Бурни дебати около статуята на Георги Марков

Статуята на Георги Марков на столичния площад „Журналист“ е поредната градска скулптура, която предизвиква по-скоро гняв, отколкото радост. Бронзовата фигура на писателя-емигрант, убит с чадър на рождения ден на тоталитарния лидер Тодор Живков 7 септември, бе открита с мощно политическо присъствие. Събитието бе почетено от трима президенти – Росен Плевнелиев, Желю Желев и Петър Стоянов, както и от кмета на София Йорданка Фандъкова. Проектът е на скулптора Данко Данков.

Предлагаме ви някои от коментарите за статуята във фейсбук.

„Паметникът на Георги Марков е изключително грозен, псевдо-соцреализъм, – казва Пейо Колев. – Очевидна е неспособността за реалистично предаване на материите – нелогични гънки по дрехите, които приличат на гумени, неприятно лице, което изобщо не успява да улови чертите и духа и на писателя, неубедителна поза с ръка в джоба, излишна „книжка под мишка“. Мащабът също е тотално сбъркан, не е ясно защо тая фигура е толкова голяма, човешкият ръст повече би подхождал на скромната натура на Георги Марков. Никакъв символизъм не внушава, а фундаментът е направо плачевен. Очевидни са сходствата с подобната му фигура на Светослав Лучников, където поне физиономията има повече физическа прилика, но иначе страда от абсолютно същите недостатъци. Изглежда изобщо не сме мръднали в това отношение, така че, в тоя смисъл няма нужда от Музей на соца – той е около нас, и за съжаление, вътре в нас, след като такива недоразумения се издигат постоянно.“

„Човек трябва да се въплъщава в това, с което се помни, – казва Роси Вичева. – За непопулярна като физика личност е безумно да се слага паметник-тяло. Неслучайно (бел. ред. – статуята на Георги Марков) прилича на надгробен паметник… Духът, думите, смелостта – ако могат да се изразят визуално, има смисъл. Може би паметниците на бъдещето трябва да идват от хората, а не от един-на-когото-са-платили и да се интегрират в средата.“

„Издигането на паметници на значими личности е важно. Но абсолютно съм съгласна, че повечето от появилите се през последните години са или грозни и неестетични, или абсолютно несъразмерни, – казва Люба Винарова. – Например, паметникът на Гарибалди, който е напълно несъразмерен с историческото значение на личността… Ужасно грозните паметници на Буров и на Григор Вачков, близки по естетика с „паметника“ на Старчев пред НДК…“

„Същото се отнася и за паметника на Тодор Колев в Шумен, – твърди Александър Дюлгеров. – Много груб и грозен, а нощем като е осветен прилича на голямо недодялано пластелиново човече. Не бих искал да звучи като омаловажаване на тези личности, но по-добре никакъв паметник, отколкото грозен и некадърно направен.“

„Защо така винаги се случва, че очевидно свестните неща биват изместени от бутафорния кич, – пита Юри Лазаров. – В двете градинки, край които мина детството и младостта ми – до кино „Влайкова“ и т. нар. кой знае защо площад „Журналист“ – сега стърчат хепи соц паметници на читави хора, които не заслужават това. Колко човешки е паметникът, който е отхвърлен незнайно от кого (бел. ред. – проектът на Спартак Дерменджиев); и колко тъп е този. Преди да се прави паметник на писател, трябва да му прочетеш книгите…“