Старите майстори на върха на играта

Откакто съществува светът, хората се интересуват от вечната младост, от безкрайния живот, от гладките кожи, от нескончаемите възможности пред току-що родените. Но нека поне за миг да загърбим наглостта, присъща на младите, и да ви срещнем с легенди, с титани, богати не само на награди и завидни кариери, но и на плътни души, притежатели на красиви умове. Те не само че не са загубили своя хъс за работа, но и продължават да търсят най-великото си обяснение в любов към онова, което правят.

Защо са толкова упорити и безотказни тези стари майстори? Защо не полегнат на своите лаври, а непрекъснато се опитват да открият или да сътворят нещо ново? Нещо, което да докаже за пореден път, че все още имат път към върха на играта.

Един от отговорите на тези въпроси се крие в послепис към първото издание на печатните графики от поредицата „Тридесет и шест изгледа към Фуджи” на японския художник Кацушика Хокусай:

“Още когато бях на 6, бях вманиачен да рисувам различни обекти. До 50-ия си рожден ден бях публикувал безброй много дизайни, но всичко, което съм сътворил преди 70-та си годишнина, изобщо не си струва да бъде споменато. Чак на 73 започнах да осъзнавам структурата на истинската природа, на животните, на тревата и птиците, на рибите и насекомите. През 80-те си години продължих да прогресирам като артист. Надявам се, когато стана на 90, да успея да прониква в мистерията на материята, в тъканта на живота. На 100 трябва да съм достигнал категоричността на чудни измерения, които младостта не е способна да види. А когато съм на 110, всичко, което трябва да правя във всеки аспект на живота, е да съм инстинктивен, да следвам извивките на съществуването. И няма са спирам да питам всички, които са около мен, колкото и дълго да живея – дали съм спазил думата, която съм дал.”

Хокусай умира на 88-годишна възраст – далеч от удовлетворението, което би трябвало да му носят творбите му. На същото упорито пътешествие към съвършенството са се отправяли и други велики творци, съзидавали през осмото и деветото десетилетие на живота си. Списъкът е дълъг – Микеланджело, Тициан, Томас Харди, Клод Моне, Джорджия О’ Кийф, Донатело, Пау Казалс, Джузепе Верди, Пикасо…

В началото на 90-те си години Софокъл написва „Едип в Колон”, а американският журналист И.Ф. Стоун започва да учи древногръцки на 70 години, за да може да чете творбата на езика, на който е създадена. Запознайте се с живите стари майстори.

Не злоупотребявай с гостоприемството на публиката

Тони БЕНЕТ, музикална легенда, 88 години. През 2014-а той издаде Cheek to Cheek – дуетен албум с Лейди Гага, който дебютира под номер 1 в класацията на „Билборд”

– Какво продължава да ви движи?

– Аз съм на 88, но все още усещам, че има ужасно много неща, които трябва да науча – днес, утре, вдругиден, в деня след него. Неща, свързани с моя занаят. За това как да стана по-добър артист. Да се развия достатъчно, за да ми хрумват по-творчески идеи.

– Какво е усещането да споделяте една сцена с Лейди Гага?

– Целият процес, свързан с правенето на албум с Лейди, беше да привлечем младежите да чуят наследството на американската музика. На поколенията преди тях. А Гага е страхотна. Тя пее красиво и е чудесен импровизатор. Веднъж й казах: „Не спирай никога да пееш, ти си прекрасна певица”, а тя ми отговори, че съм преобърнал живота й. Че знае, че има добър глас, но че вече ще му има повече вяра и ще използва завета на предците си, за да развива и себе си, и да запознава поколенията с наследството, което ние, по-старите, оставяме.

– Почти на 90 сте, какво най-много се промени в начина, по който изпълнявате музиката си?

– Научих се да вадя музиката от себе си, да й се давам, а не да се фокусирам върху усилията, които съм положил, за да стигна дотук. Да не се самозабравям. Фред Астер ме научи на това: „Когато имаш представление и всичко върви перфектно, не се дъниш в нито едно парче, без значение колко съвършено ти се струва всичко, слез от сцената за 15 минути. Не стой на нея прекалено дълго. Трябва да си наясно, че прекаленото води до обратен резултат.” Научих, че по-малкото винаги е повече. Няма нужда да злоупотребяваш с гостоприемството на публиката.

– С какво поддържахте силата и издръжливостта си по време на турнето с Лейди Гага?

– С много тенис. Не че съм толкова добър, но обичам да играя ида гледам.

Актьорът трябва да пукне на сцената

Кристофър ПЛЪМЪР, актьор, 85 години. През 2012-а спечели „Оскар” за поддържаща роля за ролята си на гей в лентата „Новаци”. Спечелването на приза го направи най-стария актьор в историята до момента, който печели наградата

– Какво е най-изненадващото на Вашата възраст?

– Факт е, че няма нещо, което да може да ме изненада. Аз изобщо не се чувствам по-стар или по-малко подвижен от времето, когато бях на 60 или на 55.

– Все пак нещо трябва да се е променило?

– Да, много от моите съвременници и приятели починаха. Ужасно много от тях. Но някои, на които дълбоко се възхищавах, като Джон Гилгуд например, работеха до самия край. Той беше на сцената до 96-годишната си възраст. Помня, че по онова време си мислех: „Милостиви Господи, това е приказно.”

– Наясно съм, че добрата форма е жизненоважна за по-зрялата възраст. Но има ли нещо друго, което трябва да правиш, за да имаш сили да твориш до късно в живота си?

– Да, това е идеята, че правиш това, което обичаш. Това е много важно. И е доста тъжно, че повечето хора на света не са щастливи с техните професии, с техните работни места и нямат търпение да се пенсионират. А когато се пенсионират, приемат това подобно на смъртта…, стоят си у дома и гледат телевизия. А това е смърт.

Мисля, че трябва да продължаваме да вършим нещо, а не да се примиряваме с факта, че трудовият ни стаж уж е свършил. Ние никога не се пенсионираме. Не бива да го правим. Не и в нашата професия. Няма такова нещо в нашия занаят. Ние трябва да пукнем на сцената. Това би бил добър театрален начин да си отидеш от този свят.

Благодаря на Господ за Гугъл

Карл РЕЙНЪР, актьор, 93 години. Миналата година публикува втората си мемоарна книга „Аз просто си спомням”

– Промени ли се начинът ви на писане с годините?

– Не, аз продължавам да пиша от сърце и душа, продължавам да пиша за това, което знам. Единственото нещо, за което правих проучване, е когато съм споменавал някого, когото не познавам, но е бил част от живота ми по някакъв косвен начин. Благодаря на Господ за Гугъл. В противен случай щях да го карам на интуиция.

– Какъв съвет бихте дали на по-младите си колеги от шоубизнеса?

– Най-доброто нещо, което някога съм правил, е да си избера правилната и подходяща съпруга. Нарекъл съм я ЛНМЖ – Любовта На Моя Живот. Тя беше наясно с всичко, което правя. Тя беше най-умният човек, който някога съм познавал. Тя отгледа три прекрасни деца и един велик съпруг. Ожени се за някого, който наистина обичаш, защото похотта и страстта бързо си отиват, но дълбоката обич и искрената любов остават завинаги.

– Днес по-мъдър ли сте от времето, когато сте били по-млад?

– Знаете ли, никога не съм гледал в посока на последната глава от своя роман. Сега, ако нещо тръгне в грешната посока и аз се почувствам недостатъчен на себе си, в не особено волева кондиция, си спомням фразата на Едуард Дж. Робинсън от „Малкият Цезар”: „Това ли е краят на Рико?” Честно казано, това е едно от нещата, които постоянно повтарям на Мел Брукс. Двамата с него често обядваме и вечеряме заедно. На всичкото отгоре, никога нямаме разногласия какво да гледаме по телевизията. Много е забавно да гледаш някакъв спортен мач, а Мел да крещи срещу телевизията, все едно някой ще го чуе. Най-много се бунтува срещу треньорите.

Старостта ти позволява да се глезиш

Бети УАЙТ, актриса, 93 години. Снима се в ситкома „Жега в Кливланд”

– Какво е най-погрешното схващане на хората за старостта?

– Хората сме накичили старостта с ужасна енергия. Особено младите хора, които смятат, че да остаряваш е отвратително. Но ако си благословен с добро здраво, както съм аз, макар никога това да не съм го приемала за даденост, може да правиш каквото си поискаш. Ставаш страшен галеник на съдбата. Може да се глезиш колкото си щеш.

– Какво се промени във Вашата работа с напредването на възрастта?

– Не мисля, че нещо се е променило. Да, играя по-възрастни персонажи, от има-няма вече 200 години.

– Как поддържате формата си?

– Живея в двуетажна къща, а имам доста къса памет. Като се разходя няколко пъти нагоре-надолу по стълбищата между етажите, за да намеря нещото, което ми трябва, и съм готова с упражненията.

– Имате ли някакъв списък с желания, свързани с шоубизнеса, които искате да изпълните, преди да напуснете този свят?

– Толкова съм заета, имам толкова ангажименти, че нямам време да мисля за това. Аз просто обичам да работя. Да се свързвам с публиката, да знам, че камерата е още един приятел в стаята. Наясно съм, че не всички шеги разсмиват, но когато проработят, това е страшен енергиен шут. Затова продължавам да казвам „да” на всички оферти, вместо да ги отказвам.

Интервюиращ: Камил СУИНИ

Фотограф: Ерик Мадиган ХЕК