Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Спомен за коза

Снимка: Румен Добрев - Спомен за коза

Снимка: Румен Добрев

На 57 ми се наложи да напусна работа, макар да се смята за престижна и добре платена, защото не бях готов да направя един компромис.

Каква беше работата и какъв компромисът – вече не е толкова съществено, по-интересното е, че десетина години преди това съм писал за себе си: „Ако въпросът е какво всъщност работя, най-честният отговор е: компромис. Тичам с всичките си професионални роли по „горещите точки” на посткоминустическата публичност и се опитвам да сговарям скарани позиции. Първо, защото скандалите много рядко са принципни, обикновено са резултат на накърнени частни интереси или на битова отмъстителност. И второ, по-важно, защото не смятам компромиса за нещо оскърбително, лигаво и безгръбначно. Напротив, вън от него има само фанатизирани джуджета. Защото, ако разпознаваш и признаваш само една гледна точка, това е доброволен отказ от територии на мисълта и въображението, т.е. сам се смаляваш”. При това съм говорил такива неща, които вероятно звучат твърде разтегливо и мекушаво, на страниците на „Плейбой” и то във време, когато те още преливаха от вълнуваща женска плът, чиято единствена цел бе да поощри твърдостта у мъжа.

Но пък и нямам никакво намерение да се придържам към банализми от типа: с възрастта човек става все по-безкомпромисен. От дете не понасям тази дума – тогава животът ни беше пълен със социзобретения като „вечер на отряда” или „дружинна ръководителка” и все ни повтаряха: „Още отсега трябва да бъдете безкомпромисни към врага!”. Не знаех кой е врагът, а ми беше неудобно да попитам, защото всички останали или знаеха, или най-малкото се правеха, че знаят. Накрая синът на една съседка – войник, върнал се в отпуск, сам ми каза: „Нашите врагове са гърците и турците”, така пишело на стената в тяхната казарма. Това обаче само отчасти реши въпросът, защото така и не успявах да си представя – бил съм около десетгодишен – как точно да бъда безкомпромисен с гърците и турците. Положението се усложни, когато в прогимназията ни заведоха на екскурзия в Кипър и там стана ясно, че гърците и турците са врагове помежду си. А не наши, както, мислех си, се беше объркал синът на съседката.

Всъщност, между това да правиш компромиси и да откажеш да направиш компромис няма противоречие. Обратното е, защото за да се изправиш пред компромис, на който не си способен, трябва да си способен на компромиси. И именно тази граница – между възможните и невъзможните компромиси, е определяща за личността в евроатлантическата култура, която ражда твърдението на Фройд, че компромис е синоним на „аз”. Аз-ът се състои от компромисите, които може и които не може да направи – без първите той става фанатик, а без вторите остава културен инфантил, мустакато бебе.

Границата на компромиса е отговорът на въпроса: кой си. Казано по различен начин, отговорът зависи от неприемливото за теб, което можеш да приемеш. В смисъл, ако си хетеросексуален, това че приемаш хетеросексулността не е част от културната ти идентичност, част от нея е дали приемаш или не приемаш хомосексуалността. И по-нататък: дали ще приемеш или не, че мъжът ти обича друга, е перипетия от личните ви отношения, тя ще стане част от културната ти идентичност, ако се окаже, че другата е коза.

Последната тема, както може да се предположи, съм взел от пиесата на Едуард Олби „Козата или коя е Силвия”, поставена на българска сцена от Явор Гърдев и предизвикала сравнително голям за мащабите ни артскандал. Някаква критичка, подписваща се като академик, дори обвинява Олби, че е скрит содомист: „Ами самият той какъв е и може ли един голям талант, за какъвто ни го представя чуждопоклонникът-режисьор, да има подобна перверзно-патологична фантазия?!”. Реакцията й, не по различна от много други тогава, само се правеше, че е срещу содомията, която в пиесата е използвана като литературна метафора (т.е. означава не себе си, а нещо друго),  докато всъщност водеше битката на безкомпромисността, наследена от соца, с търсенето на границите на компромиса в либералния свят. Олби се интересува откъде идват тези граници, кой ги поставя, за да стане постепенно ясно, че те не са по силите на институции, идеологии, нравоучения и пр., а на малките общности – семейството, приятелите, тези, сред които ти минава животът. Защото това са „общности на срама”: не ти позволяват да сториш нещо, за което после няма да можеш да признаеш пред тях защо си го сторил. Срамът, погледнат от „обратната му страна”, се нарича съвест.

Има, разбира се, отделни малки общности с влияние извън себе си, пренесено преди всичко със средствата на изкуството. Една такава е в основата на следвоенния културен либерализъм и се формира през 50-те и 60-те години в Ню Йорк – „известен брой пресечки в Гринич Вилидж и целия либерален свят”, както пише Анди Уорхол и още: „Винаги ме е изненадвало, като помисля колко малка беше авангардната среда на Ню Йорк по отношение на огромното влияние, което накрая придоби. Една щедра оценка би дала петстотин човека, като това включва и приятелите на приятелите на приятелите…”.

През този период в Гринич Вилидж живее Олби и една ремарка на Уорхол сякаш има връзка с „Козата…”, макар да е направена далеч преди написването на пиесата: „Имахме общ приятел, който преподаваше история на изкуството на полицаите в Сити Колидж, така че когато сребърни прибори, да речем от времето на крал Джордж, бъдат откраднати, полицаите да знаят как да разпознаят това, което търсят. Този приятел обаче беше хванат за нещо като „содомия в турска баня” и загуби преподавателското си място. За инцидента писаха по всички вестници и винаги съм подозирал, че той вдъхнови няколко последвали популярни пиеси”.

Иронията тук върви по различни линии, но на мен най ми харесва тази, че содомията е лишила тъкмо полицаите тъкмо от преподавател по история на изкуството.


Бел. ред. – текстът е публикуван в списание „Ескуайър“.

 

 

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg