Стивън Тайлър – 50 кг тяло, 220 волта глас, но не толкова крейзи

Помните ли времената, в които все ни се струваше отчайващо невероятна възможността някога на нашенска земя да пеят Бон Джоуви, Мадона, Депеш мод, AC/DC? Времена, в които проклинахме съдбата си да се родим на изток от музикалния рай. Е, наваксахме си през последните 2 десетилетия с културно-масовата дейност. Виниловите плочи оживяваха пред очите ни, а магнетофонните ленти се материализираха във вокалите на култови музиканти, дошли да попеят задушевно пред родните меломани.

Снощи за пръв път на живо видяхме и „Аеросмит“. Макар и леко поостарели, момчетата от Бостън дойдоха, за да ни изпеят най-величествените си хитове.

Преди Стивън Тайлър да ни покаже как се взима горно „До” без никакво придихание, на сцената се появиха D2, за да подгреят публиката на столичния стадион „Локомотив”. Това донесе у мен разочарованието на фен, на когото любимата банда не е изпяла любимото парче. Имам чувството, че единствената концертна дейност, която имат D2, е да подгряват тоя или оня чужд музикант. Не казвам, че нямат качества, но за пореден път стана ясно, че новият им музикален курс не влиза подкорово на никого сред 25-те хиляди души, пристигнали да слушат американските рокаджии.

Докато техничарите подготвяха овакантената естрада за американците, на видеостена се прожектираха кадри от бекстейджа. Режисьорът на спектакъла беше решил да ни покаже кухнята на концерта, па макар и да изглеждаше леко нагласено.

Най-накрая Стивън излезе с 50-те си килограма и с 220-волтовия си глас, за да ни покаже как го правят американците. Ами не можа! Шоуто изгледаше някак вяло, досущ като феновете, които въпреки че жужаха в подножието на краката на Тайлър с трепета на досадни оси, не успяха да убедят задокеанските рокери, че нашата публика е толкова легендарна, за каквато се мисли.

Не беше умора това, което се покрадваше в поведението най-вече на Стивън. Дори емблематичните му жестове бяха някак стерилни и дежурни. Сякаш му беше досадно да бъде точно на този стадион, точно в този град, точно в този край на света.

„Aeросмит“ не пожелаха да ни изпеят Pink, Dude (Looks Like a Lady), но пък стартираха концерта си с кавър на парчето на Руфъс Томас Walkin’ the Dog. Не ни подминаха обаче с Love in an Elevator, Jaded, Cryin’, Livin’ on the Edge, Janie’s Got a Gun…
Отдадоха значимото на The Beatles и тяхното Come Together, с което бавно започнаха да ни подготвят за свършека на спектакъла. За финал бяха оставили песента Walk This Way – направила революция някога заради колаборацията на „Aeросмит“ с Run D.M.C.

Тъкмо си мислех, че са минали без задължителния номер с българския трикольор, развяващ се над главата на всеки фронтмен, стъпил на родна почва, когато дойде ред на биса и на 5-те букви на латиница, изписали SOFIA и оцветени с трите цвята на България.

Бисът, който от години вече не изразява безплатната воля на когото и да било музикант, се побра в две класики от 70-те години. Заради Dream On Тайлър се изфука с уменията си на пианист, седнал зад бял роял. Поне за кратко. Защото завърши парчето върху него.

Концертът финишира със Sweet Emotion (Слакта емоция), макар че емоцията ще е да е доста по-сладка, ако в сет листа присъстваше поне Crazy, с което да ни накарат да полудеем. Може би следващия път. Както Always (Винаги), оптимистично обичаме да казваме българите.

P.S. Два часа преди да излязат на сцената на доволно разнебитения стадион „Локомотив” в столицата, „Aeросмит“ написаха на официалната си страница част от текста на парчето си Fly Away From Here (Лети далеч оттук).
Gotta find a way (Трябва да намеря начин)
Yeah, i can’t wait another day (да, не мога да чакам още един ден)
Ain’t nothin’ gonna change (нищо няма да се промени)
If we stay ’round here (ако останем тук).

Да се надяваме, че изборът им на песен не е деликатен намек за това колко окаяна им се е видяла неостаряващата ни столица.

Публиката искаше да чуе „Крейзи“, но не можа. Снимка: Зак Уитфорд