Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Стефан Цанев: Злото е неунищожимо, огледайте се

Държавата загива, когато децата й започнат да бягат от нея, казва писателят в интервю пред журналистката Ива Йолова

„Театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото, докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия“, казва Стефан Цанев. Снимка: Емил Георгиев - Стефан Цанев: Злото е неунищожимо, огледайте се

„Театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото, докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия“, казва Стефан Цанев. Снимка: Емил Георгиев

Най-хубавата българска пиеса, според Георги Марков

– Георги Марков е бил голям фен на пиесата и пише на няколко пъти за нея в „Задочни репортажи“, дори я нарича „най-хубавата българска пиеса“. Кога и защо му я показахте? Знам, че имате от него и лични писма по темата – разкажете повече, моля.

– По онова време с Георги Марков бяхме наистина близки приятели. Казвам наистина, защото, когато откриваха през ноември миналата година паметника му на площад „Журналист“ в София, аз стоях сред надошлия народ на площадчето и наблюдавах удивен колко много приятели със задна дата имал Георги Марков – те се натискаха да се наредят кой как може по-близо около пиедестала му, а сред всички тях имаше само трима, които наистина се познаваха с него по онова време. Двамата с Георги бяхме разведени и живеехме в Творческия дом на артистите в Боровец, там написах „Процесът против богомилите“ и той беше първият ѝ читател. Когато след 1989-а взех досието си от Държавна сигурност, там черно на бяло пишеше:

„Разполагаме с достоверни данни за лицето Стефан Цанев, от които е видно, че същият не одобрява линията на партията в областта на литературата и изкуството. Бил е приятел с Георги Марков, от който е възхваляван по вражеските радиостанции като талантлив мъченик, жертва на комунистическия режим в България“.

В края на досието видях приложена „Беседа на Георги Марков по Радио Свободна Европа, 9 август 1978 година, 20, 20 часа“. Беседата беше за „Богомилите“. Бях го слушал и преди това по радиото да говори за пиесата ми, но друго ме прободе този път: той е говорил за мен по-малко от месец преди да го прострелят в Лондон на 7 септември и това са може би последните му думи в ефир. Не знам, аз и досега не мога да се освободя от гласа му, който чувам в себе си. Той е единственият писател, с когото съм писал в съавторство.

– Каква беше историята на общата ви пиеса „Девет заседания за спасяването на България“?

– В онова време често използвахме историческите иносказания. В основата на „Деветте заседания“ лежеше дневникът на Богдан Филов – случаят, когато България обявява война на Англия и САЩ. Тази смехотворна война с трагични за нас последствия пряко кореспондираше с тогавашните наши юнашки заплахи срещу гнилия Запад. Като я прочетоха – направо ни казаха, че сме луди. Лошото е, че пиесата изчезна безследно. Тогава нямаше ксерокси, бяхме разпечатали пиесата в три екземпляра – единият потъна в Комитета за култура, другият бе у Георги, третият у мен. Моят екземпляр, заедно с други ръкописи и писма, бе иззет при обиск в квартирата ми на ул. „Миджур“ 18. През декември 1989 г. чрез медиите се обърнах с Отворено писмо към съответните органи да върнат ръкописа, но никой не се отзова. За съжаление ръкописът го нямаше нито в моето досие, нито в досието на Георги Марков. Когато отидох в Лондон през 1991 г. да се ровя в архива му, не го намерих и там. Така пиесата изчезна. Ако ми позволите – ще използвам това интервю със същия призив:

В името на Георги Марков, вие, които взехте ръкописа от дома ми, върнете го!

– Колко време ви отнеха проучванията, за да превърнете историята в диалог? В много от пиесите ви тръгвате от реални исторически личности, за да изведете някакви обобщени послания – дали ще е Сократ или Жана д’Арк, дали Левски, Стамболов, или Захари Стоянов… Това по-трудно или по-лесно е от напълно измислените персонажи и епохи?

– Никакво време не ми отнеха проучванията, аз историята си я знаех от малък, за мен тя бе приказка, писана с кръв, и може би неслучайно на стари години, за ужас на историците, написах „Български хроники“ така, че да могат да се четат от всяко дете. Позоваванията на Библията също не бяха проблем за мен, защото съм отраснал в църква – аз бях онова момче с ръжени коси и изтъркано патрахилче, което върви пред свещеника и размахва кадилницата. Историческите образи са уникални и устойчиви, те не биха се съхранили във времето, ако са банални, ако са безинтересни или хилави. Те фокусират в себе си голяма енергия, независимо лоша или добра. И са готови да станат действащи лица в драматургията.

– Цар Борил в пиесата ви си има серия двойници – щом заговорниците решават, че са го убили, веднага се появява нов Борил с репликата: „Аз съм царят“… Какво олицетворява този мултиплициращ се герой?

– Че злото е неунищожимо. В живота и в историята има една убийствена непобедима повторяемост. Огледайте се: и днешният ден е пълен с бориловци, цезари, хитлеровци и сталинчета. И напират да излязат на сцената.

– Доколко дълбаенето в историята разгадава за вас съвремието? Вдъхновява ли ви съвременно събитие за нов театрален сюжет?

– Има стара максима, че в огледалото на историята се вижда съвремието и бъдещето. Стига да можеш да ги видиш. Но аз не съм изцяло в плен на историята. На работната ми маса са първите страници на една голяма съвременна драма, която вероятно ще се нарича „Убийството на Богородица“.

– Във ваше слово от 1982-ра в Театър „София“ казвате, че театърът е държава, която дълго ще съществува, и религия, която залязва. Дешифрирайте тези думи, още ли смятате така?

– Както съм го казал и тогава: religio – означава грижа, тачене, съвестност. За такова отношение на държавата към изкуството, към театъра днес не става и дума. Каква религия – паднахме до цинизма да чуем официално от най-високо място, че театърът бил производствена дейност, стока! Театърът обаче не е стока, театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото, докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия.

Но да се върнем към богомилите. Кои са днес хората, които се опитват да възкресят духовната светлина в човека, затънал в мрака на бита, в калта на алчността, в интригите на политиката? Поетите, художниците, музикантите, артистите, хората на изкуството – това са днешните богомили, които (вярвам!) като своите предшественици ще разтърсят обществото и ще предизвикат неговия ренесанс.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах