Спомен за сестра Аполинария

Монахиня, дребна или смалила се с годините, прекосяваше двора с метла и лопатка за смет. Вдигнала метлата като хоругва, размахваше я и си говореше нещо. Погледна към небето, зашепна, прекръсти се, усмихна се и едрите капки бързо се организираха в проливен дъжд.

Нейна милост направо си го извика дъжда. Прикотка го. Подвластен беше на нея. Скоро от улуците на манастирската черква се закълчиха игриви струи, прегръщаха се, оплитаха се и вкупом с плясък се изтуряха на плочника. Сестра Аполинария изтърколи отвътре каца, котли, ведра, кофи, за да не пропилее нито капка небесна. Казаха, че поливала цветята само с дъждовна вода. Което си им личеше. Бяха избуяли навсякъде по двора, по прозорците на метоха се стичаха като цветопади, къде-що имаше пръстчица по калдъръма, пуснали корен.

По сведение на майстора, който причукваше покрива на стопанската сграда, жената е глуха. Не чува и затова си хортува само със себе си. Не се знае на каква е възраст, но от три-годишно детенце е по манастири, осветли ме той. В този е повече от 40 лета, вика мъжът от покрива и ме отпрати зад черквата да съм видела гроба на благодетеля. Така рече – благодетеля. Заобиколен от стари, с полазил ги зелен мъх надгробия на игуменки, владици и други заслужили божи служители, се издигаше паметник. Той пък видимо развратен в своята неприлично разточителна украса. Човекът от покрива слезе на земята, за да ми разкаже как мъжът, чието име и годината на кончината му са изписани върху каменния кръст, бил голям разбойник. Влизал с коня в черквата, животното пръхтяло пред самите царски двери и заплашвало да оскверни олтара. Разбойник той, причаквал по дервенти търговци, заклещвал ги по клисури и проходи и обирал парите им. А те големи търговци, защото търгували по цялата Османска империя. На стари години се освестил, та дарил сума ти пари на храма.

Дъждат спря. Сестра Аполинария остави метлата в притвора. Продаде още няколко свещи. Миряните се насочиха към Света Богородица Троеручица, за която се говорело, че плачела.

Докато богомолка изчакваше иконата да отрони обещаваните от мълвата сълзи, калугерката задряма. Подпряла се на пангара, старата жена се сля с опушените отпреди четири века стенописи. Зад нея в начегъртаната от реставратори стена героите от „Страшния съд“ чакаха своето „освобождение“ от наслоените през вековете вар и лоена пушилка.

Пак е лято. Цъфналите цветя в двора на манастира „Св. Успение Богородично“ пак са много. Богомолци пак палят свещ пред иконата на света Богородица Троеручица. И пак се надяват, че Божата майка ще пусне сълзи заради тях. Не видях старата сестра Аполинария да шета наоколо. На пангара стоеше друга монахиня. Млада и зряща, чуваща пазителка на реда, с мобилен телефон на врата, готова да продава свещи на многобройните туристи. Лицето й издаваше неприкрита враждебност и подозрение, че влизащите застрашават светостта на обителта. Попитах я как да стигна по-напряко до манастира „Св. Никола“. Отвърна ми, че не знае.

– Ама нали има такъв манастир наблизо? – рекох, защото ме споходи съмнение, че нещо бъркам.

– Не знам – беше лаконичният отговор на младата служителка на Бога, доволна, че ще ми попречи да стигна до конкурентите от културния туризъм.

На излизане съвременен просяк срещу дребни пари предложи да ми покаже новата забележителност – гробницата на наскоро убития И.П. Извън двора на божата обител, но със стълбичка към нея и катанец на желязната врата. Ключът от катинара е в джоба на младата игуменка, подсказа ми опърпаният мъж, който искаше да си заработи честни пари.

Новата гробница е на нова пора дарител. Този не е влизал с кон в черквата като онзи от преди два века. Лека му пръст, вършееше с мерцедеса в държавната хазна. Само че го застреляха, па сетне вдовицата му си уреди сметките с Бога и замина за Америка.