Още с началото на този текст се застраховам срещу очакваното недоволство на някои театрални критици. Не го пиша като критик, защото не съм театровед, а като това, което съм – писател, драматург и публицист. Няма да е театрална критика в традиционния й вид, а съчетание от есе, пътепис и може би нещо като миниатюрен летопис, хроника на кондензираното време в един провинциален български град, в който се случват крайно непровинциални събития. Ще е разделен на две части (Първата вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).
Част 2
Продължавам по улиците на Шумен на път към театъра. Театърът е като цивилизационен остров, приютил талантите на стотици актьори и режисьори от цяла България. Оцелял и трудно оцеляващ сред заобикалящите го сгради-призраци, останали недостроени от соца, извисяващи се мрачно високо в небето като напомняне, че понякога историята рязко спира, заковава спирачки и тръгва в друга посока, към други строежи, стойности, ценностни системи и цялостна визия за бъдещето.
На покрива на една от тези пусти сгради оградени с ламаринени прегради, изрисувани с графити, са пораснали дървета. Сещам се за сериала на „Дискъвъри“, в който показваха Ню Йорк след неназовано апокалиптично събитие. Хората на Земята вече ги нямаше, постепенно градът потъваше във все по-голяма растителност, по покривите растяха дървета. Ние сме все още тук, и „античните“ соц-руини стоят лице в лице срещу редица знамена на държавите от Европейския съюз. В началото на главната виждаме светещата реклама на клуб „Пайнер“, а под нея голяма табела „Християнски център Шумен“. Следват заведение след заведение, в които младите шуменци пият бира и кафе. Извън площада има много хубави стари, европейски изглеждащи къщи, както и многобройни заложни къщи и магазини с дрехи втора употреба.
Влизайки в театъра разбираме, че цивилизацията наистина е приютена там и е особено интензивна по време на годишните Друмеви театрални празници през месец май. Оцеляването на повечето театри извън София определено е героизъм, а поддържането на единствения театрален фест в България, занимаващ се с българската драма, е още по-голям героизъм. Пари няма, но има огромен ентусиазъм и посветеност на каузата да бъдат подкрепяни и поощряване трупите, авторите, актьорите и режисьорите, създаващи национален театър.
Жалко е, че медиите не проявяват интерес към това събитие и то остава популяризирано в тесния кръг на театралното съсловие, както и на местните медии и публика. Със сигурност създаването на български текстове и представления е не по-малко важно от безкрайно обговаряните авангардни столични събития. Дори е по-важно. На пресконференцията на края на фестивала един журналист ме попита дали драматургията ни е съизмерима със световната. Обясних му малко отдалече, че в периода между 1944 г. и 1989 г. има само три български писателки-романистки, а и драматуржките са също толкова. Цивилизоваността на едно общество се измерва и в отношението към жените и малцинствата. Не споменах, че докато Шекспир е писал пиесите си в Англия, ние сме били обградени от турско „присъствие“, което поради религията си пък отрича присъствието на човешкия лик в изкуството. А добрата драматургия е отражение на нивото на цивилизованост на дадено общество.
Не бива да се съизмерваме с тези, които са били винаги свободни, защото това може само да ни комплексира. Нямаме нужда от тези допълнителни комплекси. Свободни сме СЕГА, трупаме екзистенциален и философски опит от тази свобода, който успешно или неуспешно проличава в пиесите от съвременни български автори. Това е процес, който ще ни изведе там, където трябва, когато трябва. Едуард Олби или Харолд Пинтър няма да се родят тук, докато механично правим копи/пейст на американска драматургия, представяна като българска. Забелязах подобни тенденции, които са успешни само до ниво сръчност на драматургичната форма. За съжаление, те стигат само до това ниво.
Селекционерката на фестивала Ина Божидарова беше направила интересен, еклектичен подбор, в която присъстваха най-различни форми и жанрове – от най-традиционното до най-авангардното. Класиката беше представена с постановки по Вазов, Йовков, Емилиян Станев и Радичков. Някои от тях бяха адаптирани от драматурзи, други от режисьорите на спектаклите. Нито една от тези постановки не беше дори близо до нивото на литературния или драматургичен оригинал. Интересното е, че две от тях бяха реализирани от много млади режисьори, току-що завършили, 22-годишни възпитаници на НАТФИЗ. Амбицията при тях беше налице – мащаб и впечатляващо самочувствие. Смущаващото беше, че бяха неочаквано, поне за мен, конюнктурни, с плоски образи, напълно лишени от психологията и мощта на литературните си първообрази. Такива особено бяха „Албена“ на Габровския театър и „Антихрист“ на Пловдивския. Приятни, хубави млади актьори, които „дадоха всичко от себе си“, но нито драмата на този „секссимвол“ на българското село, убит от завистта и ограничеността на съселяните си, нито изключителната екзистенциална приказка на Емилиян Станев за моралната разруха на българското общество, позволила завземането ни от турците, не можеха да спасят липсата на смисъл в тези представления. Ако трябва по тях младите да изградят представа за най-добрата българска класика, препоръчвам да не ги гледат, а да прочетат книгите.
Гледането на подобни представления е дори вредно. Те са близо до чалгата – термин, който със сигурност авторите им използват често, критикувайки обществото ни. Липса на оригиналност, клише до клише, ефекти без субстанция, много рецитация, малко Нешка Робева и големи претенции. Приличат на белите правоъгълници натрупани върху многовековните камънни останки.
Трябва да отлича обаче две женски превъплъщения, едното от които спечели наградата за главна женска роля – на Теодора Духовникова и Василена Атанасова като Сара и Теодора в „Към пропаст“ на Бина Харалампиева. Духовникова е забележително страстна и същевременно нюансирана актриса, която просто владее публиката.
Класиката се оказа много по-труден залък за преглъщане от съвремието. В съвремието видяхме приятна постановка по първия драматургичен опит на Малин Кръстев „Семеен албум“. Добре написана пиеса, още по-добре поставена и с много добри актьори сред които блесна монолога на Герасим Георгиев-Геро, който пък получи наградата за главна мъжка роля. Калин Николов пък беше награден за „холивудската“ си музика.
Гледахме Геро и в друго добро представление по текст на Елин Рахнев с режисьор Пламен Панев „Свалячи“, където той си партнира в пълна хармония с Малин Кръстев.
„Колекционерката“ на Радослав Чичев е фино и елегантно режисирана от Катя Петрова. Прекрасната сценография на японката Рин Ямамура получи съответната награда. Актьорската игра на Мая Бежанска също заслужава да бъде отбелязана.
Ида Даниел и екипът й от актьори, сценографи и музиканти в представлението „Траевремене“, пак по Радослав Чичев, пък ни прати в някакви напълно алтернативни, халюциногенни пространства, на които пушенето на трева никак не е чуждо. Имаше много красиви образи с движещи се фини завеси от найлон, напомнящи на движението на пипала на медузи в морето, провокативни ръмженета, маскирани като песни от актрисата Елена Димитрова, забавни фрази – и всичко това можеше да бъде тълкувано всякак. Затова всеки е свободен да го гледа и мисли в посоката в която го провокира.
Друг нетрадиционен спектакъл беше „Пепеляшки ООД“ от Здрава Каменова и Гергана Димитрова. Забавно феминистко представление, извън драматургията като тежък текст, в хипстърска среда, изпълнено от българин, немец и американец, играещи жени. Документално звучащо, диалогично, леко, с намигване, ирония и самоирония.
Беше ми интересно каква е възрастта на създателките на „Траевремене“ и „Пепеляшки“ спрямо възрастта на създателките на „Албена“ и „Антихрист“. Авангардните, млади, младежки, остроумни представления са дело на жени, които вече са на косъм от средната възраст, докато консервативните, конюнктурни постановки са на 22-годишни момичета. Не знам какво да мисля…
И още едно прекрасно представление на Шуменския театър под режисурата на Неда Соколовска – „От тук започва България“. Въпреки, че не беше в състезателната програма, то беше едно от най-ярките събития на фестивала. Без никаква претенция и авторска драматургия, базирано изцяло на откъси от интервюта на жители на Шумен по наболели социални теми, Неда Соколовска успява да постигне чрез актьорите си истински контакт с публиката, такъв какъвто рядко се случва със „сериозна“ драматургия.
И дойде ред на любимото ми представление – „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов под режисурата на Маргарита Младенова заедно с група млади актьори от Сливенския драматичен театър. Никое друго представление не достигна до тази съвършена симбиоза между текст, актьори и режисьор и тя е благодарение на изключителната Грети. А Георги Господинов заслужава нейното майсторство. Когато тъжното и сериозното успеят да те накарат да се усмихнеш през сълзи, тогава театърът е празник. Където и да сте в България, следете кога „Възхвала на колебанието“ ще гостува и непременно го вижте! То е едно от най-добрите постижения в съвременния български театър.
След него на шега казах на колегите ми: „Да го д…т младите!“, на което много се смяхме. Не искам да обиждам никого, но гледайте режисурата на Младенова, четете текстовете на Господинов и се опитвайте да ги достигнете. Казвам го и на себе си. Безспорният талант блести, не подлежи нито на уговорки, нито около него витае колебанието, въпреки че текстът го „възхвалява“.
Наградата за драматургия получи Димитър Златинов, българин живеещ в Австралия, за пиесата си „Страховете на другите“. Интересен текст с чудесен диалог и оригинална идея. Поредното доказателство, че понякога родните проблеми са по-ясно и интересно разказани от дистанция. Пиесата му би била разбрана навсякъде по света.
С това шуменският ми летопис отива към края си. Благодарна съм, че срещнах толкова много посветени на театъра колеги от Шумен, благодарение на които съществува този фестивал, особено на усилията на директора на театъра Илия Раев и неговата зам.-директорка Дияна Христова-Стойкова. Те работят на мускули в изключително трудна финансово среда, затова и се надявам, че Министерство на културата, както и останалите спонсори ще продължат да подкрепят този истински необходим, единствен по рода си фестивал, фокусиран върху българската драма. А и други, нови спонсори сред богатите българи дано да станат меценати догодина на следващото, юбилейно издание.
Гледайки за една седмица над 20 представления, човек придобива ясна представа за тенденциите, а това е важно за цялостното развитие на театъра в България. Той трябва да говори не само на „чужди театрални езици“, а и на родния ни. Процесът на натрупване тече и несъмнено в бъдеще ще даде блестящи родни драматургични резултати.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение