Стефан Цанев с премиера в „Площад Славейков“, посветена на отчаяния от свободата човек

Писателят с подарък към нашите читатели - публикува премиерно пиесата си „Плач на ангел“

Стефан Цанев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Стефан Цанев с премиера в „Площад Славейков“, посветена на отчаяния от свободата човек

Стефан Цанев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Големият български писател и драматург Стефан Цанев представя премиерно пиесата си „Плач на ангел“ на читателите на „Площад Славейков“. Произведението е написано през 2015 г., но досега не е публикувано, не е поставяно и на сцена. Заради карантината, наложена от опасността от коронавирус, пиесата ще оживее първо като текст.

Подаръкът на Стефан Цанев за нашите читатели е жест на съпричастие към почитателите на литературата, поставени в извънредна ситуация. Иронията е, че днес, в ситуация на доброволна изолация и ограничения, този текст е посветен на човека, свикнал да живее в ограничения, който не знае какво да прави със свободата си.

Българските писатели, поети и творци във всякакви жанрове винаги са добре дошли в „Площад Славейков“, сега ги каним да се включат със свои произведения в рубриката „Литературен площад“

Плач на ангел
Стефан ЦАНЕВ

Америка за България

Носталгия
на човек, отчаян от свободата

Бедствията докарали страната
до такова положение,
че, отчаяни от свободата,
хората желаели
някакво по-малко робство.

Плутарх от Херонея (I век)

Нощ. Далечен, протяжен, самотен писък на гайда – като плач на ангел в запустяла катедрала. Косо по диагонала на сцената – огромен двукрил железен портал, върху отдалечаващата се към дъното на сцената бетонна стена стърчат колове с бодлива тел, встрани от портала на близката към публиката стена има малко прозорче, защитено с желязна решетка. Високо над портала мъждука мръсна електрическа крушка и осветява намиращата се под нея ръждясала табела с надпис: ЗАТВОР. От противоположната страна на сцената влиза мъж на средна възраст, през рамото му виси голяма торба, в ръката си носи старомодно дървено или мукавено куфарче, оглежда се, ослушва се и крадешком се приближава към портала, опитва се да надникне през прозорчето, но то е затворено отвътре с железен капак, провира ръка през решетката и натиска капака, но той не се отваря. Отдръпва се, колебае се, връща се отново към прозорчето, провира пак ръка през решетката и почуква по железния капак. Чака. Прозорчето не се отваря. Колебае се. Почуква пак. Пак никой не му отваря. Чука по-силно. Пак никой. Чука още по-силно. Внезапно светват прожектори от двете страни на портала, човекът понечва да побегне, железният капак на прозорчето се отваря с трясък, преувеличен от тишината, човекът се заковава на мястото си като прострелян, после бавно обръща глава назад към прозорчето и чака – нито звук, нито движение; прави крачка заднешком, приближава се на пръсти към прозорчето, мъчи се да надникне през решетката, но вътре е тъмно, не се вижда нищо; шепне:

Colibri april 2017

– Петре… (Мълчание.) Петре… (Мълчание.) Петре, ти ли си? (Не му отговарят.) Господин Петров! (Мълчание; след пауза – шепнещ вик.) Петреее! (Дълго мълчание; шепот.) Аз съм бе – Райчо. (Мълчание.) Райчо съм. (Мълчание.) Райчо от килия 112. (Мълчание.) Абе я не се прави, че не ме познаваш, ей ме на! (Върти лицето си насам-натам, за да го осветят прожекторите.) Видя ли ме? (Мълчание.) Петре… (Мълчание; губи търпение.) Обади се бе! (Мълчание.) Абе който и да си, не може да не ме познаваш, 19 години търках тука наровете, Райчо гайдаря, ей я гайдата (показва гайдата в торбата), мен тука и умрелите ме знаят. (Мълчание.) Не се прави, че те няма, чувам ти дишането, хайде, покажи се, че положението е фатално. (Никой не му отговаря, няма да му отговори до края.) Ако чуеш защо съм дошъл, ще умреш от смях… (Понечва да се разсмее, изведнъж млъква, вика ядосано.) Отвори бе!..

Чука нервно по капака на прозорчето, чака, никой не му отваря.

– Хайде, отвори, утре ще се разбера с началството кое как, аз съм свой човек, не съм някой навлек, хайде, отвори, че замръзнах, навън духа сибирски вятър, чуваш ли?

Мълчание.

– Е това е трагедията на човечеството – които са добре, хич не ги е грижа за онез, които са зле. Защото, ако ги е грижа, ако са Човеци с главна буква, ще споделят покрива си с бездомните, залъка си с гладните и на света няма да има нещастни хора. Ей на, ти, например, ако си човек, няма да ме държиш сега да треперя отвън на студа като бездомен пес, ще ми отвориш вратата, хайде, бъди човек.

Чака, вратата не се отваря.

– Явно не си човек. Човеците вече са дефицит. Все по-рядко се срещат човеци по Земното кълбо, братле. Овълчи се человечеството. Не, защо да обиждам вълците – ако сега вълк беше почукал на вратата и отвътре седеше друг вълк, щеше да му отвори, да, вълк нямаше да държи вън на студа свой събрат, веднага ще го пусне на топло в бърлогата, ще му даде да хапне, да пийне, хайде отвори, бъди вълк.

Чака, не му отварят.

– Ни човек, ни вълк. Българин. Язък ни за името! Ти чел ли си „Българските хроники“? Вятър си чел! Ако беше ги чел, щеше да знаеш, че българите са оцелели през вековете, през последните 4000 и кусур години, защото, където и да се намира българинът, защищава българина, българинът обича българина, българинът се радва на българина, българинът помага на българина, българинът душата си дава за българина, българинът, ако има залъче хлебец, веднага отчупва половинката залъче и го дава на гладния си брат българин, ако има една стотинка, веднага я цепи на две и я дава на бедния си брат българин, ако има жена, ще предложи на брата си българина да преспи с нея, ако няма жена – себе си ще предложи, ей такова нещо е българинът за българина (все по-патетично), да, българинът за българина е брат, не, българинът за българина е баща и брат, не, българинът за българина е майка и баща, брат и сестра едновременно, българите ще оцелеем още 4000 години, во веки веков, защото българинът, ако на вратата му почука българин, ще отвори вратата си широооооооооко и ще посрещне българина с разтворени обятия, с хляб и сол, може без сол, хайде, отвори, моля ти се, бъди българин.

Чака. Вратата не се отваря.

– И българите, значи, свършиха. Само по затворите тук-там можеше доскоро да срещнеш някой-друг българин, но явно и тука българите са на привършване. Хайде, покажи си поне носа, да видя, че на човек говоря, а не на вятъра. Ама то така, както се криеш зад таз решетка, съвсем прилича на изповедалня. (Играе.) Дядо попе, дошъл съм да се изповядам, голям грях тежи на душата ми, една греховна, нечестива тайна, 19 години я кътам в душата си, една тъмна, мистериозна тайна, не смея да я призная на никого, злокобна, гибелна тайна, ела по-насам, да не чуе някой, една съдбовна, фатална тайна. (Оставя куфарчето на земята, сяда върху него, долепя глава до решетката на прозорчето, шепне.) Аз не съм убивал никого. (Мълчание.) Чу ли? (Мълчание.) Аз-не-съм-у-би-вал-ни-ко-го. (Мълчание.) Аз бях тук, в затвора, нелегално. 19 години. Абсолютно нелегално. Незаконно. Разбираш ли? Не, не по погрешка – умишлено. Нарочно. Противозаконно. Аз бях тук вместо баща си. (Мълчание.) Чу ли? (Постепенно се вживява в разказа си.) Те се скараха със Стою говедаря в гората, Стою удари баща ми с кривака си през кръста, а баща ми го закла с брадвата. Отсече му главата. С един замах. Ей тъй – фрас! Рунтавата глава на Стою отхвръкна на два метра в храсталака и очите ѝ мигаха ей тъй, чудеха се какво е станало. Прибираме се обаче у дома, баща ми вика на майка ми: тъй и тъй, заклах Стою. Казва го ей тъй, сякаш прасе е заклал. Майка ми обаче се тръшна, почна да пищи: ами сега, ти ще си гледаш рахатлъка в затвора, а аз какво ще правя тук, на кого ме оставяш сам-саминичка насред планината с четири невръстни деца на ръцете? Насред планината, понеже живеехме в една махала край Доспат, а Стою заклания с майка си и дъщеря си ни беше комшия. Господи, как ще ги погледна тез клети жени в очите! – реве майка ми, ами няма да ги поглеждаш, вика баща ми, как няма да ги поглеждам, реве мама, като всеки ден са пред очите ми зад плета, спокойно, вика баща ми, аз всичко съм изчислил, слушай сега: ако ме хванат, а те няма как да не ме хванат, щото като дойде милицията, а тя няма как да не дойде, и само като ти насочи пищова, а тя няма как да не ти го насочи, ти ще се посереш от страх и ще ме издадеш, няма как да не ме издадеш, познавам ти заешкото сърце, обаче внимавай какво ще кажеш, иначе ей сега ще ти отсека главата с брадвата, както още не съм я измил от кръвта на Стою, ще ви се смесят кръвчиците, вашата мамица, дето се вика: ще се прегърнете на оня свят, щото много се лъжеш, ако мислиш, че не виждах как, като се срещнехте, очите ви се заклещват, че аз защо, мислиш, го заклах – като ме погледна, видях те тебе вътре в очите му, що щеш там ма, твойта мамица, гола-голеничка и нагъзена? – и замахнах с брадвата, заради теб го убих, à си продумала, à съм те заклал, додат ли милиционерите: „Оле-ле, Божке, мъж ми и Стою се скараха (говориш все едно си видяла), Стою го удари с кривака по главата (не през кръста, а по главата), като замахна втори път, в този фатален смъртоносен момент (не, това не е за твойта проста уста, ще разберат, че лъжеш), като замахна Стою втори път, син ми Райчо, за да спаси баща си, го перна (не мен), го перна оня убиец Стою изотзад по врата с брадвата“. Точка. Я сега го повтори, дума по дума, вика баща ми на майка ми, до довечера да си го научила наизуст като „Отче наш“, а на мене ми вика: ти признаваш всичко.

Капакът на прозорчето се открехва безшумно, някой наблюдава оттам, Райчо не забелязва, продължава разказа си.

– Какво всичко признавам бе, тате? Каквото чу, че каза майка ти. Ама, тате, чакай бе, не беше тъй! Беше не беше – няма какво да чакам, и да не признаеш – ние с майка ти сме двама свидетели срещу един (и ме сочи с пръст), а и кой нормален човек ще повярва, че баща и майка могат да набедят сина си, че е убиец? Хайде, бащата го остави, но майката! Няма такава майка. И ще ти лепнат пет години отгоре, че набеждаваш баща си. Това да ти е за урок. Да уважаваш родителите си. А не да мислиш само за себе си. Аз, ако мислех само за себе си – още от гората да съм поел направо към затвора. А какво ще прави без мене майка ти сама жена в гората с четири невръстни деца на крехките си ръце – за това помисли ли? А за братчето си и за сестричките си, клетите сирачета, помисли ли? А за баща си не помисли ли? Защото мен, ако не ме осъдят на смърт, ще ми лепнат поне двайсет годинки, след двайсет години пиши ме умрял, а за теб двайсет години са нищо работа, ще излезеш от затвора (сега си на 18, плюс 20), ха, ще излезеш от затвора на 38, с четири години по-млад от мене ще бъдеш, говедо такова, стига си циврил, ей на виж ме мене – мъж в силата си съм на 42, излизаш значи от затвора здрав-прав мъж на 38 години – животът е пред теб, пей, сърце, я стига си циврил, може и по-малко да ти дадат, може да те пожалят: млад-зелен, защитил си баща си, демек – проявил си благородство и прочие глупости…

Млъква за кратко, обръща се към прозорчето, но оня отвътре вече е затворил капака. Тази игра ще продължава и нататък, възможно е към края очите им да се срещнат.

– Слушаш ли ме? (Няма отговор.) Обаче не ме пожалиха. Прокурорът викаше: абе не виждате ли, че това момче не може кокошка да заколи, с просто око се вижда, че извършителят на убийството е баща му, то е изписано по ръцете му, на, вижте му ръцете, с ей тия чепати ръчища е завъртял ей тъй брадвата и му е отсякъл главата на оня ей тъй с един замах (и показваше, сякаш е видял), момче, вика ми, кажи си истината, не се загробвай, млад-зелен ще изгниеш в затвора, аз обаче: не, тате не е, аз го убих, признай си, вика прокурорът, иначе ще ти поискам още 10 години за укриване на истинския убиец и за заблуда на съда, но аз отричах. И ми дадоха 30. Ей сега, ако разберат, като нищо ще ми лепнат още 10 години, защото наистина заблудих съда и той осъди невинен човек, как може! Нашият справедлив и човеколюбив съд да осъди невинен човек – как може! И кой е този невинен човек? – аз. Виновен съм, че съм невинен, разбираш ли? Парадокс. Но още по-голям парадокс е, че сега, ако разберат, ще рекат: чакай, чакай, я ела тук, значи ти, понеже си бил невинен, си лежал в затвора незаконно 19 години и цели 19 години си ял незаконно хляба на държавата, на народа – и като нищо ще ми поискат да възстановя разходите. Както казаха по телевизията, издръжката на един затворник – храна, отопление, осветление, охрана, администрация и прочие – струва на държавата, на народа, по 600-700 лева месечно, средно го сложи по 650, годишно прави по 7800, за 19 години това са 148200 лева, сто пъти съм го смятал, че откъде ще ги взема аз тези пари?! И хайде още 10 годинки по член 203 от Наказателния кодекс за незаконно присвояване на държавни средства в особено големи размери. Парадокс. Аз съм живият парадокс на нашето правосъдие. Защото, ако бях убил – да, ако бях наистина убил, щях да имам право да ям хляба на държавата, на народа, нали? Ако бях откраднал – да, щях да имам право да ям хляба на държавата, на народа, нали? Но понеже не съм убил, не съм откраднал – не, нямам право да ям хляба на държавата, на народа! Изводът е какъв? А? Схващаш ли?

Мълчание.

– Нищо не схващаш ти. По-добре да го бях убил аз оня Стою – с чиста съвест щях да си лежа в затвора. Но понеже не го убих, чудя се какво да правя сега, къде да се дена? Като излязох оттук, къде, къде – към Доспат, слизам от рейса и пешачката по реката, по реката – ей я нашата махала. Човек е като добиче – пусни го, направо у дома си отива. Вървя, вървя – няма никой. Къщите оглозгани – няма ни керемиди, ни прозорци, ни врати, само голи зидове. Циганинът милост не знай, братле, разфаршировал, опоскал всичко. Ей я камбанарията, камбаната я няма, влизам в черквата – ни свещници, ни дискоси, ни кръстове, нищо, иконите надраскани, поругани, Богородица с мустаци, Младенеца с брада. Боже! И тогава чух плач, отчаян плач, вдигам очи: горе през дупката на порутения купол слиза ангел, размахва криле, обикаля пустата черква и плаче. Лудвам, си рекох и побягнах навън като от гроб, може и птица да е било, знам ли, но онзи плач и сега го чувам, търтвам надолу по улицата, ей я и нашата къща – и тя оглозгана, прозорците без стъкла, без черчевета, зеят като дупки на череп, вратата изкъртена, влизам вътре: ни маса, ни стол, ни печка, ни креват, даже ковьорчетата по стените отмъкнал циганинът. Излизам на двора – нищо се не вижда от бурени. Надниквам през плета в двора на Стою заклания – никой, бурени. Стоя, гледам към вратата на къщата им, то врата няма де, гледам черната четвъртита дупка, чакам да излезе някой от нея – никой. Кой да излезе? Но аз продължавам да гледам. И по едно време в дупката на вратата се мярна сянка, поспря се, явно ме видя и вторачи очите си в мен – големи сини като небето очи, стои и ме гледа, и аз я гледам, очите ни се заклещиха, с мозъка си разбирам, че това не може да бъде, че там няма никой, но не мога да си отклещя очите от онези очи, големи и сини като небето…

Млъква, мълчи дълго, мъчи се да овладее връхлетелите го чувства.

– Както и да е. Извинявай, че ти говоря като в песнопойка, но сигурно и ти си обичал, нищо, че си полицай, няма как да не си обичал, всеки човек е обичал поне веднъж. Като се освестих, тръгвам надолу към реката, накрай махалата пред порутена портичка на изгнила пейчица гледам бабичка – сляпата баба Йоца. Тя си беше бабичка и преди да дойда в затвора, и сега е бабичка, същата, седи на същата пейчица – все едно, че вчера съм минал оттука. Добър ден, добър ден. Къде е народът ма, бабо Йоцо, чума ли оттук е минала? Никаква чума, вика баба Йоца, демокрацията мина оттук, и хората, нали не са виждали демокрация, подплашиха се и се разбягаха, тя пък, като видя, че няма хора, си отиде и сега, ей на – ни народ, ни демокрация, само аз останах, девета година как клеча пред портата и чакам да изгрей месечината, но и тя не изгрява, защото са я изяли китайците, те, вика, нали са много, много ядат, като топла пита са я изяли, те и на слънцето око били хвърлили, обаче то пари, не може, обаче за китаеца няма „не може“, Господ е направил небето и земята, всичко друго е направено от китайците: чесънът китайски, бобът китайски, галошите китайски, гащите китайски, телевизорите китайски, лимонатата и тя китайска – жълта, кокошките, присвили жълти очи – и те китайки, напоследък имам съмнение, че и аз съм китайка, защото пожълтях, ей ми на ръцете – жълти, и съм гладна като китаец, обаче няма какво, за китаеца обаче няма „няма какво“, като няма какво – разправят, започнали да ядат земята, камъните понеже твърди, им се опрели, но и тях ги схрускали, хрус-хрус и стигнали отвъд морето до Кавказ, арменците, понеже по пъргави, се разбягали по света, грузинците, понеже пияници, тъй не разбрали кога ги изяли китайците, но то колко народ са – шепа народ, насища ли се гладът китайски с два-три милиона грузинчета, та тръгнали китайците насам към Европа, морето Черното обаче пречи, да минат отдолу, през Босфора – турчинът, понеже ербап, размахва ятаган, ще се бий, китаецът обаче не ще да се бий, иска да яде без да се бий, да мине отгоре, край Волга – Путин не дава, не дава, не дава, ама като умре, ще дойде някой пияница и за две водки ще продаде Русия, те онез черни негри в Америка това и чакат – да награбят белите рускинки и да се навъдят шарени деца, не мож позна кое е русначе, кое американче, таз мешаница ще се опълчи срещу китайците, тъй пише в Библията, но дотогаз яка ни душа, нагазили били вече китайците морето, направили си лодчици от букови листа, понеже дребнички, на всяко листо – китайче, на всяко листо – китайче и ей ги на – идат, аз затуй останах тук – да чакам, отдавна трябваше да умра, но се заинатих – докато не видя жив китаец, няма да умра и туй то! Как ще ги видиш ма, бабо Йоцо, китайците, като си сляпа, си рекох, но нищо не казах и тръгнах надолу към Доспат…

Чул сякаш нещо иззад прозорчето:

– Смееш се, а? Абе то не е много смешно, ама смей се. По-смешно е какво стана нататък. Слизам в Доспат, влизам в кръчмата край реката, край Караджадере, гледам зад тезгяха нещо познато лице. Обаче младо, около двайсет, как тогаз ще ми е познато? Заприказвам го, от дума на дума – на Стою внук съм, ми казва, на Стою заклания, не може да не си чувал. Светна ми: очите му същите като онез, дето ме гледаха отвъд плета от черната врата! А майката ти Косара ли е? Косара, вика, а ти кой ще бъдеш? Райчо съм. Оня се опули: Райчоооооо?!?!?! Райчо съм. И кажи на майка си, на Косара, че аз не съм заклал баща ѝ, да знае. Че тя знае. Как така знае? Ами то всички знаят, вика момчето, щом и аз знам, що не дойдеш довечера, мама много ще се зарадва. А баща ти? И той, вика, ще се зарадва, той, като обърне две-три-четири-пет-шест чашки скоросмъртница, като се развесели, вика на мама: оня, дето очите ви се заклещвали… Какво – очите…? Заклещвали се, абе не сте можели да си откъснете очите един от друг като се срещнете, млади като сте били, ако излезе от затвора, вика баща ми, ще го заколя, и се смей, ела, голям майтап ще падне, ха-ха-ха…

Обръща се към прозорчето:

– Ха-ха-ха, голям майтап, чу ли? Голям майтап, ама то след едно такова заклещване баща ми закла Стою. Ще дойда, казах му, привечер ще намина – и дим да ме няма, да не съм луд, оня като ме погледне, ще види, че тя е в очите ми. Луд бях по нея, братле! Хич не ми беше жал, че ще лежа в затвора, ни за годините, ни за младостта, ни за живота, ни за майка, ни за баща, ни за брат, ни за сестра, за нищо не ми беше жал – за нея ми беше жал, че няма да я виждам, изляза на двора – тя зад плета, гледа ме, излезе тя от къщи си – аз дебна зад плета, гледам я, ний само до гледане я бяхме докарали, не бях я пипвал. През тез 19 години, през тези дълги 6939 нощи, броил съм ги с високосните, как не съм си я представял нощем – и гола и всякак… Ех, братле, друг обаче я пипал през туй време.

Млъква. Мълчи дълго.

1 2 3Следваща страница

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg