Среден пръст за БНТ

С встъпването си в длъжност като програмен директор на БНТ преди малко повече от месец Емил Кошлуков скокна първо да се разправя с културата. Тогава с недоумение разбрахме за идеята му предаването „Денят започва с култура“ – единствено в българския телевизионен ефир – да се преориентира към лайфстайла. В петък вечер, по време на живото излъчване на друго предаване на същата телевизия – публицистичното „Още от деня“, в което програмният директор се изявява и като водещ, видяхме как той показва среден пръст, на два пъти. Е, поне вече е напълно ясно защо на новия програмен директор на обществената телевизия му е трън в очите именно културата.

Когато нямаш нещо, никога не си се докосвал до него с разбиране и не усещаш някаква необяснима нужда да го придобиеш, не разполагаш с механизъм да го цениш. Как да приемаш културата и изкуството като друга, самостойна реалност, когато твоята собствена е плоска и едноизмерна? Откъде да ти дойде на акъла, че именно културата е начин на водене на политика, като политиката, която си водил до момента, е била в обкръжението на духовно сакати лидери с мислене на мафиоти и лексика на улични биячи? И защо да не те притеснява едно интелигентно предаване, в което повече се говори, отколкото се показват картинки, след като не го разбираш?

Вчера късно вечерта, когато снимката на средния пръст на Емил Кошлуков, запълнил екрана на телевизора, плъзна из медиите, бях убедена, че това е колаж. Новата култура на фалшивите новини ни задължава още повече да внимаваме за достоверността на информацията, която получаваме, така че направих най-логичното – изгледах предаването на запис. И да, пръстът си е съвсем реален и съвсем истински участва в разговора. Не като квалификация или обида, а като опит за журналистически пат спрямо гостите в студиото – бившата министърка на екологията Нона Караджова и активистът в протестите за опазването на Пирин Борислав Сандов от „Зелените“. Кошлуков го размахва, след като Сандов казва, че се надява националната телевизия да отразява протестите обективно. Повод за самия разговор е, че хора от протестите притеснявали журналистите от медията с грозни квалификации и плакати с вирнати средни пръсти. Видяхме ги в репортаж в същото предаване, като преди това водещият Кошлуков надлежно ни предупреждава, че кадрите са нецензурни. Но изглежда средният пръст се вписва в границите за приличие на програмния директор на БНТ, защото той с лекота го повтори пред камерите, питайки госта си: „А този знак ще го има ли?“. Показва, един вид, не, че обижда…

Проблемът с един вирнат в седем часа вечерта на екрана на обществената телевизия среден пръст, пък бил той и кошлуковият, не е във вулгарността на знака. Макар и хич да не му е мястото насред обичайното вечерно домашно гледане на телевизия в средното българско семейство, този знак няма да ни накара да си плюем в пазвите и да извъртим свенливо глави. То днес децата псуват като пандизчии, а ебимумайката е универсален израз за изразяване на всичко – от гняв до възторг, та едва ли преживяваме така емоционално средните пръсти, които са на път да заменят помахването за поздрав. Проблемът е много по-съществен: че Емил Кошлуков, човекът, отговорен за програмата на обществената телевизия, която единствена има задължението и правото да възпитава духовно нацията независимо от рейтингите, не притежава личен, етически филтър за отделяне на културното от некултурното. За този човек средният пръст, след като не е употребен в обидното си значение, е просто илюстрация, картинка. И тъй като връзката между него и течащия в кошлуковата глава сюжет е пряка, водешият инстинктивно приема, че зрителят разполага със същата връзка в собствената си глава. Един вид „това не е онова“ и всички си го знаем. Като малките деца, които си затварят очите и смятат, че след като те не те виждат, и ти не ги виждаш. В случая обаче Кошлуков приема, че след като в главата му средният пръст не стои като „оня знак“, и за аудиторията той няма да е.

Е да, ама не – средният пръст, както и да го погледнеш, си е откровена псувня. И в какъвто и съдържателен контекст да го туриш, той се извисява с основното си значение високо над него.

Веднага се сещам за два илюстративни примера. Първият е на Мистър Бийн, който в един от епизодите от британската комедийна поредица с две ръце развяваше средни пръсти пред хората, мислейки, че това е местният поздрав. Комичното в случая идваше точно от разминаването в интерпретациите – на героя и на тълпата – на този един и същи символ. Вторият пример е нашенски и е свързан с култура, така че господин Кошлуков може и сега да не го разбере. Става дума за т.нар. „парола“, която двамата основни герои Асенчо и Гичо от филма „Възвишение“ трябва да демонстрират при едно от посещенията си из тайни организации в страната. Тогава „тоз мръснишки знак“, както ще го опише Асенчо, се оказва със съвсем друго, далеч „по-револуционно“ значение. И смехът тук идва именно от пълната несъстоятелност на това ново смислово съдържание с отдавна установеното такова.

Да обобщя накратко: средният пръст си е среден пръст, както и да го погледнеш. Така че гафът е факт. Само че той не е толкова в самия нецензурен знак, представен в цялото си великолепие на екрана на БНТ, а в пълното неразбиране на програмния директор, че прави нещо неправилно или най-малкото неподходящо за мястото, времето и аудиторията. Така да се каже, човекът, който трябва да се грижи за високото ниво на програмата на нашата гражданска телевизия, няма такова у себе си. На човека, назначен да опазва културата, му липсва… културата. И тя, както казах, не че лично му липсва – той съвсем осъзнато няма нужда от нея и не я дефинира като такава. Това е причината да смята и че останалите хора пред екраните също нямат нужда от култура. Такъв е мисловният алгоритъм в еднопластовите съзнания – щом аз харесвам и искам това, то и другите харесват и искат същото. Разнообразието и уникалността объркват по-семплите умове – те живеят чрез обобщения и генерализации.

Честно да ви кажа, чак ми стана жал за човека Емил Кошлуков. Помня го от годините на голямата студентска стачка, когато бях сред окупиралите университета студенти. Не съм била най-голямата боркиня на света, но живях в аулата, спах под банките и вярвах, че променям историята и благодарение на същия този човек. Беше слабо, малко свенливо и своенравно момче, с история на репресиран, която естествено го открои не само като лидер, но и като мъж, по когото масово девойките да си паднем. Когато години след това започна да участва активно в политическия живот, дълго смятах, че зад странното му поведение се крие някаква научена в американския му университет тактика.

Помъдрях и установих, че няма никаква тактика. И че всъщност може би става дума за поредния напълно неуравновесен и неуверен в способностите си човек, който се държи неадекватно, защото просто не знае как да се държи. И защото всичко, което се случва около него и го въвлича във взимането на решения, е далеч извън нивото му на компетентност. Пък е доста мъчително да се опитваш да закрепиш образа си в съзнанието на хората чрез някакви хашлашки поведенчески етюди, защото това е единственият арсенал, с който разполагаш. Толкова много политици съществуват и действат днес именно от тази прикриваща некомпетентността им позиция, та един обикновен Кошлуков ли няма да го направи! Достатъчно е само да спомена Тръмп, който, като не разбира климатичните промени, естествено твърди, че такива изобщо няма. Няма човек, няма проблем, както пък твърдеше Сталин – един друг „герой“ в историята за управлението на елементарната душевност.

През 1992 година на посещение в Австралия президентът Джордж Буш Старши решава да демонстрира съпричастност към протестъри в Камбера, като им показва знака за мир (показалец и среден пръст под формата на буквата V). Прави го обаче с длан към себе си, което в онзи контекст превръща познатия символ в директна псувня. Действащият по онова време американски президент не знае за това значение на вирнатите си два пръста и разбира за неволната си грешка от бума на възмущение в медиите на следващия ден.

У нас със сигурност няма как да предположим нито, че г-н Кошлуков неволно е размахал среден пръст в ефир, нито че не знае какво е неговото значение. За разлика от американския президент обаче, който след неудобния инцидент се извини за незнанието си, едва ли очакваме българският програмен директор на обществената телевизия да се извини за простотията си. Още повече, когато тя е превърната в норма, услужливо наричана за успокоение на безкултурието „естественост“, „човешки език“ и дори „нормалност“. Затова и няма защо да се възмушаваме, когато утре, като помолим детето си да си подреди стаята, то се обърне към нас с размахан среден пръст. Или когато в държавната администрация ни кажат да вървим „на майната си“. Или пък когато в болницата лекарят и пациентът си разменят крошета, в училище ученикът споделя шумно какво смята да направи с майката на учителя си, а на пътя всеки дебеловратец може да попържа колкото си иска, докато си намери бухалката, с която и да те напердаши, че му се пречкаш по трасето.

Простотията, както знаем, е заразна. Когато вирусът тръгне от екрана на обществената телевизия, в най-гледаното от целокупния народ време, с неподвластната на никакви рестрикции фигура на самия отговорен за добрия публичен тон човек, можем да бъдем сигурни, че болестта е факт. Така че… средният пръст е за културата, както и откъдето и да го погледнем.