Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Стефан Цанев и политическата система, която допуска до властта само тройкаджиите

Прошка за злото в най-новата пиеса на автора „Убийството на Богородица“

Писателят Стефан Цанев. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Стефан Цанев и политическата система, която допуска до властта само тройкаджиите

Писателят Стефан Цанев. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Преди време писателят Стефан Цанев сподели с приятели и съмишленици новата си пиеса „Убийството на Богородица“. Ние също имахме това удоволствие. Поради вируса, карантините, деформираното всекидневие на театрите и страховете на публиката, този текст все още не е открил своя път към сцената. Надеждата е, че ще бъде намерен режисьор, лишен от страх и предразсъдъци, за да превърне тази пиеса в апотеоз на болезнения преход, каквато е тя като текст. Заради актуалността на текста, не искаме да чакаме, затова ще ви я представим.

Времето на действието в пиесата, уточнено от Цанев, е „превалът между ХХ и ХХІ век“ – годините след падането на комунистическия режим на Тодор Живков и клатушкането по пътя на демокрацията. Период от живота на страната, изпълнен с противоречиви личности и събития, не само неанализирани от историците, но и останали извън вниманието на театъра. А той по принцип пълзи далеч, далеч след реалността.

В голяма двуетажна къща в провинцията умира стопанката Баба Секула и на погребението и последвалия курбан пристигат членовете на фамилията. В сходни драматургични сюжети събирането на хората от семейството, някои от които не са се виждали отдавна, провокира спомени с обвинения, с уточняване на аморални или необясними постъпки и на нови чувства, с обявяване на катастрофални признания и спасителни проекти. В „Смъртта на Богородица“ обаче липсва такова развитие. Наистина, непрекъснато се разкриват драматични преживелици от миналото, но те не водят до сблъсък на позиции и ново качество в отношенията между персонажите. По-скоро се изясняват действия и събития, които информират зрителите с претенцията за истина. Публиката става мълчаливо действащо лице, свидетел на реалистичния развой на българската ситуация, укривана досега или маскирана с фалшиви интерпретации в медиите и изкуството. Стефан Цанев показва почти всички персонажи от периода на българския живот, известен с термина „преход“. Той персонализира почти всички социални легенди и митове в българското общество в годините на прехода. Но зрелищното театрално в пиесата е, че в този развой на вербални сблъсъци се намесват поверия и магически практики, отлично познати на автора, допълващи мотивите на персонажите. Става плашещо магично, а за тръпката пред неизвестното допринася подробно описаният мрачен декор – голяма солидна и стара къща с много стаи, зимници, тавани, килери, коридори, врати. Там някъде умира врачката Секула, а като я потърси някой, който не знае, че е мъртва, той влиза и излиза през стаите, натискайки предчувствията до крайност.

Минути преди своя край Секула говори с Енчо Мъртвото, който е бил погребан и после се е върнал от оня свят заради грешка. Секула го разпитва какво има горе и дали е видял това, което пише Йоан в Откровението. Ролята на Енчо Мъртвото е да лимитира конфликтната зона (пак да напомним, че авторът, много опитен в публицистиката, очаква съзнанието не на някой персонаж, а на зрителя да се промени, зрителят да спечели интелектуално качество). Енчо мълчи под напора на любопитната Секула и накрая обяснява, че навремето партийният секретар Даню Матювия го заплашил:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Ако още веднъж те чуя да продумаш, че уж си бил уж видял уж рая на оня свят, ще те пратя в концлагера на остров Белене, да видиш ада; раят, комунистическия, ний го строим тук, на тоя свят“.

Секула обаче порязва лимита „партиен секретар“:

„Остави го Даню Матювия, той вече не пей, за неговата черна душа и сто ада са малко…“ и допълва: „Хубаво го бяха прибрали, що ли го пуснаха от лудницата?“

Енчо:

„Ами щото лудниците претъпкани. Луднаха хората“.

И Секула задава другата граница, докъдето ще се легитимират персонажите на пиесата:

„Ще луднат, ами, как няма да луднат, то не бе демокрация, не бе чудо“.

Язвите на българската демокрация и наследството на българския комунизъм определят портретите на хората, които влизат в къщата и се качват на пруста да седнат около масата за помена на Секула. В същото време над селото ехти камбанен звън на умряло. Настроението на сцената е много добре измислено и поддържано от автора. За да довърши падението на партийния секретар Даню Матювия, авторът допълва информацията – той бил бранник и викал „Хайл Хитлер!“. В селото слуховете се разпространяват бързо, някои са фалшиви, други се доказват от реалността. Ролята на разпределител на пристигащите и на коментатор на техните вмешателства в живота на селото се поема от Баба Рада, сестрата на Секула. Като за начало, тя играе ритуален танц, за да разгони плътениците и върколаците. На нея сигнализират, че демокрацията се запътила към българските земи, но пътищата били буренясали и тя се залутала из горите. Дори в Албания била, само до България не могла да се добере.

Стефан Цанев е безжалостен. Оказва се, че на картата България я няма, останал е само един телеграфен стълб стърчи със скъсаните си жици.

Комуникацията между персонажите се разпада на локални конфликти между тях. Влиза селският свещеник Отец Йоан. Понеже Секула е била баячка и езически оракул, попът отказва да я опее. Тогава Баба Рада избухва. Отец Йоан бил мекере, подлога на комунистите, поп менте, направен от лъжевладиката Харитон, червен велзевул, запевало на комунистите. Портрет, който би паснал на мнозина свещеници от времето преди 1990 г.

С този механизъм на разбулване на измамните портрети на персонажите, създадени от двуличното време на комунизма, протича панихидата. Срещу натрупването на негативна енергия авторът противопоставя възгледите на Варадин, син на Секула, професор астроном, с благо, красиво като приказка виждане на света. Той разказва, че от гледната точка на небето Вселената прилича на огромен човешки ембрион, свит на кълбо в черната утроба на нещо по-огромно, необозримо и непроницемо – космическата майка, раждаща Вселената. Ембрионът расте и там, където вероятно е главата му, мътно просветват и пулсират две свръхсгъстени галактики, които отдавна озадачават астрономите, защото спектралният им анализ е същият като на човешкия мозък. Това е мозъкът на Вселената. И ако Бог е сътворил човека по свой образ и подобие, също толкова вярно е, че човекът е създаден по образ и подобие на Вселената. Както Вселената е съставена от звезди и планети, човекът е съставен от клетки и атоми, а между тях има огромни празни пространства. През тях може да се мине, както може да се мине между Земята и Луната. Следователно „през нас свободно могат да минат други тела и може би минават хора от други паралелни светове, мъртви и живи, обитаваме се един друг, съществуваме един в друг, минаваме един през друг, но не се виждаме, нито се чуваме, само понякога като че ли усещаме нещо, нещо виждаме насън. И се разминаваме, и се разминаваме…“.

Тази космогонична постройка е толкова неочаквана и впечатляваща, че съпругата на Варадин, влязла в сюжета с името Госпожата (германка без въображение, суха и протоколна, комичен персонаж), се обръща към мъжа си:

„Ти добре ли си?“

Варадин е провокиран да допълни:

„Майка ми имаше способността да влиза в тези празни пространства и да вижда хората отвътре – и живите, и мъртвите“.

Ето така се сливат реалност и магия, за да поддържат тази неявна линия преди да пристигнат последните персонажи на прехода. В къщата влиза Богдан, братът на Варадин, който е бил 20 години в затвора, след като в ролята на комунист идеалист се присъединява след 1944 г. към съпротивата срещу управляващата партия на некадърните, подкупни и сплотени в простотията и жестокостта си комунисти. Неговата сестра Мария предвожда въоръжен отряд от същата тази съпротива. Била е заловена и разстреляна бременна. Богдан е бил предаден от роднина, посочил мястото на скрито в двора оръжие. За пръв път в драматургията ни влизат персонажи с такива биографии. Богдан е бил арестуван и пребиван до инвалидност, вероятно по примера на режима в подземията на руското КГБ на Лубянка, огнище на трагически истории и слухове.

Богдан защитава едно от популярните обществени мнения:

„Аз като гледам сегашното демократично правителство, кажи-речи до един там са наши хора, тук-там някой дето не сме го приели навремето в партията, сега обаче се пише жертва на комунизма. Абе каква жертва, той негодник, рушветчия и курвар, обаче демократ. Е такива ще ви провалят демокрацията, Богдане, както провалиха и комунизма“.

Богдан ще продължи публицистичното настроение:

„Преди преврата на 9 септември 1944 г. БКП наброява 5 – 6000 души., а като взели властта, след три месеца членовете на БКП станали 300 000. Откъде се взели тези комунисти?“

Тези теми не се персонифицират в действащи лица, те са проблемни питания на българите, чийто говорител се наема да е Стефан Цанев.

Следващият персонаж, който влиза в къщата, е Марчо Гробаря – колоритен човек, обитаващ свинска кочина. Авторът отново балансира реалността с приказност – с гробаря живее момче, „изящно и чисто сред цялата мърсотия, като кокиче в блато…“ Марчо се напива и крещи:

„Аз съм мъртъв! Аз съм умрял! Дядо попе, опей ме!… Ний всички отдавна сме умрели, ний не живеем своя живот, живеем живота на децата си!“

Като че ли напреженията се натрупват и поетичните инвенции на автора вече не могат да ги удържат. Наближава кулминацията на всички конфликтни мотиви, свързани с различните персонажи. Стефан Цанев пуска да влезе в къщата странен човек, „сух и черен като изсъхнало дърво“, а „лицето му е като изсушена индианска глава“. Драматична е срещата между този човек и Богдан, който онемява ужасен, когато го вижда. Това е палачът от подземието, където са измъчвали Богдан. Срещата е натежала от предчувствия и гадаене за по-нататъшното случване.

Странна и ненормална е била идеологическата тактика на БКП за ликвидирането на „врага с партиен билет“, сигурно проведена по модела на сталинските чистки – убийства и мъчения на комунисти от комунисти, след като са ликвидирани хората от бившия политически, икономически, военен и интелектуален елит. БКП е трябвало да има враг пред себе си, борбата срещу когото да отвлича вниманието от икономическите и управленските трудности и фалове.

Палачът е циничен:

„И аз имам пръст в падането на комунизма, защото ако не бях да ви бия, нямаше да го намразите тоз комунизъм, щяхте да го търпите кой знае колко време още, мамицата му, и кой знае колко време още трябваше да се мъча да ви бия, това е животът, братле…“

Между Богдан и палача се премята пистолет и палачът навива жертвата си да го убие. Понеже Богдан се дърпа, палачът признава, че компанията от убийци е застреляла Мария, бременната сестра на Богдан. Един от шайката, прокурорът Йотов, крещял в пароксизъм:

„Стреляйте в корема, убийте първо копелето!“

Богдан с каменно лице слуша признанията на палача, но не посяга към пистолета.

Имало ли е справедливо наказание за палачите от годините след 1944-а?

Някой информира, за да сгъсти отвращението на зрителя от недалечното комунистическо минало:

„Прокурорът Йотов станал професор по морал и право на демокрацията“.

Срещата между Богдан, жертва на деформирания комунизъм с български печат, и неговия палач е върховата точка на концепцията на Стефан Цанев – показването на панорамата от фигури на българската действителност от края на ХХ век и началото на ХХІ век. Всички останали персонажи допълват портрета на този исторически период, останал неизследван и противоречив. Богдан прощава на палача си. А брат му Варадин го пита и от името на автора:

„Да те питам ли каква е ползата от твоята политическа борба, от твоето лежане в затворите, от твоите земни битки? Добре, свалихте комунистите от власт – и какво? Същите боричкания за власт, същата алчност за богатства, същата демагогия. Към политиката се стремят хора, неспособни да се издигнат в обществото с талант или с ум, единственият техен шанс е да се издигнат чрез властта – и така начело на държавите изпълзяват полуграмотни случайници, издигнати от тълпата“.

„Не, от народа, от мнозинството“, го коригира Богдан.

Варадин му отговаря с теория на Стефан Цанев, все едно, че анализира предизборната ситуация у нас:

„Самочувствието на мнозинството го лишава от разум, мнозинството избира да го управляват равните на него по ум и по способности, никога по-умните и по-способните – и в това е бедата на демокрацията. Погледнете Народното събрание – всички сякаш са се явявали пред една и съща изпитна комисия и тя е допуснала в Народното събрание само тройкаджиите – хора без свое мнение, без своя позиция, гласуващи като стадо по командата на своя партиен коч. Там няма нито един голям учен, нито един изявен юрист, нито един изключителен инженер, нито един известен медик, нито един прославен човек на изкуството – всички там са равни, средно равни. А когато равни се управляват от равни, обществото е обречено на застой, поради взаимното задоволство. Напредъкът, прогресът се предизвиква от личности, несъгласни с мнозинството.

Диктаторът, или монархът, понеже не може да разчита на мнозинството, за да се задържи на власт, е принуден да се огради с най-способните и учени хора, с елита на нацията и никак не е случайно, че големите постижения в науката и изкуствата се случват по време на диктатура или на монархия; по време на демокрация египетски пирамиди не се строят, нито велики китайски стени… Демократичните общества би трябвало да се учат от диктаторите и да издигат в управлението на държавата най-способните, най-умните, най-образованите, а не полуграмотни партийни службогонци. Защото всички партии се стремят неудържимо към властта – от неудържимо желание да служат на народа ли? Ако беше така, те нямаше да се борят една против друга, нямаше да си пречат една на друга, а заедно щяха да се борят срещу нищетата, срещу несправедливостта, за благото на Отечеството. Както е било в древната римска република, най-демократичната, най-справедливата, най-съвършената република в света!“

В изкуството отговорът спрямо несправедливостите, натрупали се в живота на българите от този период, се дава несравнимо по-лесно, отколкото е в реалността. Богдан, поел ролята на централен персонаж, слага финал на текста, обръщайки се към поп Йоан I с един от вечните въпроси, сам по себе си изпълнен с енергията на финал:

„Отче Йоане, защо Юда предаде Исуса?“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах