Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Стоян Алексиев: Станахме егоисти, сами заслужихме културата да бъде заметена под килима

Твърде много занимаваме хората с личните си и интимни животи и олекваме в очите на публиката

"Нека даваме повече, отколкото получаваме. Така ще докажем и потребността на нацията да има висока култура и тази култура да е подкрепена абсолютно, задължително, стабилно, постоянно", казва Стоян Алексиев. Снимки: Румен Добрев  - Стоян Алексиев: Станахме егоисти, сами заслужихме културата да бъде заметена под килима

"Нека даваме повече, отколкото получаваме. Така ще докажем и потребността на нацията да има висока култура и тази култура да е подкрепена абсолютно, задължително, стабилно, постоянно", казва Стоян Алексиев. Снимки: Румен Добрев

Дни, преди да излезе на сцената в премиерния спектакъл на Народния театър „Каквато ти ме искаш“ на режисьора Теди Москов, Стоян Алексиев поиска думата. Актьорът от първата ни трупа пожела да разкаже своята гледна точка към пасаж в дневника на Васил Стефанов „Народният театър като съдба“, публикуван под формата на сериал в „Площад Славейков“.

Въпросният откъс е част от Епизод № 13, в който Стефанов споменава Алексиев. Вижте го:

„Миналата седмица поканих Николай Поляков на вечеря в ресторанта на театъра. Дори се изненадах, че прие поканата без уговорки, но после я отсрочи и аз помислих, че е избрал такъв начин да я отклони, но се оказа, че не съм бил прав. Снощи се срещнахме. Говорихме за различни неща, накрая той сам насочи разговора към въпроса за моето положение в театъра, въпрос, по който и аз исках да чуя мнението му. Обясни ми някои тънкости на формулировката “до конкурс” в заповедта за удължаване на договора ми. Каза, че за момента министерството няма кандидат. Призна, че през лятото Стоян Алексиев е правил опити да бъде назначен за директор. Подхвърли, че може би е редно моят наследник да бъде човек от театъра…“ 

Поканихме Стоян Алексиев да разкаже спомените си, когато решава да напусне директорския пост във Варненския театър и да се завърне на сцената на Народния.

– Васил Стефанов твърди, че сте бил кандидат за директорския пост на Народния театър. Вие не сте съгласен, защо, г-н Алексиев?

– Проф. Стефанов разказва, че през лятото на 1998 г. в разговор на една чаша ракийка е получил признание от Николай Поляков, че аз съм правил опити да бъда назначен за директор на Народния театър. По това време, от есента на 1997 г., бях директор на Варненския театър. Няма как Николай Поляков – тогавашен зам.-министър на културата, да направи „признание“ за нещо, което не се е случило. Силно се надявам разговорът им да е бил на повече от една ракийка и идеята за някаква ведомствена конспирация да е била просто солена, дори грубовата шега, подтикната от леко замайване. Или„признанието”, ако въобще се е случвало, трябва да е било изтръгнато с жестока инквизиция.

С Николай Поляков, за съжаление, не съм се срещал нито през годините, когато той беше зам.-министър на културата, нито по-късно. Никога не съм правил опити да бъда назначаван за каквото и да било, където и да е! Навсякъде, където съм работил, е било само след като съм бил поканен.

Така се случи и през есента на 1997 г., когато ме поканиха за директор на театъра в родния ми град Варна, където бях актьор от 1978-а до 1984-а година. Театърът бе изпаднал в тежка криза, но с едно силно творческо ядро актьори, с което великият Стоян Камбарев беше работил и им бе дал нов живот. В онзи момент Стоян вече се бореше с болестта. Срещахме се често да обсъждаме ситуацията в театъра. Той беше повече загрижен за съдбата на актьорите, с които е работил, отколкото за себе си. Във Варна, сезонът 1997/98 завърши повече от обнадеждаващо. Това беше и първата зима от няколко години, когато на сцената и в зрителната зала беше топло.

Истината е, че аз се отказах от репетиции в Народния театър, за да отида във Варна. Отидох за година и половина, както мислех в началото, а останах 3 години. Всяка седмица пътувах до София, за да играя в представленията, където директорът Стефанов и режисьорите прецениха да не бъда заместван от друг колега.

Изумен съм, че сега проф. Стефанов разпространява нещо, което не е вярно. Той би трябвало да ме познава, защото аз съм прям, открит и независим. Живея с работата си, мисля, че моето място е на сцената или пред камерата, защото от там аз излъчвам неща, които по друг начин не мога да изразя. Театърът за мен е игра, забавление, но и катарзис.

– Изпитвал ли сте катарзис като театрален директор?

– Имал съм сериозни емоционални сблъсъци, които ме доведоха дотам, че започнах да се моля пред Бог не за мен, а за тези, които ми причиняват страдание.

– Какво ви накара да се върнете в София?

– Три години бяха достатъчно за мен във Варненския театър, а и той беше тръгнал в много добра посока като стопанство и репертоар. Ставаше все по-мощен, реализирахме имеждународни проекти… Но най-важното, моята щастлива победа беше, че успяхме да убедим Явор Гърдев в достойнствата на творческия екип и той беше привлечен да поставя във Варна. Театърът имаше Административни и технически служби, които също работеха безупречно.

– Завръщайки се в София не се ли изкушихте да приложите онова, което научихте като директор във Варна? Няма нищо лошо в желанието да бъдете директор.

– Не ми е минавало и през ума да бъда отново директор.

Много колеги тогава ми задаваха същия въпрос – не искам ли да стана директор в София, но това ме обиждаше. Аз не мога да живея в кабинет. Сцената за мен е олтар, от там излъчваш енергии, които достигат по интересен и красив начин до зрителите, отправяш посланията на героя си, но те са и твои. Това е най-силното преживяване за един актьор.

Уважавам проф. Стефанов, той отвори вратите на Народния театър за най-добрите режисьори, за актьорите, които са необходими за репертоара, събуди вътрешната конкуренция в театъра… Но начинът, по който Васил Стефанов коментира актьори и режисьори в спомените си, означава, че той не ги разбира. А мислех, че и мен познава повече.

Когато колегите ми предложиха да стана председател на съюзната организация в театъра, аз отказах, вдигах ръка да си давам отвод, но Велко Кънев и други колеги ми сваляха ръката. Не знам защо разчитаха на мен, може би защото като морско момче от 60-те години бях си изградил силни социални рефлекси. Приех в крайна сметка и подготвих колективния трудов договор на Народния театър. В него беше заложена двугодишна програма, с разпределението за новия сезон, което излиза в края на стария сезон. Така режисьорите и актьорите вече знаеха какви са ангажиментите им и можеха да преценят какви други участия да поемат. От всички театри след това идваха да искат този колективен трудов договор…

Никога няма да забравя погледа на проф. Стефанов, когато му го представих, очите му станаха стъклени, реши, че това е нещо срещу него. Обясних му, че този колективен трудов договор само ще му помогне в неговото управление. Той го подписа. И сега, в спомените си, за радост, го представя като свое постижение.

Не знам защо проф. Стефанов беше нащрек към всички хора. Може би трябваше да бъде по-спокоен, да се доверява не само на хора, които го ласкаят.

– В момента отново предстои битка за директорския пост в Народния театър. Как приемате оттеглянето на Павел Васев?

– Не го приемам добре. Смятам, че той има голям потенциал. Може би твърде много се подразни от многото предложения, които ние, актьорите, получаваме отвън – по телевизии, сериали, от други театри, телевизионни риалита… Така нещата започнаха да стават центробежни, а не центростремителни. Възможно е той да предпочита другата система, когато актьорите не са на щат, а на граждански договори. И тогава отговорността ще бъде много по-сериозна – за да работя в Народния театър, аз ще трябва да докажа, че съм много дисциплиниран, че държа на този театър, че няма да поемам други ангажименти през това време. Сега, в тази смесена система от щатни (с много ниски заплати) и нещатни актьори, вероятно не е много лесно да се работи.

– Той не напуска заради това, доколкото знам. Твърди, че държавата се е оттеглила от културата и няма силите да се пребори с нея.

– Тогава защо не се противопостави на това? Народният театър е със статут на Национален културен институт и г-н Васев би могъл да се пребори този статут да заработи на практика.

– Казва, че не успява заради отношението към културата, което нарича „минималистично”.

– Това е факт. Чух някъде задоволството на Васил Стефанов, предишния директор, че Народният театър не се е политизирал, добър шанс било, че сме останали встрани от политическите битки и събития. Аз обаче мисля, че това е пропуснат шанс. Нашата позиция и продукцията ни през годините трябваше да бъде много по-социална и граждански активна. Пример за гражданска позиция са полските и чешките актьори. Мисля, че ние сме много хлъзгави.

"За съжаление, ние в театралното съсловие, както и в киното, не сме единни. Като че ли не искаме да се подобри стандарта на всички. А трябва да сме по-добри един към друг, по-щедри", твърди Стоян Алексиев.

„За съжаление, ние в театралното съсловие, както и в киното, не сме единни. Като че ли не искаме да се подобри стандарта на всички. А трябва да сме по-добри един към друг, по-щедри“, твърди Стоян Алексиев.

– Защо творците преди промените бяха дръзки, а след 1989 г. станаха егоцентрични, г-н Алексиев?

– Егоцентрични? Мисля, че сме станали даже егоисти, твърде суетни сме – повече, отколкото е необходимо. Суетата за актьора в известна степен е полезна. Той трябва да харесва себе си, за да се хареса и на публиката. Но самолюбуването е лошо.

– За актьорите в Народния театър ли говорите?

– Най-малко имам предвид Народния театър. Присъствието на Александър Морфов, Явор Гърдев, Теди Москов, Маргарита Младенова и други от най-добрите ни режисьори, провокира у нас по-голяма хазартност, смелост и щедрост. И все пак, оглеждам се да видя друг театър – по-смел, хаплив, щедър от нашия…

– Може би като държавни служители, каквито са щатните актьори, се чувствате лоялни към държавната власт?

– Ние не сме държавни служители, нашата лоялност е единствено към зрителите.

– Чия е вината за липсата на гражданска реакция в театъра към събитията в държавата? На директорите ли?

– Да, тяхна е. Разбира се и на нас, актьорите и режисьорите. Преди 1989 г. аз се чувствах много по-смислено, защото немалко от пиесите, спектаклите и филмите, в които съм участвал, искаха да излязат извън рамките на сцената и на залата, бяха по- бунтовни. И хората излизаха от представление въодушевени и много по-уверени, че трябва да се борят за достойнството си. Сега акцентът е върху това да бъдеш разпознат, за да привличаш публика.

– Вероятно заради това културата в годините на прехода няма такава тежест и в обществото, и пред властта? Може би творците сами трябва да си извоюват уважението, което настояват да има към тях?

– Преди 1989 г. хората на изкуството бяха принудени да воюват и това беше много красиво. Сега има някакъв страх. Той е разбираем – ние сме зависими вече не само от директори и режисьори, но и от продуценти, от политики. Бъдете сигурни, че когато стане дума дали да поканят даден актьор за роля в спектакъл, филм или сериал, го гледат от много страни.

– Как намирате бунта на Искра Донова срещу забавеното плащане на хонорарите в някои сериали? Благодарение на нейната смелост, продуцентите започнаха да плащат.

– Аз имам страхотно усещане за актьори и когато за първи път видях Искра Донова на сцената, й повярвах. Независимо какво играе – съвременна глезла или уверена млада жена – когато тя върви с героинята си, аз вървя с нея като зрител. Вярвам, че продуцентите, които бяха спрели да изплащат дължимото по договор, ценят човешкото достойнство. И смятам, че Искра Донова няма да бъде елиминирана от играта. Ето, аз ги предизвиквам с тези думи!

За съжаление, ние в театралното съсловие, както и в киното, не сме единни. Като че ли не искаме да се подобри стандарта на всички. А трябва да сме по-добри един към друг, по-щедри.

– Имате близо 40 години стаж в театъра. Как мислите – защо артистите днес не могат да убедят властта, че и вие сте крайно нуждаещи се от актуализация на бюджета на културата? Защо не ви вярват?

– Защото нямаме култура на отношенията си с политическите сили и с хората от града и селото. Обикновено или се подмазваме на съответното правителство, или когато дойдат „нашите“ хора на власт – губим чувствотоси за мярка и гоним личния интерес. Нямаме баланс във взаимоотношенията. Личният интерес, омразата, отричането, ненавистта трябва да отстъпят на здравия разум. Нека нашият бунт да бъде бунтът на достойните. Да работим за духовните връзки с всеки българин, навсякъде. Да даваме повече, отколкото получаваме. Така ще докажем и потребността на нацията да има висока култура и тази култура да е подкрепена абсолютно, задължително, стабилно, постоянно. А не да бъде замитана под килима. Но ние, творците, сами си заслужихме това отношение. Твърде много занимаваме хората с личните си и интимни животи и олекваме в очите на публиката, на хората от града и селото. Езикът ни често е грозен и вулгарен. Как тогава да получим подкрепа? Трябва да се смирим.


Стоян Алексиев е актьор от трупата на Народния театър. През новия сезон той играе в спектаклите „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси (реж. Алeксандър Морфов, Народен театър), „Идеалният мъж“ от Оскар Уайлд (реж. Тиери Аркур, Народен театър), „Вишнева градина“ от Антон Павлович Чехов (реж. Крикор Азарян, Народен театър), „Каквато ме поискаш“ от Луиджи Пирандело (реж. Теди Москов, Народен театър), „Да се провреш под дъгата“ от Георги Марков (реж. Асен Шопов, Народен театър) и „Син портокал“ от Джо Пенхол (реж. Съни Сънински, Театър 199).

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg