Срещай славен гост, земя!*

Трудно ми беше да реагирам на момента, когато ми поискаха този текст. Не само защото ми пука и темата ми е скъпа и близка. Има и друго – ще ми се да избегна някак тази баналност на панихидата. Тя винаги съпътства такива големи загуби за човечеството. Замлъкването на гения кара посредствеността да става още по-бъбрива.

Мохамед Али умря. Събитието не дойде изневиделица, както стана с други легенди през тази толкова сурова 2016-а. От няколко години насам шампионът вече не можеше да говори. Но въпреки това самото изписване на такова изречение те кара да се чувстваш отвратително. Най-великият (без кавички, макар да е цитат от самия него) си отиде. Какво небанално въобще можем да кажем сега?

Съвсем естествено вече се нароиха (и ще продължават да се роят) цял куп еднотипни описания на личността му, малко факти и дати от Гугъл, малко статистика, малко за социалната му роля, малко повечко патос, вмъкнат от двете страни на тирето, отделящо годината на раждане от годината на смъртта. Всичко това върши своята образователна работа, но ако го повторим още веднъж, все едно нищо не сме казали за Али.

Геният няма нужда от оплаквачки. Тъй като изобщо е рядко явление, той обикновено ни кара да реагираме неадекватно на съществуването му. Не знаем какво да го правим. Смутени от неговата необичайност, много хора започват да се чувстват застрашени и се озлобяват, което е пошло. Други започват да се правят, че геният не съществува, което пък вече е подло. А и е обречено на неуспех, понеже геният по неизбежност се изявява и опитите на малкото да се прави на равнодушно пред голямото винаги изглеждат смешни. Единствената адекватна реакция спрямо гения ми се струва тази – да не отричаш очевидното. Това поне показва възпитание и добър вкус. Може да не си съгласен с гения, но следва да признаеш неоспоримостта на неговия статут. Ако той самият ти каже, че е най-великият, обикновено не се шегува.

Али (тогава все още Клей) е съвсем младо момче, когато невъзмутимо съобщава на света, че е най-великият. Светът от своя страна, се нуждае от известно време, за да свикне с тази истина, да се усети, че хлапето говори сериозно. Налага се 22-годишният претендент да накара страховития шампион Сони Листън да изглежда безпомощен на ринга, за да му повярват всички. И той го прави с поразителна лекота. Шокът е огромен, защото преди мача 43 от 46 акредитирани спортни журналисти около ринга предричат победа за Листън с нокаут. Същото предричат и букмейкърите, и всеки що-годе грамотен фен, който знае за тази среща. За по-удобно медиите предварително проучват маршрута до болницата… Сони е момче на мафията с криминално минало, смразяващ поглед и съкрушително тежък удар. Клей е устат хлапак, на чиито стил по това време все още се чудят – при най-тежките е, а се боксира като петле, подскача и танцува, не спира да се движи през цялото време. Чисто технически си позволява да прави неща, за които всеки треньор по бокс ще ви се кара в залата – дърпа си главата директно назад, държи ръцете си долу и други подобни. Иронията е, че стилът му впоследствие ще бъде възхвалян от същите, които го критикуват. Но как да ги виним – трудно е веднага да си дадеш сметка, че точно той може да си позволи всичко това, че правилата са за простосмъртните, а не за него.

След победата над Листън светът не само започва да вярва на новия шампион, но и го обиква. В пика на кариерата си, а и дълго време след него, Мохамед Али не е най-известният боксьор, атлет, спортист – той е най-известният човек на планетата. Хора от съвсем затънтени кътчета на земното кълбо, които нямат представа кой е актуалният президент на САЩ, обожават Али. У дома Холивуд му се подмазва. В комиксите той се бие със Супермен и побеждава (впрочем, съвсем реалистично, защото Супермен е калпав боксьор). Дано само не решат сега да направят и от това филм…

Светът обаче е капризен и разсеян по правило. Твърде лесно забравя, усъмнява се в гения и се примирява с него едва когато млъкне и спре да досажда. Али, разбира се, така и не млъква, докато болестта накрая не го принуждава. Всеки път напомня, че не е разумно точно той да бъде поставян под съмнение. Започвайки от невъзможното в мача с Листън (или ако искате още по-рано, в аматьорската му кариера – от невъзможното 18-годишен тийнейджър да стане олимпийски шампион), целият последващ житейски и професионален път на този човек ще се основава на това – преодоляване на невъзможното. Да откажеш на Чичо Сам, когато те вика на война, е невъзможно. Но той го прави. И отказът, както всичко при него, е спектакъл. Шампионът изрича може би най-важната фраза, която е излизала от устата на публична личност по време на цялата война във Виетнам. Тя е кристално ясна и гласи:

„Аз спор с виетконгците нямам.“

По-нататък – невъзможно е след като заради гражданската ти позиция са отнели три години от физическия ти разцвет, най-важните години, да се завърнеш в спорта и отново да спечелиш титлата. Още два пъти. Невъзможно е да се изправиш след това ляво кроше на Джо Фрейзър в първия мач през 1971-а. Невъзможно е да победиш Smokin’ Joe в следващите две срещи, включително бруталната трета в Манила, която до голяма степен коства здравето и на двамата боксьори. Абсолютно невъзможно е пък да спечелиш срещу по-младия, по-силен и непобеждаван досега нокаутьор Джордж Форман. Невъзможно е да понесеш ударите му, той оставя дупки в чувалите по време на тренировки. Невъзможно е цяла държава първо да те смята за втора ръка човек, после за герой, после за национален предател, после пак за герой, да оцени твоята принципност със закъснение и да ти връчи Медала на Свободата в Белия Дом. Невъзможно е. Но човекът, който сам се провъзгласи за най-великия, не даваше пет пари дали е възможно и направи всичко това. Плюс поне още толкова с филантропията след края на кариерата си.

Достатъчно ли е, за да се съгласим с него, че е наистина най-великият? Винаги ще има възразяващи с грижливо подготвени аргументи.

Историята на бокса познава много велики мъже – такива с по-силен удар от Али (той никога не е бил типичният нокаутьор), с по-добра техника, с по-добра защита, с по-добра статистика, с повече защити на титлата, с по-малко загуби, без загуби… Но никой с неговия финес.
Никой с неговия стил.

Никога преди него (а и след това) не сте виждали толкова тежък човек да се движи толкова леко. Работата с ръцете първосигнално привлича окото, когато гледаме бокс, но всъщност краката са това, което отличава най-даровитите. Танцът на Али, усетът за дистанция, лекотата на стъпките, намирането на верния ъгъл за атаката, винаги заварващ противника неподготвен. Това е поезия. А ръцете на Али са наука – да, боксът не се нарича „сладката наука“ случайно. Тази толкова ерудирана лява ръка, която (заради сваления гард) все едно тръгва от нищото, за да намери целта си. Която идва от различни ъгли, понякога се удвоява и утроява, жили като пчела (по думите му), внезапна е като камшик. Тя не е груба сила. Знае за опонента повече, отколкото той самият знае за себе си. Проучва го, поддържа го на дистанция, подготвя го за безкомпромисната дясна, която пристига неизбежно след това.

По-изкушените читатели усещат, че говоря най-вече за стила на младия Клей/Али. Между Али преди тригодишния принудителен застой и Али след него, избирам първия, макар вторият да е участвал в по-легендарните мачове. Рефлексите му не са същите, бързината не е същата, вече е по-лесно да го намериш на ринга, налага му се да понася много повече удари… И той ги понася съзнателно – когато тялото започва да го предава, той се пренастройва и побеждава по-младите съперници с това, което им липсва – интелект на ринга. Мисленето проправя пътя на волята му. В този смисъл късният Али е триумф на волята. Ранният Али е триумф на чистата естетика. Пуснете си в YouTube мача срещу Кливланд Уилямс от 1966-а. Комбинациите, скоростта, неуловимостта, движението… Наистина няма по-точна дума за това от поезия.
За съжаление триумфът на волята при късния Али изискваше да се пожертва и тялото. А с него малко по малко си отиде и неподражаемият глас.

Никой с неговия глас.

Ефектите от множество получени тежки удари са си казали думата при не един и двама големи боксьори. Но случаят с Али е особено покъртителен тъкмо заради неразривната връзка на този човек с езика. Словото го влече от самото начало и изглежда привличането е взаимно. Без особено образование (меко казано), той си говори в ефир на равни начала с водещи интелектуалци на своето време. Прямота, подкрепена от специален вид дар слово, чувство за хумор и харизма. Няма скучно интервю с Мохамед Али. Любовта към стихоплетстването, склонността му да римува, докато се заяжда с противниците си, е пословична. Сериозните неща, които е изрекъл, пък отекват в историята – и това не е гръмко изказване, от днешната си гледна точка можем спокойно да потвърдим, че е така.

Тъкмо този човек бе принуден да замлъкне.

Сега, след смъртта му, често се повтаря и това – че усещането е сякаш си загубил някой от семейството си. Вярно е. Но бих казал, че е дори по-сложно от това. Има личности, които подпират епохата. Държат цялото време да не падне. Смъртта на такива хора е удар и по светогледа на човек. Ние сме разбирали действителността през тях. Сега я разбираме по-малко.

Умряха Боуи и Принс. С тях умря естетиката в попа. Умря самото разбиране, че в комерсиалната попмузика можеш да си истински, стойностен автор, а не само нацапотено месо, което не поражда нищо, кукла на конци, раздърпана от звукозаписните компании и изтипосана на сцената да лъже децата.

С Пармака умря разбирането, че индивидуалният талант може да е по-силен от колективната простащина в България и да ѝ устои. За пореден път се оказа обратното.

С Мохамед Али умря* разбирането, че големият атлет може с името си да рекламира кауза, а не маратонки и шорти. Има известна разлика.

И днес се радваме на невероятни, изключителни спортисти. Но сега те продават кецове.

Все по-малко разбиране ни остава.

* Заглавието е цитат от стихотворение на У. Х. Одън

* Буквално сега, докато пиша тези редове, научавам, че е починал и друг велик – Виктор Корчной. Може би най-добрият шахматист, който никога не е печелил световна титла. На няколко пъти игра с Карпов и загуби достойно от любимеца на партията. Но победи самата партия – Корчной беше първият голям съветски гросмайстор, който успя да избяга от режима. Последваха го и други.

Вижте още: ОТМЪЩЕНИЕТО ЗА ЧЕРВЕНОТО КОЛЕЛО

Всичко от Иван Ланджев в „Площад Славейков“