София, град изчезнал и изоставен

Ако изобщо има нещо позитивно в историята около Ларгото, то е в интереса към историята на града ни. Един от най-интересните въпроси е този за средновековна София. Къде всъщност е тя? Отговорът е, че не сме сигурни. Но можем да направим информирано предположение.

Знайно е, че под центъра на днешната столица има впечатляващи останки от късната Античност. Отделен въпрос е как се стопанисват те – това поне днес ще оставим настрана. Има и съвсем видими следи от османския период. Но между епохите на Константин Велики и Баязид Йълдъръм се простират хиляда години, които сме свикнали за удобство да наричаме Средновековие. Къде се е простирала София по това време? Подобен въпрос може да изненада някого, защото е близко до ума, че цял град не може да изчезне, поне не безследно. Пък и нали днес е тук, сигурно винаги е било така? Археолозите биха свили рамене.

В четвърти век след Христа Сердика е център на провинция и дори почти кандидат за резиденция на император Константин. Или поне е един от любимите му градове. Това е мястото на Сердикийския събор от 343 г. (протекъл едновременно със събора на еретиците-ариани във Филипопол, защото и тогава е било време на смутове за Църквата). На хълма източно от града, почти там, където днес е „Св. Александър Невски”, сред тогавашния некропол се издига храмът „Света София”, който може би дава днешното име на столицата ни и който в шести век, по времето на Юстиниан Велики, е преустроен в голямата базилика, видима и до днес. Който още не го е направил, може да посети подземния музей на „Света София” и да види страхотния античен град на мъртвите. Струва си.

Храмът „Света София”

Но това още не е Средновековие, пък и е било извън градските стени, точно както и римската арена, намираща се между източната порта и „Света София”, на склона, днес зает от хотел Arena di Serdica между стълбището на ул. „Будапеща”, ул. „Московска” и бул. „Дондуков”. Античният град в крепостните зидове от времето на големия страх от нахлуващи варвари не е бил голям. Всъщност се е простирал горе-долу между входа на сегашния Министерски съвет (източната порта е в началото на подлеза точно там), Президентството, в чийто двор е и ротондата „Свети Георги” от същия период, бившият хотел „Шератон”, катедралата „Света Неделя”, входа на сградата на Булбанк, незастроеното пространство зад католическата църква „Свети Йосиф” (където пък е била западната порта, която тепърва трябва да бъде разчистена и експонирана) и малко на север, покрай кръстовището на бул. „Мария-Луиза” с ул. „Екзарх Йосиф” и крепостната кула при стария минерален каптаж на ул. „Искър”, а оттам – обратно към източната порта. В това тясно пространство попадат и злополучно застроеното Ларго срещу ЦУМ, и по-добре съхранената му закрита част под бул. „Мария-Луиза”, непонятното кънтящо място под пукащите се стъклени куполи между Министерския съвет и Президентството, както и малката разкрита част от неудобните късноантични улички точно между някогашния „Шератон” и „Света Неделя”. В шести век този град още е функционирал, макар да е бил все по-тесен и все по-тревожно скрит зад зидовете си в притъмняващия свят на нахлуващите орди и разклатената стара империя. Далеч извън границите му, между днешния квартал Лозенец и началото на Южния парк се е издигала самотна църква с два каменни саркофага в основите си – може би извънградски манастирски храм, посветен на култа към днес неизвестни мъченици. Дори не знаем къде точно е бил проведен Сердикийският събор: за всяка от античните църкви се твърди, че е било в нея. Но това е нормално.

Нали и „селища седем се карат за родното място на Омир”…

След шести век или, хайде, нека бъдем щедри и допуснем, че е след първите няколко десетки години на седми век, следите от живот в античния град сякаш спират. Монетите и керамиката, намирани от археолозите, са или най-късно от около 700 г., или от след 1450. Няма строителен пласт между античните и османските жилища в описания център. Сякаш градът е изчезнал и е бил изоставен. Къде са всички?

Знаем, че в началото на девети век Крум е превзел Сердика. Следователно е имало какво да превземе. Само че не намираме следи от това извън византийската историческа литература. И къде са имперските монети от осми век? Знаем, че по време на войните между Самуил и Василий II Средец е бил част от целите на василевса, но отново нямаме следи от града в началото на XI в. Сякаш средновековните автори пишат за град-призрак, за едновременно реалния и измислен Камелот. В началото на дванадесетото столетие, когато България е под византийска власт, ромеите и кръстоносците пишат за Триадица или Средец. Градът си сменя името и е обект на интерес и за владетелите на страната, и за преминаващите през нея въоръжени поклонници, но си остава неоткриваем. Ако в Средец наистина е бил организиран пазар за пътуващите кръстоносци, къде са монетните находки от това време? В XIII в., по време на смутовете от царуването на Константин Асен във възстановеното българско царство, страдащо от татарските грабежи, съвсем близо до днешна София севастократор Калоян издига малката Боянска църква и е изобразен вътре заедно с жена си Десислава и с царствения си родственик. Севастократорът трябва да е бил сред най-вископоставените аристократи в тогавашна България: тази титла се носи най-често от брат на владетеля.

Храмът „Света Неделя“

А все пак не знаем къде точно са живели Калоян и Десислава. Дали е било в Средец? И ако да – къде е бил Средец? В първото десетилетие от управлението си трагичният цар Йоан Шишман изрично указва във Витошката грамота на Драгалевския манастир, че и „средешкият кефалия” не бива да изисква данъци от светата обител. И говори за град София в границите на царството си. В 1378 царят показва, че тези граници обхващат и Рилския манастир на юг, защото издава по-подробна грамота за неговите привилегии. А само няколко години години след това градът вече е превзет от османските войски на Лала Шахин и сердарят надлежно уведомява господаря си Мурад I за навиците, живота и съпротивата, оказана му от жителите на София. Тази София (вече с това име) на Йоан Шишман и Лала Шахин все още е с неясно разположение. В 1444 г., в навечерието на Варненската битка султан Мурад II заповядва София да бъде изгорена, за да не намерят в нея подслон и запаси кръстоносците на унгарско-полския крал Владислав. Султанът по-късно изразява съжалението си, че е бил принуден към такава жестокост. Оттам нататък градът е възстановен и знаем все повече за него. През втората половина на ХV в. монаси пренасят в София мощите на сръбския крал свети Стефан Милутин. Това, което продължава да ни убягва, е мястото на самото средновековно селище. Текстовете говорят, но липсват материални находки.

Съществува хипотеза, че след края на аварската заплаха в седми век, когато Аспаруховите българи още не са пресекли Дунава, а славянските заселници са изолирали града, той тихо се е разпаднал – като толкова много други антични градове в тъмния период от шести до единайсети век, преди градският живот да се възобнови. Жителите са се разпръснали в множество малки селища наоколо, временно са загубили градския си бит и са се превърнали в селяни, обработващи земята. Но са запазили името на някогашния град. И всъщност Крум, покорявайки тях, е покорил „Сердика” по-скоро като идея, отколкото като истински, функциониращ град зад крепостни стени, с улици и занаяти. И по-нататъшните събития трябва да се разбират по същия начин.

Не много ласкателно за нашата столица предположение, трябва да се признае. Но задължително ли е то да е вярно? Може би животът все пак е продължил в рамките или поне в относителна близост до античния град. Много такива селища са ползвани през Средновековието като безплатен източник на строителни материали и разрухата на част от откриваните сгради може да се дължи на такава преупотреба на камъни и тухли. Има и хипотеза, че градът може да се е преместил например на хълма в Лозенец, където сериозни разкопки все още така и не са проведени.

Но в самия център всъщност не са замрели всички следи от средновековен живот. Църквата „Света Петка” в подлеза на метрото, точно между Ларгото и входа на по-старата станция „Сердика” има и пласт от времето на Второто българско царство. От другата страна на бившия „Шератон”, в подземната част на софийската митрополия, е старинната църквичка, също наречена „Света Петка” и датирана от 1241, от края на царуването на Йоан Асен II. Тя е една от най-интересните църкви в града със своя вход към улицата, обособено голямо преддверие, малък подземен наос и изход в двора на митрополията. Срещу изхода, скрита в сянката на хотел „Рила”, е също ниската църква „Свети Николай Чудотворец”. Съвсем близо е и ротондата „Свети Георги”, в която личат отделни образи от може би два пласта средновековни стенописи. На толкова тясно пространство това струпване на средновековни храмове вероятно показва не само благочестие, а обикновено енорийско всекидневие: многото едновременно действащи църкви на малка площ са белег на продължаващ градски живот. Подходящ е паралелът с тясното пространство на средновековното лондонско Сити, където миниатюрни, но гъстонаселени енории струпват почти една до друга множество малки църкви, почти параклиси, всяка със свой свещеник и свое паство от съседи, роднини и членове на една и съща гилдия от тринадесети до шестнадесети век.

Не знаем нищо за градски гилдии в средновековна България, но струпването на малки храмове приблизително от епохата на Второто българско царство е налице, така че може би София винаги си е била тук.