Старият Господ и новият

Сега ще ви кажа: всичко е наред! След децата в градчето П., които просто най-вероятно бяха уморени и не бяха осведомени каква ще е тая среща (а най-вероятно и какво е това български писател) аз имах още осем срещи! Осем, Бога ми.

В същия ден – още една – със стари хора в Дом за стари хора във Величково. Село, кръстено на човек, обичащ неща, каквито и аз – рисуването и писането – Константин Величков. Приятно ми е да си спомня, че той е може би единственият български политик, който вместо да приеме министерски пост, отива да учи. И учи живопис във Флоренция. А селото, кръстено на него, е хубаво. Домът – великолепен. Странна дума за старчески дом – нали така? Но домът наистина е великолепен. Толкова чисто място отдавна не бях виждал. Мили, чисти старчета. Електронни масажори. Тоалетни, по-чисти от тези в най-скъпите хотели – а това е важно, да го вземат дяволите, много важно – цивилизацията си личи по клозетите! Стая за срещи. Електронни бягащи пътечки. Чичо рехабилитатор – чевръст и активен, както се полага. Сладкиши, подготвени от домакините.

Бабите цъкат с езици – те няма как да не се оплачат от нещо. Но аз им казвам: Какво, бе, я моля ви се! Та това място е чудесно! А те – пенсиите са малки. И аз викам – така е. Но все пак – мястото ви е хубаво. Много хубаво. Хладна чистота, насред припека вън; но не такава – детскоградинска и неуютна като в социализма, а почти луксозна. Бабите и дядовците кимат: Хубаво е тук, но все пак пенсиите…

Аз се усмихвам и махвам с ръка. Преди беше детска градина – викат те – пълна с деца – сега е дом за стари хора – пълно със старци. Е – прави сте! Но това не е ли – викам им аз – защото младите хора искат най-хубав живот за децата си? А не могат да им го осигурят – такъв, какъвто си го представят? Преди просто са имали деца. Хората не са се бояли. Пък може и да са се бояли. Но бедни – богати – все са имали дечурлига. По три, по пет, по осем.

Мисля си – викам им аз – че това е било заради доверието на хората в Господ. Тогава е било така – раждаш деца и се доверяваш на Господ, че всичко ще е наред. Ще умре едно, ще умрат две – но другите ще останат. Дори и всичките да умрат – ти не губиш доверието си в Господ. Така са мислели хората едно време. А сега нямат доверие на Господ; не се осланят на неговата мъдрост, за това как трябва да протече един човешки живот. Хората искат сами да управляват живота си. И да го направят такъв, какъвто някой им е казал, че е хубаво да бъде един живот.

На новия Господ, тоя съмнителен и омразен бог – държавата – никой не смее да се довери. И младите, искащи да отгледат децата си в добри условия, не се осмеляват да ги раждат. Никой не дава добри условия. И ето затова – сега има старчески домове, а не детски градини. За детските градини се иска смелост. Хвърляне право във водовъртежа на живота е раждането на деца. И то не хвърляш себе си – ами друго живо същество.

Богомилите са смятали за най-голям грях зачеването на дете. Защото оплиташ в мръсната, страдаща и грешна плът още една невинна и съвършена душа. Кой знае – ние, сегашните, може би сме някакъв далечен отзвук на богомилите?

И така. Със старците си побъбрихме, поубеждавахме се колко е важно да си смел и да не се отказваш. И се разделихме с добро.

След това имах срещи с библиотекари в библиотеката в Пазарджик – и там имаше умни лица; и накрая ми казаха – моля ви, ние сме потиснати, уплашени сме малко, пък не и малко – окуражавайте ни! А аз им казах – стига окуражаване! На болния не се казва – ти си добре, нищо ти няма. Казва му се – стягай се, чака те здрава борба! Ще пукнеш, ако не се стегнеш, ако не вдигнеш всичките си сили – мъртъв си! Галеният не се справя, ританият и битият се справят! Той изръмжава, изправя се и изкарва всичките си сили навън – из уж слабото си телце! И библиотекарите се усмихнаха! Добра дума ни трябва – казаха те. И аз им казах: Продължаваме напред! – Това е добрата дума. Борете се и никакво униние – това е добрата дума. Ще се мре! – това е добрата дума.

Всички ще умрем, но сега – наздраве! – това е добрата дума. Каза я Рангел Вълчанов.

Ще се мре, но ние въпреки това няма да отпускаме ръце и няма да се отдаваме на униние и на душевна мизерия, защото знаем добре – и за капка щастие трябва поне тон смелост! И никой няма никога да види и сянка от щастие, ако не е смел до небето!

Това е добрата дума! А сега – бягайте към книгите и ловете хора. Души; вие сте ловци на души. Хайде.

Така мина и тая среща. След това имах среща с бохемите, с гражданите, с милите лелички от Попинци, които казаха, че мъжете са на работа и затова не са на срещата. Казах им: Слава Богу, защото без работа не си е работа – и те се засмяха.

След това имах срещи с още и още хора. Казвам ви – девет срещи за три дни. С български хора. О, трудно беше, хубаво беше. Доста мисъл ще ми трябва, за да смеля преживяното. Така започна Пътуващите писатели!

Продължаваме напред! Само смелите имат право на щастие.