Стефан Цанев: Тежко и горко на онзи българин, който някога получи Нобел!

Изпращаме една добра за културата година. През 2023-та българин се окичи с лаврите на една от най-елитните литературни награди – „Международен Букър“ – и с това отвори вратата на света към цялата българска литература. Софийската филхармония и Софийската опера и балет представиха България на световните сцени. Националният археологически музей изложи съкровища от българското културно наследство в държава, където срещу нас се води враждебна политика. През годината у нас се случиха и събития с локално, с не по-малко значение, вдъхновили десетки хиляди зрители и читатели.

Но културата е проявление не само на таланта, не съществува само в изключителна форма – в салона, в залата, на червения килим, под шумни аплодисменти. В различни дефиниции, тя е в симбиоза с естествената ни среда и колкото по-наситена е в публичната среда, толкова по-изобилно прелива и в нашето най-близко обкръжение. Затова е важно какви личности успяват с думите и постъпките си да влязат в ежедневната реч през телевизионния екран, през социалните мрежи, от книгите, концертите, театъра.

Годината изглежда добра и за писателя Стефан Цанев. Той издаде нова книга със стихове – „Небесна гледна точка“, в която описа „недовършения човек“ – на петия ден от сътворяването на света Господ, по думите на поета, се изморил:

Криво-ляво си се справял добре, външно си ни докарал
почти като Поликлет и Фидий, особено жената – много,
ама много красиво си я изваял жената: устните, шията,

гърдите, ханша, краката, пръстите на краката, ноктите –
всичко е красота – няма нищо по-красиво на света от голото
женско тяло, Господи! Но изглежда доста си се увлякъл

със жената и към залез слънце, когато е трябвало да ни
довършиш отвътре – отвътре си ни скалъпил надве-натри.
И понеже по тъмно си ни направил отвътре, затова душите ни

са тъмни. Не ми се сърди, Господи, че Ти го казвам, но
не си довършил човека както трябва. Що за висши
създания сме ние, човеците? Ние сме си животни…

Недовършения човек може би видяхме през май тази година в социалните мрежи в противоречивите дебати по адрес на писателя Георги Господинов, след като спечели букъра. Тогава Стефан Цанев му пожела от екрана „да издържи“. За мрака, но и за светлината в нас поканихме Цанев да разговаряме днес, преди финала на 2023 г.

– Вече седма година читателите на „Площад Славейков“ определят културното събитие на годината. Кое е то за 2023 г. според вас, г-н Цанев?

– Културно литературно събитие, според мен, е успехът на Георги Господинов.

– Как приехте статията на „Стоте читатели“ във в. „Словото днес“?

– Статията трябваше да се казва „Стоте завистници“. Но това е още нищо. Тежко му и горко на онзи нещастен български писател, който бъде удостоен някога с Нобелова награда – той ще бъде оплют, оклеветен, осквернен, опозорен, унижен, разкъсан, унищожен от своите български събратя!

– Качи ли се българската литература на сцената, за която мечтаеше, или все още е само моноспектакъл?

– Една лястовица пролет не прави, една книга – още по-малко. Хайде и аз да не остана назад от колегите си – да кажа нещо лошо за Георги Господинов, казвал съм му го и лично – досега трябваше да е написал поне още 5 романа. Българските писатели са мързеливи и се оправдават с максимата, че в изкуството е важно качеството, а не количеството. Важни са и двете. Вижте колко е написал 44-годишният Чехов, колко е написал 52-годишният Шекспир – и двамата са по-млади от 55-годишния Георги Господинов.

– Какво според вас означават думите на председателя на СБП, че за съжаление литературата вече не е централизирана? (Част от словото му за 110-годишнината на СБП.) Каква е функцията на Писателския съюз днес?

– Не знам. Не ме интересува. Аз напуснах Съюза на българските писатели, после и Сдружението на българските писатели някъде през 1993-94 година, не членувам в никакви писателски организации. Съм, както се казва, сам юнак на коня. Според мен най-доброто би било тези съюзи/сдружения да изпълняват социални синдикални задачи – да подкрепят материално закъсалите стари писатели и нестъпилите още на краката си млади писатели. Другото е досадна идеология – каквато ще да е, тя служи за дресировка на писателите.

– Всъщност, културните събития на годината може би са две – едното е лично, другото е на цял народ. Едното поставя своя автор на световния литературен небосклон, другото ни освобождава от доминацията на една чужда военна сила, връща ни достойнството пред себе си и пред света. Не е ли ирония, че действието за второто е отстраняването, разглобяването, демонтажът?

– Да, за съжаление, опитът ни за освобождаване от доминацията на една чужда държава е демонтажът, разрушаването. И го направихме по най-нелепия начин. Защото това не е хрумване на пияни лумпени, които почват да режат паметника скришом посред нощ, а важен държавен символичен акт. И този държавен акт трябва да бъде извършен с достойнство, публично, дори церемониално, в присъствието на първите мъже на държавата (както беше при взривяването на Мавзолея). И на народа с висок глас да се каже какво и защо се прави, а не да се мънкат нелепости за ремонт, реконструкция, реставрация и прочие. Да се каже ясно, че този паметник на съветската армия е вдигнат преди 69 години в София не от „признателния български народ“, а от признателната българска комунистическа партия, която с помощта на тази чужда армия успя да наложи в България своя престъпен тоталитарен тираничен режим. Както казва и Сталин на Георги Димитров: „У вас завземането на властта от работническата класа се извърши не чрез вътрешно въстание, а чрез помощ отвън, от съветските войски“. (Г. Димитров, „Дневник“, 6.ХІІ.1948 г.) Кратко и ясно.

– Първата ли, или последната котва на зависимостта ни от Русия бе отрязана с демонтажа на Паметника на съветската армия?

– Не е нито първата, нито ще бъде последната котва на зависимост от Русия. Казвал съм го и ще го повторя: русофобите и русофилите правят една и съща грешка. Русофилите покрай любовта си към руския народ обичат и властниците на Русия. Русофобите покрай омразата си към властниците на Русия намразват и руския народ. Най-добре го е казал Захарий Стоянов навремето: аз не съм русофоб, аз съм тиранофоб. Осмелявам се да се присъединя към неговите думи. Трябва да правим разлика между народ и властници. С тираните на Русия ние ще скъсаме лесно. Но трудно ще скъсаме връзката си с руския народ, с руската култура.

– Въпросът сега е какво да правим на освободилото се от паметника празно място, подобно на въпроса след 10 ноември: какво да правим със свободата си?

– Най-добре би било празното пространство да бъде превърнато в детска площадка, там да си играе и да се смее бъдещето поколение.

– „Пиянството на един народ“ нарече Вазов опиянението на българите под турско робство от надеждата за Освобождение. Как вие бихте озаглавили тази глава от българската история, която преживяваме днес?

– Пиянство имаше и сега – в началото на 90-те години на миналия век. Спомнете си митингите, милионите възторжени хора по площадите, празнуващи края на диктатурата – къде са сега тези възторжени хора? Къде е радостта им? Къде е надеждата им, къде е вярата им, че ще настъпи истинското царство на свободата и демокрацията? Какво се случи? Докато народът викаше по площадите: Да живей свободата! Да живей демокрацията! – няколкостотин души заграбиха създаденото от същия този народ. За каква свобода, за каква демокрация може да говорим, когато днес тези няколкостотин души владеят повече богатства, отколкото останалите осем милиона бедняци, наречени народ? Така че бих нарекъл тази глава от нашата история ИЗМАМАТА НА ЕДИН НАРОД.

– В последните 3 години в света се случиха ред извънредни ситуации – Ковид, инвазията на Путин в Украйна, изкуствен интелект… На този фон какво би успяло да ни изненада?

– 300-годишен мир на планетата Земя.

– Какво бъдеще си представяте с намесата на изкуствения интелект?

– Има една зловеща закономерност в историята на човечеството – всяка цивилизация накрая се изражда и се самоубива. Мен не ме е страх от изкуствения интелект, страх ме е от израждането на естествения интелект.

– Тъжно е, че сме най-бедните в Европа, но е срамно, че сме най-глупавите, бяхте казали в предишното ни интервю. Често срещам това изречение да се споделя в социалните мрежи. Променило ли се е нещо през последните години, заради което да коригирате тази мисъл?

– Очертава се още по-тъжна перспектива. Неотдавна се появи новината, че нашите ученици са на последно място в знанията по математика, по естествени науки и по четене, с две думи – нашите деца са най-необразованите, най-глупавите в Европа. Забележете – даже не могат да четат!!! Тези деца след десетина години ще бъдат основата на гражданското ни общество – маса от неграмотни хора. Същевременно наши ученици печелят първите места в света в състезанията по математика, информатика и прочие. Те са единици. Те ще си останат единици елитни интелектуалци. Освен материалното разделение, на което сме жертва днес (малцина свръхбогати и милиони бедни), очертава се ново разделение – интелектуално: малцина елитни интелектуалци и милиони неграмотни граждани. Ако бяхме монархия или диктатура, нямаше да е зле, защото монархът/диктаторът, за да запази властта си, се огражда с най-умните и най-способните хора и всъщност те управляват държавата. Но за демокрацията интелектуалното разделение е гибел. Защото демокрацията е диктатура на мнозинството и ако това мнозинство е неграмотно и глупаво, това означава, че държавата ще бъде управлявана от неграмотни и глупави хора. Това постепенно израждане на политическата класа вече е в ход. И напоследък ме преследва един странен съвет на Сократ. От добрата демокрация и добрата монархия – предпочитай демокрацията. Но от лошата демокрация и лошата монархия – избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, а много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат какво – повече или по-малко злини? Пита Сократ. Всеки може сам да си отговори.

– Тази година издадохте книга със стихове със заглавие „Небесна гледна точка“. Как, според вас, изглеждаме ние, българите, от „небесна гледна точка“, може би не сме толкова лоши, колкото обичаме да се изкарваме?

– Ето каква картинка ми се привидя от небесна гледна точка:

Те идат, връщат се – предишните ненавистни тирани.
Те идат, връщат се – предишните прокълнати убийци.
Те идат, връщат се – предишните им отвратителни лакеи.

Народът – добър и прост, прости им всичко, дори забрави.
И ето ги – те идат, връщат се, приели прошката за свое право, по-нагли от преди, надянали демократични маски, те идат,

идат, връщат се, след тях – кохорти от потомци,
по-нагли и по-алчни от бащите си, те идат,
заграбват власт, богатства, вяра, слово – всичко.