Стената в теб

Когато падна Берлинската стена, бях на тридесет и една. Двадесет и пет години по-късно спешно искам да се обърна към някого, който сега е на подобна възраст. Защо го искам, не ми е съвсем ясно, но нищо чудно „тежестта на спомените” да не е метафора и да имам нужда от помощ в носенето им (не аз лично, а всеки, който помни комунизма). Настоявам да е млад, за да няма свои спомени от стената и да подложи рамо под чужди. Дори предпочитам да е един от онези 40 процента от изследването на „Алфа рисърч” на възраст между 16 и 30 години, които не са знаели, че краят на комунизма се свърза с падането тъкмо на Берлинската стена и са се колебали между Софийската, Московската и Китайската.

Искам да ти кажа, че си бил прав, особено ако не си посочил Китайската, която е от друга опера. Вярно, Берлинската можеше да я видиш с „просто око”, защото беше „експонирана в материал” (първо бодлива тел, после бетон) в центъра на града. Но иначе всяка столица от комунистическия лагер, била тя София или Москва, Прага или Хавана, си имаше своята стена. Функцията й беше да раздели света на две части и задължително (под угроза от затвор или направо разстрел) да те държи в едната (без достъп до другата).

Днес, след четвърт век, се оказва, че тя едва ли не е била по-добрата част – поне за повече от 60 процента от нацията, според същото изследване на „Алфа рисърч”. Дали тази нарастваща с годините самоизмама се дължи на „жалба по младост”, страх от промяна или на пропагандата на бившето общество, което никога не стана достатъчно бивше, няма кой знае какво значение. Както в последна сметка няма кой знае какво значение и коя от двете е по-добрата част. Въпросът е да си лишен от право на избор между тях, а оттам и между всичко друго. Ясно ми е, че ти трудно ще го разбереш, след като сам си избрал къде да учиш, къде да живееш, с кого да се срещаш, каква музика да слушаш, какви дрехи да носиш, какви идеи да подкрепяш, кои политици да мразиш, каква сексуална ориентация да имаш… Сам си продукт на собствения си избор. Точно това при комунизма беше недопустимо, той беше победил именно, за да решава вместо теб и дори настояваше, че го прави по-добре от теб. Стената беше изградена между свят без избор и свят от избори. Дано това не ти прозвучи патетично и не ти замирише на борба между идеологии, защото става дума за нещо много по-банално и естествено (като „Здрасти” между съседи, които се разминават по стълбите).

Обичам да си спомням (без капка носталгия), че в моята младост продаваха две марки прах за пране – „Алка” и „Симпро”. Можеше да избираш между тях, но често имаше само едната, а някой път нито една. През това време от другата страна на Стената марките прах за пране бяха десетки, както и пастите за зъби, дънките, автомобилите, туристическите агенции, скиорските обувки, бирите, сирената, колбасите…

Марина Влади, едва ли я знаеш, е френска кинозвезда от тогава, която се омъжва за Владимир Висоцки – актьор и певец от СССР с дисидентска слава. Когато успява да го изведе на Запад и той за първи път попада в супермаркет, от вида на витрината с безкрайните редици розови, съвършено подредени меса започва да повръща. Не от отвращение, разбира се, а от чисто физическия спазъм, който изборът предизвиква в същество без избор.

Чувствам, че всеки момент ще избухнеш: какво ме занимаваш с тая еснафска апология на консумативното общество! Ще ти кажа нещо в твоя подкрепа: различните марки там всъщност са на стоки, които вършат еднаква работа, защото ако някоя дори малко изостане в конкуренцията, неминуемо изпада от пазара. Тоест, изборът има не толкова прагматичен, колкото символичен смисъл – въпросът е на всяка крачка да си изправен пред него, да си в „ситуация на избор”, защото той е синоним на свобода. Именно тя в последна сметка е обектът на консумация, предложен от консумативното общество – свалена от лозунгите и влязла във всекидневието, така че като мине през преживяванията и ритуалите му, да се превърне в твоя идентичност. Идентичността на свободен човек. Каквато в света от избори имат и онези, които никога не са се замисляли дали са свободни или не, а още по-малко са се борили да бъдат.

Обратно – изборът от „нашата” страна на Стената беше не всекидневие, а героично усилие, защото на каквото и да беше той, дори на дънки или дъвки, опираше до това да можеш да минаваш през стени. Включително и буквално.

В „Моето столетие” Гюнтер Грас цитира спомените на един „каналджия” от Западен Берлин, който под Берлинската стена превежда бегълци от Източен през градската канализация: „… Имах грижата след последния беглец да наглася на мястото му капака на канализационната шахта, понеже иначе повечето бегълци изпадаха в паника и забравяха да го сторят. Такава беше работата например с отточния канал под „Еспланаденщрасе” в северната част на града, където група бегълци, още стигнали-нестигнали до края, взели да вдигат такъв зверски шум, че ченгетата ги надушили. Да, бе, хората просто се радвали на свободата, обаче на милиционерите оттатък внезапно им просветнало и започнали да хвърлят бомби със сълзотворен газ в канала”.

Пътят на парфюма, както го наричали, бил разкрит и пресечен. Както и другите пътища. Така че на милиони хора им се налагало да се справят със Стената в себе си, за което няма кой да свидетелства. Например, за онази младоженка от Източен Берлин, която напуска съпруга си през 1961 година, когато Берлинската стена е издигната, защото престанал да й обръща каквото и да е внимание. Стоял загледан с часове в къщите и улиците от Западен Берлин, които се виждали от прозареца на блока им. Тя се върнала в дома на родителите си и след 28 години, когато Стената паднала, той по Коледа отишъл да я потърси. Младоженката го чакала.

Последната история може да мине и за Коледна приказка, каквито се разказват по това време на годината.

Текстът е от списание „Esquire”, публикуваме го с незначителни съкращения.