Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Стоян Радев: В борбата сме хора на красивия жест. И резултатът винаги е трагичен

Не се чувствам предаден от Реформаторския блок, защото съм нямал илюзии

"В културата сме като хладка вода, в която искаме да сварим яйце", казва режисьорът Стоян Радев. Снимки: Румен Добрев - Стоян Радев: В борбата сме хора на красивия жест. И резултатът винаги е трагичен

"В културата сме като хладка вода, в която искаме да сварим яйце", казва режисьорът Стоян Радев. Снимки: Румен Добрев

Свободни ли сме днес, наистина? Този въпросът ще прозвучи в ума на мнозина зрители в салона Народния театър в неделя на премиерния спектакъл „Солунските съзаклятници“. Представлението по пиесата на Георги Данаилов излиза на Голяма сцена на 9 ноември под режисурата на Стоян Радев.

Руси Чанев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Валери Йорданов, Петко Венелинов, Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Мария Каварджикова, Тедора Духовникова, Мила Люцканова…  възстановяват един от най-трагичните исторически моменти от борбите за Освобождение на България – атентатите в Солун на 15 и 17 април 1903 г., извършени от група български младежи, известни като гемиджиите. Целта им е да засегнат финансовите интереси на западните държави и с това да ги принудят да защитят българското население в Македония. Взривени са сградата на „Отоман банк“, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града.

Интересна е мотивацията на Стоян Радев да се заеме с този текст. Радев също е борец като гемиджиите, той също като тях преследва своя идеал за освободжение, но от друго. Режисьорът бе в първите редици на протестите през 2013 г. В представлението той изследва не резултата от борбата за свобода, а личността зад решението да се похарчи за една идея. Поканихме го за това интервю, за да потърсим паралел между онези герои и днешните политически съзаклятници.

– Като герои ли ще видим вашите съзаклятници, или като разбойници, г-н Радев?

– Моята цел е да ги видим като хора, като човешки същества. Смятам, че дефинициите са жестоки към човека – те винаги го ограбват.

– Морфов показва хъшовете като герои на масата. При вашите съзаклятници личните дела ли са по-важни, или обществените?

– Там е работата, че при гемиджиите лично и обществено стават едно. До такава степен са предани на идеята си, че границата между лични мотиви и мотиви, свързани с жест към обществото, изчезват. Като казахте „Хъшове” – голямата разлика със съзаклятниците е, че в „Хъшове” героите са хора, които като че ли остават в говоренето си и много малко неща свършват. Солунските съзаклятници довеждат това, което са решили, докрай – похарчват собствения си живот. Това не са хора, които обичат просто да политиканстват, да скандират лозунги. Те мълчат. За тях свободата е толкова свято нещо, че дори не искат да споменават тази дума. По-скоро са концентрирани в целта си и успяват да направят онова, което са намислили, колкото и жестоко и трагично да е то.

– Вие оправдавате ли ги като режисьор?

– Ще ви отговоря с реплика от спектакъла, която е на Мария Каварджикова: „Ние, които треперим за живота си, не можем да съдим тези, които са го жертвали”. Така че аз мога само да замълча почтително.

– Мечтата на Чочо Попйорданов (1964-2013) беше да изиграе ролята на Орце Попйорданов, той има далечна роднинска връзка с него. Бихте ли го взели, ако беше жив, подходящ ли щеше да е Чочо за вашата интерпретация?

– Светла му памет на Чочо! Разбира се, че бих го взел. В неговото живеене имаше една крайност, която може и да произтича от тази родствена връзка. Има голяма разлика между двамата братя – Миле и Йордан (Орце) Попйорданови. За Миле казват, че бил по-весел, народен човек, набит, мускулест като структура. Орце е описан с мъченически силует, човек, концентриран фанатично в целта си. Дали Чочо е подходящ за Орце? В пиесата по-скоро има друга роля за него – на Димитър Мечев, в момента я изпълнява Валери Йорданов. Това е един външно експанзивен човек, не е анархист по документи, както се казва, а в сърцето си.

– А вие каква мотивация открихте в сърцето си, за да се заемете с тази пиеса?

– Аз смятам, че съвремието много бързо слага етикети, нещата се класифицират като такива или онакива, изчезна съпричастието, съчувствието. Виждате и сега – поредно самозапалване у нас, а новината беше по-скоро, че то е било регистрирано фотографски, отколкото някой да се притече на помощ на едно човешко същество. Хората станаха едни табла, върху които се лепят информации.

В този спектакъл разказвам история по действителен случай, сложен някъде на рафтовете – знае се, че става дума за български анархисти, свършили това и това. Аз искам да покажа, че зад тези исторически дефиниции стоят хора. Ако ние започнем да им съчувстваме, ако влезем в личните им мотиви – оттук нататък човек започва да взема по-трудно жестоките решения.

– Все повече възприемаме най-лошите черти на западното общество – дистанцирането и абстрахирането от всеки чужд проблем, защо?

– Това е световен проблем. Гледайки телевизия, смятаме, че познаваме редица световни процеси. Във философията на 20 век се появява една дефиниция за „отчужден опит”. Тоест много неща са ти известни, имаш чувството, че си компетентен по тях, дори вземаш позиция, а всъщност нямаш никакво автентично преживяване, няма емпатия, съчувствие. По-скоро отмятаме всичко случващо се като поредната новина и на всичкото отгоре я определяме като такава или онакава. Живеем с идеята, че знаем кой за какво се бори… Далчев има едно стихотворение, в което казва: „Всички, паднали за свободата/ дето и да е, са наши братя —/ пак по кръв, но само че пролята” (бел. ред. – „И сърцето най-сетне умира”). Аз искам да възстановя това братско съпричастие към страданието, да се минава зад новината, зад статистиката, да помним, че става дума за майки, синове, любими…

– Пиесата на Георги Данаилов представлява спор между разума в името на свободата и смъртта в нейно име. За днешния българин това не са ли са колизии, излезли като от учебник по история, от исторически роман?

– Това е Хамлетов въпрос – да бъдеш или не, кое е по-достойно? Той се задава отново и в нашата пиеса, с тази разлика, че при гемиджиите това не е размисъл, вдругиден те трябва да пожертват живота си. Трябва да решат правят ли го, или не. Трябва ли да се мре, да се жертват невинни животи? На този въпрос няма как да отвърнем, защото такъв отговор не може да се даде отстрани. Нуждата да направиш такава жертва минава през такова лично страдание, че може само да се съчувства, да се разбира и да се молиш за този човек. Анархистите казват: „За свободата може само да се умира”, защото ако останеш, ако продължиш, корупцията винаги те пронизва. Затова тези момчета казват – ние ще извършим нещо в името на свободата, след това ще се махнем, за да не може върху нас да се трупат идеологически пластове, да станем база за нечия друга власт.

Фоби

1 2 3Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах