Стоян Радев: Верният път е средният път

Хората смятат, че гласът им на избори е подменен, тази болка трябва да бъде излекувана, казва режисьорът, носител на „Аскеер 2021“

„Големият проблем на човека е не как живее по време на война, а как живее в мирно време, защото остава неприятно изненадан, че войната е в самия него и в околните“, казва режисьорът Стоян Радев. Снимка: Гергана Василева/Площад Славейков - Стоян Радев: Верният път е средният път

„Големият проблем на човека е не как живее по време на война, а как живее в мирно време, защото остава неприятно изненадан, че войната е в самия него и в околните“, казва режисьорът Стоян Радев. Снимка: Гергана Василева/Площад Славейков

Как приема успеха Стоян Радев, който тази година става на 50? Преди дни той бе отличен с „Аскеер“ за режисура за два спектакъла – „Кой се бои от Вирджиния Улф“ и „Плач на ангел“. Работата му бе изтъкната и чрез награди за постижения на други творци в спектаклите му – „Аскеер“ за водеща мъжка роля (Христо Мутафчиев, „Плач на ангел“), „Икар“ за водеща мъжка роля (Валери Йорданов, „Караконджул“), „Икар“ за водеща женска роля (Ирини Жамбонас, „Кой се бои от Вирджиния Улф“). Защото наградата за всеки един компонент в спектакъла е награда и за режисьора, който подписва представлението.

Разговаряме със Стоян Радев за смисъла на наградите, за общуването с публиката чрез изкуството и политиката, за безстрашието да се провалиш, за успеха без компромиси, за ада на другите, за сценаристите в политиката, за нежеланието да приемем реалността, за смъртта на метафоричното мислене, за „ковчега“ на проф. Минеков и опозиционна двойка ли са Иван Добчев и Мария Бакалова.

– Господин Радев, на наградите „Аскеер“ не казахте много неща, а обикновено очакваме някаква опозиционна реч от вас. Но благодарихте на Теди Москов, защо?

– Когато приемаш награда по време на церемония, няма много време и аз се опитах да бъда лаконичен. Нямаше как да пропусна Теди Москов, защото смятам неговото присъствие в театъра за изключително. Теди Москов представлява вдъхновение за мен още от ученическите ми години. През този сезон той направи спектакъл – „Шекспирин по време на пандемия“, в който видях равносметка. Наистина, в тази пандемична обстановка хората са склонни към ретроспекции, да преосмислят пътя си дотук. В неговия спектакъл открих именно едно такова желание, изповедно в някакъв смисъл. Светлана Янчева играе режисьор, който непрекъснато се включва в самия спектакъл – нещо, което Теди прави. Това е реплика към самия него, това са въпроси, зададени към него, към това, което е опитвал на сцена – доколко се е получило или не, има ли смисъл. Силно се развълнувах от това, което гледах.

– Особено силен момент в този спектакъл беше и сблъсъкът на културата с масовата публика.

– И това – при положение, че Теди Москов никога не е бил лишен от вниманието на публиката. Точно затова е ценен жестът му, защото не е жест на обиден човек, на човек, който не е получил признание. Той не може да се оплаче и въпреки това повдига важни въпроси точно по линия на масовия вкус, какво диктува той.

– Като разглеждам спектаклите, филмите и сериалите, които сте правили, човек може да види темите, които Ви вълнуват през годините – незнанието какво се прави със свободата; как любовта преминава в омраза и война; неумението да обичаме; светът на актьора; светът на медиите; фасадната демокрация… Приключват ли с премиерата и наградите размишленията ви по темите, по които работите?

– О, не. Аз мисля, че наградата, ако въобще има някакъв смисъл, освен кратък изблик на радост, е не да приключи, а да насърчи търсенето, да бъде окуражена някаква посока. Това е посланието на наградата.
Да продължиш да търсиш там, където смяташ, че имаш какво да кажеш, там, където рискуваш. Защото мисля, че може да спечели само този, който е бил готов да се провали. Никога не съм смятал, че може да калкулираш творческа печалба.

– При вас дали е валидно клишето, че неуспехът, провалът учи повече?

– Никога не съм се страхувал от провал, защото ценността на нашата работа винаги е свързана с откровеност. Не употребявам „истина“, защото нея не може никой да присвои, но можем да имаме обективно чувство доколко сме откровени, доколко рискуваме. Аз не съм се страхувал да бъда откровен. Моите спектакли не се отличават с някакво режисьорско съвършенство, с някакъв майсторлък – ако хората виждат нещо в тях, ако харесват нещо в тях, то сигурно е това безстрашие да покажеш дори слабост в името на един по-голям въпрос, който задаваш и чийто отговор търсиш.

А по линия на това, което изредихте, да, наистина, аз смятам, че големият проблем на човека е не как живее по време на война, а как живее в мирно време. По време на война като че ли е по-просто, борбата за свобода е ясна борба, когато има външен враг насреща ти. Тогава си сигурен, че не можеш да сбъркаш. Виж, мирното време поставя много по-сложни въпроси, защото човек остава неприятно изненадан, че войната е в самия него и в околните, като иманентно съдържание. Ако цитираме Сартр – „адът, това са другите“ – и то другите в мирно време. Един идеал за национално освобождение, да речем, ни спестява въпросите, които иначе мъчително си задаваме. Преставаме да имаме очи за своите вътрешни демони, някак си по-лесно казваме: „Ето го врагът, той е някъде там, той няма общо с нас“. Още в „Ничия земя“ това беше голяма тема за мен – можем ли да живеем в мир, можем ли да прекараме време с близък човек, без непременно да се конфронтираме с него.

– Този въпрос придоби особена сила по време на пандемията… Ако продължа обаче мисълта ви за мира, войната и въпросите, ние дълго време сме били под османско владичество – време, в което сме имали мотивация да вървим напред, обединени от стремежа към свобода. А същевременно другаде по света са се радвали на дълги периоди без война, мотивацията е била навътре обърната, в резултата на което са създадени велики произведения. Идеалът за свобода срещу съвършенството. 

– За съжаление, така са се стекли исторически нещата при нас, може би причината отново е у нас, но ние винаги се стремим към един пример някъде там, навън, опитваме се да синхронизираме собственото си законодателство в широк смисъл с едно друго, външно, чуждо, по-добро, по-цивилизовано, така е въобще с културата ни. И аз непрекъснато припомням, че ако, да речем, изкуството на Франция или на Италия е примерът, то французи и италианци са вървели към себе си, за да стигнат там, където са стигнали. Те не са отишли някъде другаде. Разбира се, общуването между културите е богатство – но най-голямото богатство може да бъде открито по-скоро навътре, с един поглед обърнат навътре.

– Хората общо взето бягат от този поглед, не им харесва.

– Ами защото е страшно. Но си струва.

– Друга съвременна тенденция – публиката обича да ѝ говорят директно, това влияе ли на Вашата работа?

– Може да се каже. Трите спектакъла през последния сезон, които бяха свързани с номинации и награди, са изнесени, както казваме ние, „на аванса“. Най-отпред на сцената. Директно обръщане към зрителите има само в „Плач на ангел“.  „Караконджул“ и „Кой се бои от Вирджиния Улф“ са спектакли, на нашия жаргон, с „четвърта стена“. Тоест в тях няма поглед към залата, зрителите наблюдават един затворен живот на сцената, но все пак изнесен много напред. Той търси контакт с публиката – но не като публицистично говорене, като възможност за пряк дебат, а по-скоро желанието е един интимен свят да бъде поставен много близо, почти опрян в коляното ни.

– Питам, защото ми се струва, че използвате театъра като медия, не сте интроверт в театъра, както много ваши колеги. Днес, когато интересът към една тема се изчерпва толкова бързо заради бързите медии, за часове, най-много за два дни, единствено случаят с Иван Добчев трая около два месеца, мислите ли за дълготрайността на една тема, преди да решите да я превърнете в спектакъл?

– Дълбоко се интересувам дали текстът, който предлагам, е вълнуващ за актьорите. Понякога пък актьорът ми предлага текст – такъв беше случаят с „Караконджул“ и Валери Йорданов. Ние с него сме се срещали в поредица от спектакли, „Караконджул“ е негово предложение към мен. Заглавието дойде по-късно, но той имаше текстове, върху които беше работил в миналото и ми каза: „Искаш ли да мислим в такава посока?“. И го измислихме. Когато усетя, че темата е жива у актьора, че тя има дълбок корен у него, смятам, че мога да провидя някаква дълготрайност. Изкуството е призвано да се различава от бързите медии. Мога да разбирам мотивите на известното преди години движение „Бърза литература“, но и то, дори точно то, се опитва да хване нещо трайно. Мисля, че трябва да пазим дистанцията между изкуството и журналистиката, да речем.

– И все пак намирам, че приемате театъра като медия, търсите дебат с публиката.

– Има колеги, които действително гледат по-затворено, по-херметично на заниманието си. До степен да твърдят, че публиката изобщо не ги интересува. Разбирам и тях, но не съм почитател на такъв възглед, смятам, че публиката играе важна роля в театъра. Без да се стремя да бъда злободневен или да се превръщам в бърза медия, контактът с публиката наистина има значение за мен.

– Друга съвременна тенденция – в телевизиите и киното днес има дефицит на добри сценаристи. Какви пиеси и сюжети липсват днес в българския театър?

– За разлика от българското кино, българският театър е богат на производство – и дори в един такъв пандемичен сезон се произведоха над сто представления. При това качеството по никакъв начин не се загуби. Аз споменах Теди Москов, но и Иван Пантелеев, и Диана Добрева, и Явор Гърдев, и Крис Шарков, и Бина Харалампиева, и в София, и извън София, в Пловдив, във Варна, в Бургас, в Габрово, в Стара Загора, в Благоевград… направиха добри спектакли. При тази богата палитра не мисля, че в театъра има дефицит на теми, че има сценарен дефицит, напротив. Всеки път точно покрай награди, дали „Икар“ или „Аскеер“, като се види какво се е произвело, винаги съм смаян и от тематичното разнообразие. В родното кино е по-различно, там наистина продукцията е скромна и се усещат дефицити. На мене ми липсва просто по-задълбочен, по-базиран на някакъв вътрешен опит сценарий. Вътрешен опит на сценариста. Смятам, че нашите сценаристи, отново във връзка с предишен въпрос, прекалено много искат да наподобят чуждите успешни образци. Разбира се, не е лошо човек да се учи, но това, което най-много ме измъчва, е тази съвсем открита плитка подражателска посока.

– Какво ще кажете за сценаристите, които нахлуха в политиката? Увеличи ли се театърът и въобще шоуто в нея?

– Надявам се да не се смесват двете територии. За съжаление това, което видяхме като първи прояви на партията на Слави Трифонов, е, че там все още липсват конкретни политически решения, по-скоро продължава токшоуто, тоест говоренето.

– Като гледахте изявите им на парламентарната трибуна, не ви ли се стори, че не умеят да общуват не само като депутати, но и като нормални хора? Като че ли не могат да излязат от шоуто, което правят.

– Там е работата, че те са свикнали години наред да са просто едната, и то доминиращата страна в разговора. Те са написали текста и просто го казват, казвали са го много дълго време срещу обектива и не е постъпвала обратна информация, само аплодисменти. Сега правилата са сменени и най-вероятно те самите ще установят, че руслото, в което толкова години са вървели, няма да произведе политическия ефект, който искат. Ще им се наложи или да сменят маниера и да се отнесат съвсем сериозно към политическата отговорност, или да слязат от сцената. Защото това не е сцена на шоу.

– Това със слизането от сцената няма да е толкова лесно, наблюдаваме един конкретен пример в момента, който от десет години се изявява и отказва да напусне сцената.

– В този случай алибито е, че избирателите „все още ме искат, ето, вижте“. И това е валидно политическо алиби, то може да бъде упреквано от опоненти, но все още броят на гласовете има значение. Според мен най-голямата грешка на последните избори, тези на 4 април, беше, че още тогава не се положиха усилия за пълна прозрачност или най-малкото за удовлетворяване на желанието изборният процес да мине по възможно най-прозрачните правила. Тази болка на хората, които непрекъснато смятат, че гласът им е подменен, трябва да бъде излекувана. Аз се надявам на предстоящите избори, въпреки хаоса, който цари, и краткото време, поне нуждата от прозрачност да бъде удовлетворена. Какъвто и да е резултатът, да знаем, че той наистина е такъв.

– На Вас лично трудно ли ви е да приемете резултатите от изборите? На много хора, особено в културата, не им е лесно да приемат тая реалност. Ако тя е реалност наистина.

– Голямата трудност е човек да приеме демокрацията. Не на думи, а действително да разбере какво значи тя и да се съобрази с демократичното устройство, защото то далеч не е съвършено. Живели сме много дълго време в утопия – комунистическата – и сега, ако нашето възприемане на демокрацията просто наследява тази утопична представа, ние казваме: „Демокрацията е съвършена“. Но не, не е, тя има много недостатъци, може да мъчи и то точно съзнателните хора заради произвола на мнозинството, заради нещо, което непрекъснато ти се струва, че не трябва да е така, но няма как да удариш по масата. В този ред на мисли аз предпочитам да приемам резултатите от изборите с известно доверие, дори да не ми харесват. Другото е да искаш промяна на самото политическо устройство.

– 32 години след промените защо сме все още на първото ниво на демокрацията?

– Както казах, утопично вярвахме в светлото бъдеще на комунизма, а сега в демократичния идеал. По отношение на второто не искаме да минем по пътя си, да изпием горчивите чаши по този път. Искаме всичко наготово.

– Изгубихме и метафоричното мислене, което изчезна още с диктатурата на соцреализма. Метафората с ковчега от протестите миналото лято например и до ден днешен се разбира буквално от зрителите и читателите. Покрай избора на Велислав Минеков за министър на културата, при всяко споменаване на неговото име в медиите, в коментарите излиза и темата с ковчега. Давам произволен пример, за да ви попитам защо изчезна метафоричното мислене?

– Дали е изчезнало метафоричното мислене… да, мога да се съглася дотолкова, доколкото свързвам метафоричното мислене повече с мъдростта, отколкото с въображението, с някакви естетически измерения. Какъв пример мога да дам – някой чете Библията и казва: „Ама това не може да е така“. Тоест, ако четеш Библията без идеята за метафоричен език, ти много бързо упрекваш този текст от гледна точка на някакъв позитивистки реалистичен критерий. Това за мен е най-голямата загуба, защото, за да е мъдър човек, за да познава, за да придобива знание, това става през метафора. Метафората не е някаква декоративна, стилистична фигура, по определние – да, но според мен тя е познавателен инструмент. И ето, примерът, който вие давате, ако един опозиционен политик или просто гражданин, който протестира, работи с метафоричен знак, той може да бъде атакуван много лесно. Хората бягат от познанието, бягат от това да разберат нещо за света и за себе си, защото познанието носи тъга, както знаем пак от Библията. Тук загубата на метафоричния език не е естетическа загуба, аз я разглеждам като проблем на познавателната способност, който става етически – „Не искам да разбера, отказвам да разбера“. Предпочитам да остана на нивото на буквалното, там се чуствам сигурен. По този начин акцията на професор Минеков много бързо може да бъде отхвърлена.

Има проблем с метафорите, но пък съм длъжен да кажа и че аз самият критикувах подобни акции. И то не от това лято, а още от протестите през 2013-а.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах