Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Стефан Командарев: Най-бедни сме, но не може да не съчувстваме на бежанците

Разрухата в образованието и здравеопазването на България ме притесняват много повече от мигрантите, твърди режисьорът

„Най-стряскащата гледка у нас са огромните тефтери в хранителните магазини. Върнали сме се в развитието си на ниво вересии“, казва режисьорът Стефан Командарев. - Стефан Командарев: Най-бедни сме, но не може да не съчувстваме на бежанците

„Най-стряскащата гледка у нас са огромните тефтери в хранителните магазини. Върнали сме се в развитието си на ниво вересии“, казва режисьорът Стефан Командарев.

„Съдилището“ е българската номинация за наградите Оскар. Режисьорът Стефан Командарев за втори път след „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ попада във въртележката за най-престижното отличие за кино. Преди да влезе в заветната деветка на номинираните за чуждоезичен Оскар, българският екип трябва да мине през сериозно изпитание – да подготви няколко прожекции за журито на Филмовата академия. Парите за тази кампания обаче не са по силите на никой частен кинопродуцент у нас.

„Съдилището“ интерпретира темата за трафика на бежанци през границата – изпитание, пред което днес са изправени редица държави в Европа. Филмът, оказа се, разказва история по най-горещия проблем на стария континент. Поканихме Стефан Командарев, за да поговорим за страховете от великото преселение на народите, за радостта от номинациите и за реалността, в която живее и твори един режисьор в най-бедната страна на Европа.

– С радост ли влизате в играта, наречена номинация за чуждоезичен „Оскар“, г-н Командарев?

– Когато дойде новината, че ние сме българският кандидат за Оскар, естествено, че имаше радост. Но от там насетне започна огромната работа да успеем да организираме, финансираме и изнесем една нормална, равностойна на останалите държави кампания в Щатите, пред членовете на Филмовата академия. Това е дълга, трудна и много скъпа работа. Вече сме минавали по този път със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Тогава нещата бяха общо взето успешни, защото за първи път имаше български филм в деветката на наминираните за чуждоезичен Оскар.

– Каква е цената да покажете „Съдилището“ пред максимално повече хора от журито?

– Кампаниите на повечето държави струват от 100 хиляди долара нагоре. А ние в момента търсим партньори да съберем бюджет поне в рамките на 50 хиляди долара. По устав на Филмовата академия ни се полага само една прожекция, която минава между другото – затова трябват да направим повече, да осигурим малки осведомителна рекламни карета в медии от типа на „Варайъти“, „Скрийн интернешънъл“, „Холивуд рипортър“. Да бъдем там, където реално тръгват мълвите за определени филми, да направим малки събития, разговори. За „Светът е голям…“ също нямахме никакви пари. Единственото, което успяхме да организираме, беше малка вечеря за избрани членове на Филмовата академия. Беше в ресторанта на Васко и Юлето, мои роднини, в Малибу. Даже те ни поеха вечерята и ние нищо не платихме. Та ресторантът на Васко и Юлето продължава да си е там, и сега отново влиза в нашите планове.

– В реда на нещата ли е да каните на вечеря хора, които ще гласуват за вас, да не го броят като подкуп?

– Съществуват официални правила за общуване с членовете на Американската филмова академия – какво може и какво – не. Примерно имаш право да му се обадиш на домашния телефон – за да го попиташ какъв е точният му адрес, за да му пратиш нещо, свързано с филма. Но нямаш право по време на този разговор да говориш за своя филм. Имаш право да каниш на събития членове на Филмовата академия, които вече са гледали филма и т.н. Ако нарушиш някои от тези правила, може да изхвърчиш от надпреварата.

– Тук, в България, общуването с критици, с жури, общо взето се приема за оказване на натиск… Не, че води до каквито и да е последствия, разбира се.

– Идеята за подкуп в Америка първо е немислима, второ – в журито на Оскарите са бая народ, няколкостотин човека – така че и да искаш, не можеш да ги подкупиш. Да не говорим, че повечето от тях са доста заможни.

– Тревожите се за разходи, за организацията на прожекциите. А притесняват ли ви коментарите в киногилдия, че не „Съдилището“ е филмът, който трябва да представя България на Оскарите? Константин Божанов заяви, че „Урок“ е трябвало да пратим (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

– Всеки може да говори каквото си иска. До момента аз имам три игрални филма и над 10 документални и никога не съм си позволявал да коментирам творби на мои колеги, камо ли в някакъв негативен смисъл. Това е част от моето възпитание и култура и смятам да продължа по същия начин.

– Темата на „Съдилището“ са бежанците. Някои интелектуалци като Стефан Цанев твърдят, че огромният бежански поток всъщност е завладяване на Европа от исляма без оръжие. Вие как го приемате?

– Сложно е, тези проблеми нямат еднозначен отговор. От една страна ме е страх, че нараства влиянието на всички крайно десни на континента. Неонацистките партии стават все по-силни, което е естествен резултат от промяната на едно равновесие. Плаши ме, че могат да се генерират конфликти и крехкото равновесие на Европа да се срути.

Преди 5-6 години, когато правехме проучванията за филма, пак имаше бежанска вълна – естествено, в много по-малки размери. И тогава, както и сега огромната част от тези хора не мигрират от хубаво, те бягат от война, от ужаси, от кошмари. Може би не трябва да забравяме да си задаваме и въпроса защо се случи така, че им се наложи да тръгнат. Очевидно нещо в техния свят се разбърка и промени, за да поемат на път.

В България също са много крехки нещата – според статистиката огромна част от населението ни е на ръба и под ръба на бедността. Въпросът е как ние да осигурим пари за нашите пенсионери, за бащите, за майките си. Всеки ден виждам как хора ровят по кофи. И едновременно с това трябва да бъдем човечни към хората, които идват.

– Кой страх у вас надделява – за равновесието в България или за нечовешкото отношение към мигрантите?

– Първото нещо, което трябва да се направи, е бъдат спрени войните, които бушуват… Ако има съгласие между големите сили, военните конфликти може да се решат много бързо, да се спре първопричината за тях, защото всеки ден там умират хора и се водят войни. Бежанците са следствието. А когато това следствие заварва нас, ние трябва да реагираме по такъв начин, че хем да запазим достойнството на жертвите, хем да предпазим себе си – България и Европа – от разстройване на деликатни равновесия, които могат да избият в крайности  – а те няма да са никак добри за нито един от нас.

Във Франция има избори. Партията на Льо Пен ще ги спечели. Какво се случва от там насетне? След като „Сириза“ в Гърция имаше мнозинство и всичко, което последва, сега гледах социологически проучвания, че рейтингът на „Златна зора“ – тяхната националистка партия, се качва с огромен процент. Тези процеси много ме плашат, защото в България не живеем изолирано.

– Ние сме най-бедните в Европа, защо се оказа, че сме буфер за бежанския поток?

– Най-бедните обикновено го отнасят най-много, за жалост. Но не можем да не съчувстваме на бежанците. Познавам такива хора, знам от какво са избягали. Да не забравяме, че онези, които са напуснали родните си места, за да търсят по-добър живот, в крайна сметка са основали една от най-мощните държави – Америка. Те са емигрирали, за да имат по-добър живот.

– Мнозина като Стефан Цанев виждат в потока към Европа начало на религиозен сблъсък. Смятате ли тези опасения, хипотези и прогнози за реално възможни?

– Аз не съм антимюсюлмански настроен човек. Имам приятели мюсюлмани, които са прекрасни хора, така че съм далеч от това да определя една религия като черна, друга като бяла и т.н. Над два милиона българи също се юрнаха по света да търсят по-добър живот по чисто икономически причини. Имам сума ти приятели, особено от моето поколение, които заминаха в началото на 90-те. И е много тревожно, че днес от десет лекари, които завършват у нас, девет на другия ден си вземат дипломата и изчезват от България. Не остават да се грижат за нас, за българите. Скоро бях в една болница в Искрец, да оглеждаме места за снимки… и научих, че заплатата на един лекар е между 600 и 700 лв. Това е абсурдно! Има една приказка, че няма нищо по-страшно от това да те лекува беден лекар и беден учител да ти учи децата. Това е най-прекият път към разпада на една нация – разрухата в образованието и здравеопазването. Тези неща ме притесняват много повече от бежанския поток.

– Разпадът на държавата е друга от темите в „Съдилището“…

– Онова, което може да се види във филма, е животът на хората около Ивайловград. Заснех два документални филма, които са основата на филма „Съдилището“. Изкарах буквално години там. Няма напудряне. Ние сме предали животът по тези места едно към едно. Най-стряскащата гледка в началото бяха огромните тефтери в хранителните магазини, върнали сме се в развитието си на ниво вересии. Хората си купуват захар, брашно, но нямат пари да ги платят. Записват дълговете им в тефтери.

– Бедността от малките населени места постепенно завзема и София. Производството извън столицата е закрито, всички се обличат от магазини за дрехи втора употреба, които сега потопиха и София… Този процес като че ли не тревожи властта? 

–  България обеднява. Но като се разходите из София ще видите модни ресторанти, пред които има паркирани такива автомобили, каквито не съм виждал да се движат и спират пред ресторанти в Европа. Абсурдът в България е, че ножицата между бедните и някакъв малък процент свръхбогати става все по-широка. Средната класа, ако въобще някога я е имало, намалява все повече. На моята улица – „Иван Асен“, всеки втори магазин фалира, това бяха магазинчета, които ги е имало с десетилетия. Няма европейска държава, столица, в която да има такова завладяване на големите хипермаркети. В момента, в който отвори такъв, всички малки фамилни магазинчета умират. А в Европа тези хипермаркети не се намират в градовете, а в покрайнините им.

Това са плашещи неща, които не мога да отделя от проблема с бежанците. Не мога да кажа, че всичко е цъфнало и вързало у нас, но идват бежанците и развалят нещата.

– На повечето от творците у нас тези теми като че ли им се струват дребни, защо, г-н Командарев? Защо не се снимат филми за това, защо толкова рядко хората на изкуството говорят за тези проблеми в медиите? Защо интелектуалците не излизат в защита на обикновените хора?

– Това е нещото, което се опитвам да правя. Новият ни проект „Съвместимост“ е центриран болезнено в тази тема – шест истории, които се случват в шест таксита, днес, в София. Филмът „Урок“ също бие в тази посока, това е много хубав и достоен филм – показва учителите докъде са доведени, какъв е начинът, по който живеят. Нека да оправим всички тези неща, пък дай Боже след това можем да се фокусираме върху психологически любовни драми.

– А онова, което заявявате чрез творчеството си, смятате ли, че достига ли до публиката, до онези, които биха могли да променят ситуацията в България?

– Много важен въпрос, който сме обсъждали с доста колеги. Разликата между европейското и американското кино е, че европейското е по-натоварено с такива функции. От друга страна – европейското кино трябва да създава културен идентитет на европейците. Но за да го направи, един филм трябва да стигне до своите зрители. За съжаление филми, които у нас имат по 200-300 зрители, не могат да създадат културен идентитет по простата причина, че не стигат до публиката. Всички сме големи фенове на румънското кино – филмите им печелят по фестивали златни палми, златни мечки, но въпросът е, че техните зрители не искат да гледат румънски филми.

– Така е и в България, само дето не сме спечелили „палми“ и „мечки“.

– В Румъния е много по-тежко. Последният филм на Кристи Пую, който е изключително читав, в момента, в който е излязъл по кината, е имал под сто зрители. Под сто!

– Каква според вас е причината зрителите тук да не искат да гледат наше кино?

– В едно родопско село имам малко къще, селото е живо, в него има хора. Има и кино, което е затворено. Има читалище, което е затворено. И училище, което е затворено. Това са основните стълбове на цивилизацията. Големи градове с будни хора у нас нямат киносалони, всичко е фокусирано в големите молове.

Има и друго – за да се опиташ филмът ти да стигне до зрителите, трябва да направиш кампания. Щем-не щем, това е реалността. Със „Съдилището“ имаме един нелош за сегашните условия резултат. Направихме кампания с много приятели, с хора, които ни помогнаха ей така, заради идеята. Свършихме наистина огромна работа. И няма да забравя, беше привечер, преди да излезе „Съдилището“ по кината. Карам по „Цариградско шосе“, бях наясно с всичките цени на билбордовете в цяла София, защото бяхме успели да си позволим определен брой билбордове. Пътувах и броях билбордовете на „Сойка присмехулка“ – десетки, стотици. А ние бяхме супер доволни, че имаме билборд до някакъв хипермаркет в „Младост“, че имаме билборд до гарата…

Много важно е да направиш добър филм, но след това е не по-малко важно да положиш усилие да се чуе за него. Спилбърг в един момент основава собствена дистрибуторска компания, защото, както пише в биографията му, му омръзва филмите му да бъдат проваляни от лошо разпространение.

Има и трета страна на проблема – това са т.нар. торент сайтове.

– Държавата може да се справи с тях, но очевидно няма воля за това. Какво е вашето обяснение?

– Не знам дали ви е правило впечатление, но торентите са пълни с рекламни банери. Тези сайтове генерират сериозен паричен поток. И, доколкото съм чувал, част от този поток се отклонява към държавните органи, които би трябвало да затворят тези сайтове. Затова тук не става дума за идеалистична картина с едни хора, които свободно обменят файлове и идеи. В момента, в който в този обмен влязат парите, тук няма свобода, а бизнес.

– Имате ли информация колко пъти е бил теглен вашият филм „Светът е голям…“?

– В момента, в който той за първи път излезе в торентите, наблюдавахме с ужас как за час и половина имахме 14 хиляди изтегляния.

– Каква е статистиката за „Съдилището“, от колко зрители е гледан по кината?

– Задържахме се една година по екраните и ако трябва да бъде честен – не съм си мечтал за такова нещо. По отношение на кинопублика ние постигнахме абсолютния таван. Доколкото знам, минаваме над двайсет и кусур хиляди зрители, което на фона на други български филми е изключително много.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах