Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Оскари 2016: Предизвестените триумфи

„Спотлайт“ напомня силата на големия старомоден вестник, „Завръщането“ - актьора отвъд заглавието, коментира кинокритикът на „Гардиън“ Питър Брадшоу

По часовниковата стрелка от горе вляво – „Завръщането“, „Карол“, „Спотлайт“ - Оскари 2016: Предизвестените триумфи

По часовниковата стрелка от горе вляво – „Завръщането“, „Карол“, „Спотлайт“

Доколкото е възможно да бъдеш изненадан на Оскарите – събитие, в което променливите в резултатите пословично да сведени почти до нула преди церемонията – имахме една такава снощи (в неделя срещу понеделник българско време – бел. ред.). „Спотлайт“ спечели за най-добър филм – възвишен, прочувствен и цялостно издържан филм за журналистическа кампания на разследващ екип от „Бостън Глоуб“. Той разобличи сексуалното малтретиране на деца от католически свещеници и начина, по който градът и отговорните институции са се наговорили в прикриването им.

„Спотлайт“ е класически филм, който касае журналисти, загрижени за нещо по-голямо от собствения си профил в Туитър. И напомня на всеки, който работи в днешния дигитален и автомизиран свят на журналистиката, че понякога само голям, старомоден вестник има колектива, институционната тежест и мощ да се изправи срещу повсеместна несправедливост. Може би след полемиката #ТолковаБелиОскари Академията е открила начин да покаже на обвинителите си, че я е грижа за актуалните проблеми. Но до следващата година тя ще трябва да намери начин да покаже на света, че е по-модерна и прозрачна институция – може би чрез публикуване на своите критерии за членство или дори революция в гласуването?

„Завръщането“ е толкова вълнуващо и сетивно произведение на изкуството, че изглежда странно как победите му на Оскарите се усещат като фиаско. Той грабна статуетка за най-добър режисьор за Алехандро Иняриту (втора поредна след „Бърдмен“), най-добър оператор (Еманюел Любецки) и, разбира се, най-добър актьор за Леонардо ди Каприо за неговото изпълнение от най-висока класа на трапера от XIX век Хю Глас, който устоява на изпитанието да оцелее и отмъсти – а междувременно изживява и незабравима среща с мечка гризли. Ди Каприо е, да използваме една старомодна фраза, е актьор отвъд заглавието – истинска звезда. Всъщност той направи останалите номинирани да изглеждат малко скучни, въпреки че „Завръщането“ не се върти точно около неговата игра. То е спектакъл, физическо потапяне. Що се отнася до Ди Каприо, това беше неговата вечер, макар и аз самият да го предпочитам в комични роли, като онези в „Джанго без окови“ и „Вълкът от Уолстрийт“. Но той наистина въплъщава мускулната сила и фанатичната концентрация в „Завръщането“.

Сега трябва да произнеса напразния си вой на ярост и болка в името на прекрасния филм „Карол“, режисиран от Тод Хейнс, адаптиран по романа на Патриша Хайсмит от Филис Наги и с възхитителната игра на Кейт Бланшет и Руни Мара. Как изобщо е възможно този изключителен филм да бъде толкова натрапчиво пренебрегнат от Академията? В момента се надявам, че „Карол“ има кариера тип One Direction: макар и низвергнат при раздаването на награди, той може да е крайният победител, след като всеки разбере, че е по-добър от повечето филми, посипани с похвали.

Като говоря за Оскарите за сценарии, аплодирам наградата за „Спотлайт“, който умело се доближава до стабилния и безмилостен барабанен ритъм на ефективната и последователна разследваща журналистика. Въпреки това, с риск да бъда опърничав, трябва да повторя скептицизма си за „Големият залог“ – победителят при адаптираните сценарии – плитък филм, който сякаш безкрайно се самопоздравява колко е умен и никак не се вълнува от оспорването на статуквото. Филмът просто върви заедно със системата и възхвалява половин дузина финансисти, които откриват начин да излязат на печалба от катастрофата през 2008-а. Райън Гослинг и Стив Карел правят отвратителни роли. Но Крисчън Бейл се справя.

В „Големият залог“ Раян Гослинг и Стив Карел правят отвратителни роли.

В „Големият залог“ Райън Гослинг и Стив Карел правят отвратителни роли.

В категорията за поддържащ актьор Марк Райлънс надделя с технически нокаут над Слай Сталоун, който сантиментално възроди образа на Роки Балбоа в „Крийд: Сърце на шампион“. Райлънс е достоен победител. Преди няколко години, когато Кристоф Валц спечели този Оскар за „Гадни копилета“, изнесе галантна реч, в която отбеляза, че всички останали го подкрепят. Това по свой си начин е вярно и за Райлънс, който е (по най-хубавия възможен начин) истински крадец на сцени в „Мостът на шпионите“, толкова магнетичен, че всички останали, дори ветеранът Том Ханкс, да изглежда, че са там само за да подчертаят още повече блясъка на този уникален изпълнител. Като осъдения шпионин Рудолф Абел в Америка от Студената война, Райлънс е хитър, спокоен, неразчитаем, с безизразната аура на злодей – далечен братовчед на Ханибал Лектър на Антъни Хопкинс със своето невъзмутимо мълчание – и все пак на страната на ангелите. Или по-скоро – с Том Ханкс на своя страна. И фактът, че акцентът му е така непроследим, прави изпълнението още по-екзотично – странна смесица от английски, шотландски и холивудски руски.

Бях истински борец за каузата Сърша Ронан да стане най-добра актриса – тя даде прекрасен, чистосърдечен образ като Ейлис, млада ирландка, принудена да емигрира и изправена пред паралелни тежки житейски избори, в прочувствената драма „Бруклин“. Но трябва да призная справедливата победа на Бри Ларсон за „Стая“. Там тя играе майка, която трябва да създаде измислен свят за невръстния си син, докато и двамата са похитени от насилник в една стая. Това е предизвикателна роля, в която Ларсон показва наистина какво умее – забележително изящно и сложно изпълнение.

Победата на Алисия Викандер за „Момичето от Дания“ като най-добра поддържаща актриса възнаграждава представяне и изпълнителка с красота и харизма, макар че бих предпочел да я видя със статуетката за играта ѝ в „Ex Machina: Бог от машината“, научно-фантастичен трилър, в която тя е далеч по-интересна като автоматон, който може да има, а може и да няма собствено създание. Успехът на Викандер е по-консервативен, ако и да е правдоподобен избор, въпреки че усещам, че най-доброто от нея тепърва предстои – но по-силни изяви има от Дженифър Джейсън Лий в „Омразната осморка“ на Тарантино и, разбира се, на Руни Мара, изключителна в „Карол“ на Тод Хейнс.

Каква забележителна победа за Енио Мориконе, който на 87 години получи първия си Оскар, за оригинална музика. Наистина е вълнуващо, че този великолепен човек създава толкова жизнено творчество. Неговата музика за „Омразната осморка“ е настойчива и коварно обсебваща зад привидното си спокойствие – и играе собствената си решаваща роля във филма. Какъв славен Оскар!

Най-малко изненадващата победа за вечерта беше за „Отвътре навън“ на Пийт Доктър, разбира се, за най-добра анимация – скромен, поразително атрактивен и ценностен филм. Фактът, че надделя над концептуалния стоп-моушън на Чарли Кауфман „Аномалиса“, не е изненада и въпреки че в условия на стриктните заслуги „Аномалиса“ трябваше да спечели, всъщност „Отвътре навън“ трябваше да има и номинация за най-добър филм. Той разработва изконното право на любов и лоялност у всеки. В действителност неговата победа хвърля интересна светлина върху това как киното се конкурира с литературата. Филмите традиционно предлагат зрелище, драма, екшън и реч: те дават вълнуващо взаимодействие на тези неща, докато литература посяга непосредствено към съзнанието, можете да влезете в умовете и сърцата на героите, за да откриете онова, което те чувстват. Точно това е, което предлага „Отвътре навън“. С петте си персонажа – Радост, Тъга, Страх, Бяс Лют и Отврат, филмът дава най-достъпната и непретенциозна версия на потока на създанието.

„Отвътре навън“ трябваше да има и номинация за най-добър филм.

„Отвътре навън“ трябваше да има и номинация за най-добър филм.

Тазгодишният най-добър чуждоезичен филм имаше и предварително очакване да е най-добър – и това е един от онези случаи, в които Академията постъпи правилно. „Синът на Саул“ на Ласло Немеш е изключителен разказ за Аушвиц през 1944-а. Едва ли е нещо, което може да се сравни с далеч по-конвенционалния „Списъкът на Шиндлер“ на Спилбърг, но забележителният „Синът на Саул“ е нещо сравнимо с „Иди и виж“ на Елем Климов.

„Ейми“ на Асиф Кападия премина по своя разчистен път през иначе неумолимата стихия на сезона на наградите – за да разбие сега без усилие и последното си препятствие и да вземе Оскар за най-добър документален филм. Може би при по-строга справедливост статуетката трябваше да отиде при The Look of Silence на Джошуа Опенхаймер, втората част на неговия майсторски филмов диптих за управляващите класи в Индонезия, които извършват ужасяващи нарушения на човешките права от 60-те години на ХХ век и са напълно невъзмутими с това зловещо постижение. Но „Ейми“ има огромен мащаб – дълбока и страстна картина за Ейми Уайнхаус и музиката ѝ прави възможно най-доброто възможно използване на находките от домашния ѝ видеоархив.

За финал – пакет от технически победи за „Лудия Макс: Пътят на яростта“, включително за най-добри костюми на Джени Бийвън. Страхотно е да видим отличия за този ужасяващо приятен филм, който не е обременен от това да наподобява официалната примамка за Оскар.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах