Сталин, изгубен в Северозапада на носталгията

В 30-градусовата жега на неделята пътувам под зелените арки между Берковица и Клисурския манастир. Лятото е пищно и спокойно, Ковид-ограниченията все по-лежерни, усещането е за чудесен празничен ден през ХХІ век. И в този момент погледът ми спира върху табела: „Комплекс Сталин“. Толкова е внезапна появата на подобен надпис в обедното спокойно безвремие, че спираме колата малко рязко с идеята да запечатаме абсурдното име на снимка. Малко по-надолу се откроява още една табела – „Скара Сталин“, която звучи още по-смешно и нелепо, почти като „Барбекю Хитлер“.

Едва по-късно научих, че Сталин е собственото име на притежателя на тази, казват, нелоша крайпътна гостилница. Но това не намали усещането за абсурд. Горкият човек, казах си, осъден да носи цял живот като собствено име прякора на един от най-големите сатрапи на ХХ век. Горките му родители, поддали се на промиването на мозъци по време на култа към личността. Причините Сталин Аврамов да не си смени името са си негови, разбира се, но със сигурност си е давал сметка какво означава, особено извадено извън контекста на личната му карта. Случайните минувачи като мен, които не познават легендарните крайпътни заведения на Северозапада, няма как да си помислят друго, освен че за пореден път противоречива личност от миналото е била почетена по забележим начин.

Няма и причина да се мисли нещо друго, защото това не е единичен случай. Заведението под Сливенския театър се нарича „Бар Ленин“. Там липсва казусът със съвпадението на имена. В представянето на бар-клуба ясно е казано:

„Името на клуба е провокация към хората над трийсет години и това е повод за музика на тяхната възраст, все още млада. Български песни, поп и рок, джаз, руска музика е широкият репертоар на заведението“.

Интериорът е изпълнен изцяло в социалистическа символика.

В село Хаджидимово има още една много известна кръчма, наречена „При Сталин“. Нямам представа дали масово хората с малко име като прякора на Йосиф Висарионович отварят механи и комплекси. Знам само, че тези заведения се рекламират с думите „При Сталин е хубаво“, а това извън контекст си е зловещо изявление.

За известно време в сърцето на София, точно до Народния театър, беше създаден „Бар Соца“, посветен на комунистическото минало на България. Откриването му е било на 9 май, Деня на победата на СССР над Германия. Собствениците му искали да бъде на мястото на мавзолея. Този бар вече го няма, но причините да се появи все още са налице.

Носталгията по миналото, белязано от тоталитарни лидери, престъпни режими и васални отношения, става все по-силна. Социалните мрежи извадиха на бял свят факта, че хората, жадуващи за някакви нови варианти на комунизъм и социализъм, стават все повече. Че любовта към СССР като към по-голям брат се засилва във времето и парадоксално става по-всеотдайна, отколкото беше по времето на социализма. Тогава дори облагодетелстваните от режима тайно мразеха съветската власт и – ако това не ги застрашаваше – тихичко се подиграваха с нея. Народът не пееше песни за великия съветски народ с въодушевление, а по задължение. Днес е обратното. И това е едно от най-необяснимите за мен неща.

Мнозина от така наречените „русофили“, които са по-скоро „съветофили“, твърдят, че става дума за признателност към освободителната война, която Русия води срещу Турция. Само че това е само маскировка. Защитата на Паметника на съветската армия доказва, че мотивите не са така благородни. Факт е, че в София и в цяла България има достатъчно паметници на признателност към Русия като към освободителка. Един от тях – паметникът на Цар Освободител (освободител не на българите, а на крепостните) – стои срещу Народното събрание и никой не призовава към премахването му. „Руски паметник“ пък е ключово място в София и никога не е ставал жертва на артисти, които да го превърнат в комиксова пародия, или на историческо възмездие.

Хората, които изпитват носталгия към комунизма и към сянката на съветската империя в днешно време напомнят за онези българи, които са искали да продължат да живеят под удобното крило на Османския султанат. Сигурност, привързаност към миналото, страх от самостоятелност, нужда от обгрижване, усещане за закрила – това са обясними, но трагични психологически мотиви за това желание да се върнем някак в орбитата на Русия. Звучи като хлип на изоставено дете – „приюти ни, вземи ни, за да не се налага да се оправяме сами“. Тази сгрешена мотивация често работи и в обратната посока – да не отстояваме държавността си и пред други „големи братя“. Но с Русия опитахме няколко пъти, няколко пъти се опарихме и пак тъжим… Не учим уроците си.

Някак е невъзможно да посещаваме с открито сърце места, напомнящи за престъпленията на социализма и за ролята на СССР в близката ни история. Струва ми се зловещо, че Хор „Турецки“ избра точно символите на съветската инвазия у нас, за да изнесе посещаваните си концерти – под Альоша в Пловдив и пред МОЧА в София. Болезнено беше да видя как мъничкият паметник на Левски на Бунарджика е затрупан от тонколони, от които се носи съветска военна музика. И не бих отишла да слушам опера на Альоша – музиката иска свобода, а не ботуш.

Думата ми беше за „Комплекс Сталин“. Вероятно, когато отида да опитам прословутата им пъстърва на скара, ще успея да преодолея асоциацията с „бащицата на народите“. Но не всеки ще влезе и не всеки ще разбере. А междувременно прякорът на Джугашвили ще стои гордо до пътя, сякаш си го е заслужил.

Сещам се за историята от 2018 г., когато министрите на вътрешните работи от ЕС трябваше да се съберат в едно ресторантче в Инсбрук. Само че се оказа, че там дълго висял портрет на Хитлер. Сваляли го, ако идват специални гости. Вече е свален завинаги, ресторантът е разследван от службите и високите гости от ЕС не са се събрали там. А е ставало дума само за портрет, дори не за име на заведението…