Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Среща със „сивия кардинал на Кремъл“, създал Путин

Глеб Павловски е у нас по покана на политолога Иван Кръстев за представянето на книгата с интервюта „Време и място“

На 29 януари в Литературен клуб „Перото“ политическият инженер Глеб Павловски ще разкаже за живота зад кулисите в Кремъл. Снимка: Издателство „Труд“ - Среща със „сивия кардинал на Кремъл“, създал Путин

На 29 януари в Литературен клуб „Перото“ политическият инженер Глеб Павловски ще разкаже за живота зад кулисите в Кремъл. Снимка: Издателство „Труд“

Човекът, открил потенциала на Владимир Путин – Глеб Павловски, гостува в София по покана на Иван Кръстев и Книгоиздателска къща „Труд“. Двамата ще представят книгата „Време и място“ – интервюта на Кръстев с Павловски – на 29 януари, понеделник, в Литературен клуб „Перото“. 

Политическият инженер Павловски ще разкаже за живота зад кулисите в Кремъл и защо го наричат „сивия кардинал на Кремъл“. Присъстващите навярно ще чуят и как Павловски става персона нон грата за властта.

Годината е 2011 година, месец април. Москва. Както стотици пъти през последните двайсет години, Глеб Павловски,  влетява в сградата, в която се помещава президентската администрация, на път за поредното съвещание. Но този път нещо не е както трябва. Объркан, охранителят му обяснява, че е станала някаква техническа грешка и според компютъра пропускът на Глеб Олегович е невалиден. Но на Павловски му е ясно, че грешката не е техническа. На другия ден не само руските вестници, но и „Ню Йорк Таймс“ и „Файненшъл Таймс“ съобщават като централна новината, че Павловски е прогонен от Кремъл. Причината най-вероятно е невидимата война между Путин и Медведев кой ще бъде следващият президент на Русия. Коментаторите са единодушни, че с прогонването на Павловски нещо е приключило в руската политика.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Провокиран от живота на Павловски и най-вече от това какво кара путиниста Глеб да се обърне срещу лидера, през 2012-а политологът Иван Кръстев се среща с него.

„Исках да разбера дали Павловски е предал Путин, за да не предаде себе си, или е просто човек, заложил грешно и загубил“, казва Кръстев.

Българският политолог провежда серия от интервюта, събрани в книгата „Време и място“.

Представяме ви откъс от книгата.

Как се появи путинистът

Иван Кръстев: – Кога за първи път чу името на Путин?

Глеб Павловски: – Бях го чул отдавна, още през 1990 година, но тогава не му обърнах внимание. Чух го от същия този Игрунов, когато той се върна от конгреса на „неформалите“ и разказваше какви интересни хора срещнал там. Един от тях бил представител на Собчак, някой си Путин… И Игрунов каза: „Ето кой би могъл да стане лидер вместо Горбачов“. Наскоро той ми напомни нашия разговор и като попрелистих бележниците си, наистина намерих една ремарка: „президент Путин?“.

По-незабравима бе срещата през лятото на 1998 година. В Кремъл се обсъждаше как да се заздрави правителството на Кириенко. Тъкмо бяха направили Путин заместник-ръководител на администрацията на президента, след седмица той щеше да стане ръководител на ФСБ. Повтарях непрекъснато моята тогавашна мантра, че президентът трябва да въведе извънредно положение. През слабите години при решаването на всеки един въпрос акцентирах върху силата. Путин изведнъж възрази: „Извънредно положение може да въвежда или собствената, или страшна власт“. Тази мисъл беше неочаквана и аз я запомних, макар преди рядко да обръщах внимание на неговите реплики. Впрочем, обсъжданията не завършиха с нищо и през август на 1998 година настъпи банкрутът.

И. К.: – А кога възниква проблемът с „приемника“? Защо Путин?

Г.П.: – Думата „приемник“ промени цялата картина и стана причина за много отклонения. Естествено, че на Елцин му трябваше приемник, но приемник на какво и в кое? От 1996 година и до края на управлението му ние говорехме не за приемник, а за властта. Власт, власт и власт! Как след Елцин да се създаде силна и разумна власт? „Приемник“ беше синоним на понятието власт, което постепенно изместваше понятията държава, общество и страна. Ето кое беше в центъра на проекта от 2000 година и за какво години наред работеше администрацията на президента.

Това изместване на смисъла от образа на страната към образа на властта вече се носеше из атмосферата. Например групата на Гусински Медиа-Мост, за да не допусне след изборите през 1996 година Чубайс да запази своята апаратна машина, създаде свой пиар проект. И как го нарече? „Технология на властта“! Меритократите от Мост знаеха, че това е заглавието на книгата на Авторханов – популярен антисталински памфлет.

Самото това словосъчетание в 90-те беше иносказание на сталинизма. Но предишните табута паднаха и околокремълските дебати се свеждаха до един въпрос – как технически да се създаде и задържи властта? Смяташе се, че нерушимостта на страната ще бъде опазена само от нерушимата власт на президента. В това уравнение е коренът на много нещастия.

Едновременно се търсеше политическо „лепило“ за прокремълската коалиция на бъдещите избори. Аз я виждах като коалицията на реванша на загубилите. Имах предвид групите, които най-много пострадаха от реформите на 90-те и разрушаването на съветските социални институции: държавните служители, лекарите и учителите, армията, ФСБ, учените и пенсионерите. На загубилите трябваше да се даде шанс за властови реванш, а не просто за симпатичен кандидат. Но какво се имаше предвид под „власт“? Разбира се, не онези слаби конституционни институции, които съществуваха само на хартия. Ние представяхме властта, за която говорехме, като нов режим, осъществяван в рамките на предишната конституция.

И.К.: – Значи наследникът е съвсем друга власт.

Г.П.: – Разбира се. Само различна власт би могла да реши нерешения от Елцин проблем – да „отдели“ личността на президента от държавата Руска федерация, която беше нелегитимна за половината и население. Иначе при оттеглянето на създателя създанието изчезва – както се провали „преустроеният“ либерален Съюз заедно с отишлия си Горбачов. Ние със сигурност знаехме, че Елцин не може просто да бъде сменен от кого да е. Трябваше да дойде съвсем друга по стил политика и постсъветският период да завърши.

По моя молба Александър Ослан, президент на Фонд „Обществено мнение“, една от трите водещи социологически служби в страната, сондира структурата на очакванията за властта. Той предпочиташе да говори за цели на доминацията, поради което бюлетините на ФОМ получиха името „Доминанти“. Замисълът беше чрез смесването на средствата на администрацията, публичната политика и масмедиите да се създаде зона на безспорна хегемония на властта като виртуален плацдарм за бъдещия режим. Към края на 90-те това се наложи до такава степен, че вече почти не се обсъждаше.

И.К.: – Такава беше и позицията на „семейството“, и позицията на Борис Березовски?

Г.П.: – Общо взето, да. Макар Кремъл изобщо да не беше проекция на интересите на Елциновите роднини. Внимавай с понятията, родени във войната между руските пропагандни машини. Администрацията на президента беше рехав полуотворен клуб на тогавашните бюрократични, интелигентски и лобистки групировки. Включително медийните групировки с техните пристрастия и интереси. Дори в периода, когато групата „Мост“ от НТВ рушеше президентския рейтинг на Борис Немцов, на нашите съвещания присъстваше Сергей Зверев, доверен човек на Гусински.

Все още не съществуваше правилото за политически блокаж на всеки, който „воюва срещу президента“. Въведе го Волошин през 1999 година, в дните на смъртоносната касапница по време на изборната кампания. Роди се догмата: на „чуждите“ – никакви интервюта, те не бива да бъдат канени в „наши“ телевизионни канали.

Проектът не бе таен, макар да не го бяха презентирали. Учудващо, но екипът на администрацията действаше почти открито, без да се крие, но пресата нищо не виждаше. Сега пишат, че уж „на всички било ясно“, че след края на мандата Елцин щял да си отиде, бил стар и немощен – нищо подобно. Пресата и елитите докрай смятаха за безспорно, че Елцин със зъби и нокти ще се държи за Кремъл и ще направи всичко възможно да остане на власт. Споменът за 1996-а, когато прекаралият инфаркт президент, умирайки, продължава да танцува на избирателната сцена, изглежда потвърждаваше тази версия.

Формулата „Елцин се държи с всички сили за властта“ след 1996 година стана догма. И изведнъж осъзнах, че тази илюзия е нашият потенциал: ресурс за маскировка на „приемника“. Ако умът на противника ти е пълен с черни фантазии за твоите планове, неговата слепота е твоят ресурс. И един вид „вкопченият във властта“ Елцин може да смае, като сам се откаже от нея.

И.К.: – Бях чел или може би някой ми каза, че идеята Елцин да си тръгне преди края на мандата е била твоя.

Г.П.: – Аз и сега я смятам за своя. В моите работни бележници тя се появи през 1998 година. Но мисълта беше елементарна и напълно възможно би могла да хрумне и на още някого.

Постоянна тревога сред участниците в кремълския проект будеше недостигът на силни ресурси в централната власт. Колосален инструментален дефицит. Отново и отново търсехме пропуснати от нас резерви. За жалост най-важните от тях вече бяхме изгорили на предишните избори. През 1996 година много неща се градяха предимно върху убеждението на антиелцинския електорат, че Елцин няма да мръдне от мястото си. Но в една и съща река не се влиза два пъти, играта вече бе разкрита. И макар всички да бяха убедени, че президентът няма да напусне Кремъл, тяхната увереност сега работеше срещу Елцин. Неговият стремеж към властта беше възмутителен, превърна се в улика и около нея не можеше да се гради нищо. Тогава се зароди идеята да се разгърне огледално противоположен сюжет. Увереността в желанието на Елцин да остане в Кремъл (ние я наричахме „черния мит за Елцин“) да се превърне в камуфлаж на реалния сценарий на кандидата за власт. Да се скрие главната тайна пред очите на всички.

Още през 70-те, когато работех в дизайна, бях усвоил правилото, че ако не можеш да скриеш нещо, трябва да го подчертаеш. „Черният мит“ за Елцин можеше да сработи като димна завеса за неговия приемник – ако президентът мишена, обект на омразата на враговете, изведнъж си тръгне сам, като отнесе със себе си враждата им.

Инструменталната бедност на федералната власт ни подтикваше да използваме крайни средства. Първите експерименти с медийната политика и неопропагандата бяха развити не от чисто коварство, а от липса на политически инструменти.

Федералният център нямаше нито пари, нито авторитет. Дори губернаторите с нежелание се подчиняваха на указите на президента, но затова пък пресата и телевизията покриваха и се ползваха от цялата страна.

През пролетта на 1999 година, когато преди решаващите избори беше извършена последната ревизия на оскъдните ресурси, с които Кремъл разполагаше, стана ясно, че предварителното напускане на Елцин е силен сценарий.

И.К.: – Според мен проблемът не е в слабата позиция на Елцин през 1998–1999 година, а че се е появила негова алтернатива. И тази алтернатива е изглеждала силна – имам предвид съюза Примаков–Лужков. Мисля, че най-важното, което сте успели, е да направите от тях „стар режим“, а от приемника на Елцин –„нов режим“. Как е станало това и защо изобщо Путин е означавал „нов режим“? Какво толкова видяхте в него?

Г.П.: – Не преувеличавай обмислеността на тогавашните наши крачки. В крайна сметка решението кой да бъде кандидат, а още повече за предсрочното оттегляне, можеше да вземе единствено Елцин. Постоянно изследвахме дали различните сценарии съответстват на „критериите на Елцин“: дали те са приемливи лично за него. Елцин нямаше сили да управлява страната още един мандат, но силите да отмени някой неприемлив план щяха да му стигнат. Той можеше и обичаше да прави такива неща. През 1998 година Елцин се отказа да разчита на интелигенцията и меритократите. След банкрута той окончателно определи приоритетите си – следващият президент нямаше да прилича на Немцов или Кириенко: нямаше да е млад реформатор, нямаше да е очилат умник, а як мъжага и за предпочитане – с пагони.

В края на 1998 година ръководител на администрацията вместо журналиста Юмашев стана Николай Бордюжа – генерал, интелигентен на вид силовак. Но по това време премиер вече беше станал друг интелигентен силовак – Примаков. Отначало президентът се отнесе към него с доверие, а това изпоплаши мнозина в Москва. След банкрута Елцин се разочарова от липсата на желание у интелигенцията да прави държава. Той смяташе, че чрез банкрута (а преди това – чрез крехкия „кабинет на младите реформатори“ на Немцов–Чубайс) интелигентите са го „накиснали“. За това вероятно е говорил на Примаков и така е активирал дремещите в него амбиции. Думата „силовак“ стана тренд на сезона. На срещите ни в Кремъл все по-често звучеше рефренът „нуждаем се от интелигентен силовак“.

И.К.: – Формирали сте Путин по модела на Примаков.

Г.П.: – Не веднага, макар, разбира се, „матрицата Примаков“ се обсъждаше в мозъчните атаки през зимата на 1998–1999 година. След Коледа върху бюрото имаше два модела. Единият – обичайният – млад реформатор, дясно-ляв популист, нещо като Борис Немцов. Но в тази роля без успех вече беше пробван Сергей Кириенко. През пролетта на 1998-а Елцин изведнъж свали Черномирдин, с когото бяхме свикнали, и назначи този млад юпи. Финансите се намираха в катастрофално положение, нещата вървяха към крах на борсата. И все пак юпито Кириенко за половин година събра 20% президентски рейтинг. Това значеше, че ако при една добра предизборна кампания се натрупат още 30%, ето ви го, господа, президента на Русия. Така виждахме схемата на бъдещите избори: президентът назначава премиера приемник, приемникът бързо набира 20–30% властолюбив електорат, а ярката медийна кампания му добавя останалото. Но Примаков изведнъж сам реши да се възползва от тази схема – нали вече беше премиер.

Страната ни беше в криза и от премиера се очакваха действия. Елцин бе принуден да даде на Примаков толкова широк простор, какъвто не бе давал никому след Гайдар. Така се появи вторият елемент в нашия сценарий за приемника – премиер, действащ като регент. Примаков започна стремглаво да набира кандидат-президентски рейтинг, по-бързо отколкото Кириенко, и ние видяхме, че нашият модел действа. За жалост кандидатът не беше наш.

И.К.: – Какво значи „не беше ваш“?

Г.П.: – Не за мен, а за Елцин и приближените му. Като консултант аз бях индиферентен и просто чаках кого ще ми посочат, за да започна да го издигам. Ако кажат, че кандидатът е Примаков, добре, нека е Примаков. Появата на новата власт зависеше не от личността на кандидата, а от способността на Кремъл да измести всички, налагайки своя избраник. Но кремълският екип вероятно не без основание се страхуваше от Примаков. А журналистическа Москва направо го мразеше. За мен това си остана загадка, но е факт, че журналистите не можеха да понасят този старец премиер.

Примаков не беше груб и самозабравил се като Лужков. Но през 1999 година той изглеждаше пришълец от ерата преди Горбачов. Не търпеше медийната хапливост, която Черномирдин парираше леко и с чувство за хумор. Черномирдин, който беше по-скоро червен директор, отколкото ориенталист-разузнавач, се превърна в любимец на демократите. А Примаков вечно ходеше при Елцин с купчина ксерокопирани карикатури, чийто герой беше, за да се жалва. По-лошо не можеше да го измисли. За Елцин оплакванията от журналисти бяха израз на слабост даже когато той самият тайно съчувстваше. Това, че столичните медии отхвърлиха Примаков, стана важен ресурс за нас.

Когато започнаха бомбардировките на Белград и самолетът на Примаков на път за САЩ направи обратен завой и се върна, московската преса избухна. Макар в този жест да нямаше нищо особено освен дипломатическо неодобрение. Но пък на мнозина в страната това им хареса и даже Елцин отначало го подкрепи. Самият президент беше бесен на американците и по телефона заплашваше Клинтън с руски десант във Вашингтон. В масовото съзнание и дори в образованите среди войната на НАТО в Югославия предизвика критичен пронационалистически обрат. Започна спонтанната реакция срещу десетилетието на реформи на Горбачов и Елцин, прозападният консенсус рухна и за да се вземе реванш, сега беше необходим лидер. Ако бомбардировките на Белград бяха започнали само месец по-рано, към лятото Примаков вече щеше да е несменяем. А ако успееше да се укрепи в премиерския стол, щеше да стане и президент на Русия.
Свалянето на Примаков от премиерското място се превърна в първостепенна задача и успех на новия ръководител на администрацията Александър Волошин. А съгласието на Думата по този въпрос бе постигнато, благодарение на новия заместник Владислав Сурков. Временно премиер стана Сергей Степашин, обаче кандидат-президентският рейтинг на Евгений Примаков все пак се запази и даже продължаваше да расте.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах