Старият писател

Той вече не вижда. Зле е с очите. И почти не може да чете.

Понякога вземе някоя книга, прочете с лупата някой пасаж, спре и вдигне глава.

Доскоро се държеше. Дори продължаваше да прави упражнения с малките петкилограмови гирички до леглото. Излизаше навън, да се разходи, да плати тока, нещо да напазарува. Но преди половин година падна и си счупи крака. Кракът вече се пооправи, вече пак може да ходи с патерицата. Но му сложиха някакви пирони, уж щяха да ги махат, но лекарите започнаха да отлагат операцията за махането на пироните – след месец, след два, сега станаха четири, щели да ги махнат след четири месеца. Значи, като мине зимата. Дотогава – патерицата. И тази тъпа, въртяща болка, която не спира ни денем, ни нощем, нито може да седи, нито да лежи. Лягането в леглото е цяло мъчение, ставането от леглото – също. Когато лежи, го боли. Когато седи – също. Не може дълго да стои прав. Какво му остава?

Нищо.

Така ще е.

Не може вече да се движи. Като някой лисугер в капан е. Не може да чете. Какво му остава. Остава му да си спомня.

Но на тези години и спомените идват трудно. Тоест, има много спомени, прекалено много спомени, но някак несвързани, картини, реещи се в пространството, някакви хора, които говорят, но кои са хората, как се казват? Имената им ги няма.

В спомените на стария човек участниците в спомените трябва да се появяват с табелки на гърдите, с табелки, на които да пише имената им. Но табелки няма. Кой беше този? Кой беше онзи?

Остават книгите. Наблъсканите в старата етажерка книги, натрупаните на няколко високи кули върху бюфета книги, и онези на масичката, и онези под масичката, и книгите на облегалката на креслото, и наредените върху кушетката. За какво са му сега тези книги? Не му трябват. Някои от тях непрочетени, повечето – прочитани многократно. Не му трябват вече.

Трябват му само за едно – да ги взема понякога, да гали кориците им, защото сега те са едничките му приятели, едничките му другари, да прелиства страниците, понякога дори да взема лупата. Но може да прочете най-много един пасаж. И окото му се насълзява, и през сълзите буквите стават ту големи като птици, ту малки като буболечки.

Само най-отгоре на етажерката има повече място. Там има наредени седемнайсет книги. Неговите книги. Книгите, които е написал той, старият писател.

Дадоха ми една книга на този писател и я прочетох. Не бях чел нищо от него, само името му бях чувал. Като я прочетох, му се обадих да се видим. Това стана, преди да си счупи крака. Още можеше да излиза, да ходи. Видяхме се в кафенето пред неговия блок. Говореше тихо и кротко, погледът му беше много жив.

– Как си описал така добре времето отпреди два века и половина? – попитах го. – Откъде знаеш всичко това? Откъде знаеш с какво са си лекували раните? Откъде знаеш толкова много за билките? Откъде знаеш какви молитви са казвали старите жени, когато са помагали на родилките? Откъде знаеш тези десет рецепти за качамак? Хайде, за самото време си чел документи, свидетелства, но има подробности от бита, които няма къде да се прочетат. А ти ги знаеш.

– Не знам откъде. От баба ми. А тя – от нейната баба. А тя пък – от нейната.

– Дай ми още някоя твоя книга.

– Ще ти дам. Само трябва да се качим горе.

Качихме се горе, на третия етаж в един от входовете на дългия като китайска стена блок. Това беше през пролетта. Няколкото дръвчета около паркинга тъкмо бяха почнали да се разлистват.

Видях стаята, видях кушетката, видях книгите, струпани навред. Гледката от прозореца – паркинга и дръвчетата. Старият писател седна на кушетката, а аз седнах на старото, посивяло като стара алаша кресло. Поговорихме още малко.

– Да ти сипя малко ракийка – рече писателят.

И сипа в две чашки.

– Чакай да ти разправя – каза, като отпи. – Когато баба ми раждала най-малкия брат на баща ми, било Балканската война. В селото – само жени, деца и старци. Но същият този ден се зажребила и кобилата. И всички отишли в дама, при кобилата. Баба ми родила самичка. Сама отрязала пъпната връв. После жените дошли и при нея. Възбудено гълчали една през друга какво хубаво жребче се родило. Било през Балканската война. Конете били взети по обозите на войската. Раждането на жребче било важно събитие. Един кон можел да изхрани цяла къща.

– Помниш ли онзи разказ на Хемингуей? Как му беше заглавието? За онзи баща, който лежал на горния нар и присъствал на раждането на жена си. И не могъл да понесе виковете й. И си прерязал гърлото от ухо до ухо.

– Книгата е тук някъде. Можем да проверим, ако я намерим. „Индианско селище” май се казваше. Да. „Индианско селище”.

– Аз ще тръгвам. Пак ще ти се обадя. Като прочета книгите, ще ти се обадя. А тази книга за времето отпреди два века и половина ще се опитаме да преиздадем.

Така го казах, сякаш бях собственик на издателство. Исках да му вдъхна кураж.

Станах от креслото и видях портрета на Хемингуей. Имах абсолютно същия вкъщи. Щампа върху платно, опъната върху евтина дървена рамчица. Беше полузакрит от книгите върху бюфета и затова не го бях видял в началото.

Прибрах се вкъщи по тъмно. Светнах лампата в стаята. Огледах камарите с книги, погледнах и към портрета на Хемингуей на стената. Бях си го купил за пет кинта от някакъв художник на „Кристал” навремето. Евтина щампа върху платно, опъната на дървена рамка.

Отвреме-навреме се обаждам по телефона на стария писател.

– Дръж се – казвам му. – Ще преиздадем онази книга.

Сякаш съм собственик на издателство.

– Държа се – казва старият писател.

Но всеки път все по-бавно идва до апарата. И всеки път гласът му звучи по-глухо.