността.

Филмът се занимава по-точно с дейността на международната неправителствена организация Act Up и нейния френски клон, чиято основна цел е привличане на общественото внимание върху новата социална заплаха. Защото според активистите на организацията, официалните власти не отделят достатъчно внимание. Такъв е и основният патос на филма: превенция срещу епидемията, здравна пропагандна, лечение и социални грижи за болните, необходимост от сексуално образование в училищата, правна помощ и юридически нормативни документи за регулиране на процеса.

„120 удара в минута“

Социалният уклон на филма е безспорен, в някои от кадрите наистина е постигнат въздействащ емоционален ефект, има дори цели епизоди, които могат да служат като учебно-инструктивни лекции (хигиена на секса, защитни средства, открита дискусия върху болестта и т.н.). Но след като добре знаем какви теми тресат Франция през последните години (терористични атаки, проблеми с мигрантите, мобилизация на крайния национализъм, неясно бъдеще), фокусирането върху явление, което малко или много е останало в миналото, е изненадващо. Не че проблемът със СПИН е маловажен или не заслужава внимание. Но поставен като сюжет във фокуса на основния конкурс, се разминава с актуалния дневен ред на обществото и поражда върос за критериите при селекцията на френското участие. Още повече, че акцентът е изцяло върху здравния и социален статус на ХИВ позитивните в гей-общността, а не и при другите категории болни, заразени по друг начин.

Но Кан вече не изненадва с подобни заглавия, след като преди 4 години лесбо-драмата „Синьото е най-горещия цвят” на тунизиеца Абделлатиф Кешиш бе отличен дори с най-голямата награда „Златна палма”!

А филмът „Молитва на разсъмване”, четвърти за режисьора Жан-Стефан Совер, е с още по-екстремен, дори екзотичен сюжет: съдбата на британския боксьор Били Мур, описана в неговия автобиографичен бестселър под същото заглавие, плюс добавката „Кошмар в Тайланд”.

Героят на разказа още като тийнейджър бяга от дома си в Ливърпул заради тормоз от страна на баща му. Скиталчеството го отвежда чак в Тайланд, където се забърква с наркотрафик, арестуван е като дилър на ниско ниво, но това се оказва достатъчно за сурова присъда. Попада в затвор – истински ад от насилие, беззаконие, корумпирани надзиратели, безпощадни вътрешни порядки, репресии от йерархичните лидери на затворниците. Оказва се, че единственият му шанс за измъкване от безнадежната обреченост са неговите умения като боксьор и по-точно ММА боец в свирепи свободни боеве. Става шампион на националното затворническо първенство и това донякъде облекчава положението му.

„Молитва на разсъмване“ безспорно е твърде зрелищен, с ясна и четлива драматична структура, умело градиран разказ и (почти) хепиенд, когато безпощадният някога баща идва да види сина си в затвора. Това наистина е силен финален епизод, за което заслугата е на актьора Джо Коул в ролята на сина, а като сюжетния му баща се появава действителният персонаж Били Мур. Впрочем, Джо Коул е единственият професионален актьор във филма, докато всички останали са натурщици, бивши затворници с излежани присъди за дрога по 10-20 години, а сред тях и ММА бойци – затворнически шампиони, участвали в редица боеве. Особено ефектни са телата им с 95 % татуировки!

За достоверността на екранния разказ свидетелства сам режисьорът и добавя, че при снимките винаги е присъствал официален държавен цензор и то не за друго, а за да няма някаква подробност, която би обидила тайландския крал! Филмът не е в конкурса, ала все пак в официалната програма (подборката „Среднощни прожекции” от само 3 заглавия). И също поражда въпрос относно селекцията…