Стояна между мен и дъщеря ми

„Януари“ на Радичков, 1975 г., от ляво надясно: Константин Коцев, Хиндо Касимов, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Парцалев, Димитър Бочев - Бочката, отпред Васил Попов. Снимка: Сатиричен театър - Стояна между мен и дъщеря ми

„Януари“ на Радичков, 1975 г., от ляво надясно: Константин Коцев, Хиндо Касимов, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Парцалев, Димитър Бочев - Бочката, отпред Васил Попов. Снимка: Сатиричен театър

„Както си искам, така живея.“ Прочетох този цитат от интервю на Стоянка Мутафова на стената на дъщеря ми в социалната мрежа. Написа го по повод смъртта на актрисата – като сбогуване с нея. Дъщеря ми е на деветнайсет години. Стоянка беше на деветдесет и седем. Между техните два живота практически стоят едни седемдесет и осем години. Някъде там в това пространство, равносилно на един човешки живот, стоя и аз – по-малката от Стоянка и по-голямата от дъщеря ми.

С кого ли не от големите артисти на България имам конкретен спомен. Пазя си ги като семейни реликви, от време на време си ги ревизирам и ровя в паметта си за още детайли. Не знам дали е от възрастта, в която напредвам, но всеки път се сещам за нови и нови малки случки, случайно срещи, погледи и хвърлени думи, които от младостта са ми убягвали. А сега ги обследвам наново, намирам си различен смисъл и си ги преповтарям да не ги забравя. Имах привилегията да порасна в театър, да съм дете на театъра.

Родителите на съучениците ми работеха във ведомства, заводи и офиси през деня, а вечерите си бяха у дома. Имаха съботи и недели, двуседмични ваканции и нормирано работно време. У нас всичко беше наопаки. Родителите ми работеха предимно вечер, на баща ми работното място беше сцената и никога не се знаеше кога точно ще е зает. Семейните ваканции бяха дълги, но винаги пълни с разни други ангажименти – концерти по морето, срещи с хора, снимки, участия. В театъра, докато родителите ни играеха, играехме и ние, децата им. Търчахме из коридорите на гримьорните, гримирани и костюмирани персонажи ни шъткаха и усмиряваха между излизанията си на сцената, а гардеробиерките ни хранеха, загащваха и занимаваха между гладенето и шиенето. Колкото и да лудувахме из театъра обаче, зад кулисите влизахме с глътнат в коремчетата въздух, на пръсти.

Вратата към сцената беше тежка и уплътнена, за да не влиза през нея външният шум. Вдясно имаше няколко стъпала нагоре – стълба към небето, която води до черната, кадифена кутия на най-вълшебното работно място на света – театралната сцена. Да поседиш там и да гледаш как актьорите с една крачка прекрачват прага на реалното и влизат в отвъдния свят на фантазията, не беше просто привилегия. Беше друг начин на възпитание, беше космос. Бяхме свидетели на единствената игра, която те извежда извън земната орбита, игра по вертикала – театърът те изстрелва нагоре, не напред или встрани, а само нагоре, над този свят, над неговия ред. А ти си малък, черната кутия на живота ти е празна и там се пише всичко, което минава пред очите ти. Тогава, когато го преживяваш и записваш, не знаеш колко много ще ти трябва всичко това, колко често ще се връщаш към него, за да ти дава сили да преживяваш живота си. Не знаеш как през годините ще си вадиш детските спомени и ще си ги преразглеждаш като стари снимки в албум, за да намериш отговори, да се приютиш и да се приласкаеш.

Е, със Стоянка Мутафова конкретен спомен нямам. Нито от детските ми години, нито пък от по-късно. И въпреки това тя е част от целия ми живот. Вероятно както и от вашия… Само че някак по-домашно.

Помня Стояна така, домашно. Като леля Стояна, не като актрисата Мутафова. В главата ми под нейното име е пъзел от картини, които сякаш нямат връзка помежду си. Стоянка с голямата си шапка от лисица. Стоянка с разкопчаното си палто, което се вее зад нея, все едно ей сега ще полети. Стоянка с яркото червило и винаги красиво поддържаните ръце. Стоянка с халата в гримьорната си. Стоянка пред тройното огледало, където отстрани особеното ѝ лице се размножаваше в огледални образи. По детски се изумявах как за секунди тази жена се преобразяваше – с една шапка, с един костюм, с един жест, с една реплика. Как с едно „щрак“ се обръщаше и ставаше какво ли не – простакеса, селянка, интелектуалка, бохемка, бабичка… Виждала съм я как се изкачва по онези тъмни и тихи стълбички след плътната врата към сцената, как застава отстрани в джобовете и чака да дойде нейният момент. Не помня да е имала някакви ритуали, да се е „вкарвала в образа“ предварително. Влиза, чака, дебне, а после прави една крачка и в тази една крачка прелита от една планета на друга. Бам – и край! Ето ви я баба Гицка, ето ви я Софрона, ето ви я Сергеевна, ето ви я г-жа Букова, Мамаева, Мара Миш, госпожа Сийка де ла Фурия и кой ли още не…

„И ти голяма си пораснала!“, ми каза преди двайсетина години, когато се засякохме на един фестивал във Варна. Не виждаше кой знае колко добре, та актрисата Мария Статулова, нейна приятелка, я ориентира коя съм.

„Марийчето на Хиндо е това, како“, казва.

„Знам, бе – отговаря Стояна – гласът ѝ е като на баща ѝ – топъл такъв, да си го слушаш така за успокоение. Хиндака така говореше, е и тя сега така говори. Ма голяма си пораснала, Марийче, какво малко и свито беше!“

Много ми се иска да имам някакъв спомен със Стоянка Мутафова, дето ей сега и аз да го извадя като снимка с величие във Фейсбук и да го постна като статус, та да се помни и споделя. Но Стоянка не ми е спомен – тя ми е тихо обкръжение.

Появявала се е в живота ми във важни моменти. Случи се така, че беше част от програмата на абитуриентския ми бал в тогавашния хотел „София“. Баща ми беше починал десет месеца преди това и аз някак осиротях не само покрай загубата му, но и поради факта, че вече нямах работа в театъра. С неговия край пътят към сърцевината на Сатирата се затвори за мен – нямах работа зад кулисите, по коридорите на гримьорните, по онези стълбички към небето в тъмната театрална кутия. Отивах само по заръка на майка ми да залепя на таблото на служебния вход поредния некролог на татко и това е. И ето ме – на бала, с роклята и прическата, стоя до сцената, където Стоянка „прави смешки“ на моите съученици. И я гледам аз, хич не ми е смешно, а една буца стои на гърлото ми, защото осъзнавам, че хем съм част от този свят там – този на леля Стояна и чичо Кали (Георги Калоянчев), хем и вече не съм. Че съм пораснала толкова, колкото е нужно, за да не съм дете, но винаги ще съм детето на театъра.

Не ѝ се обадих тогава. Стори ми се претенциозно да се хвърля на врата ѝ, за да покажа на останалите колко близки са ми тези общонародни звезди, тези национални смешковци. Гледах я повече като публика, отколкото като детето на колегата. Но на врата ми в онази първа моя вечер от живота на пораснала висеше едно малко бижу, което за мен и до днес е по-скъпо от Тракийското златно съкровище – златното синджирче, подарено ми от артистите на театъра за абитуриентския ми бал. И от леля Стояна, която ни забавляваше в тази вечер.

Мразя да пиша некролози, особено за артисти. Затова ще ви кажа какво ще си помня за Стоянка Мутафова оттук нататък, в годините, в които и аз „одъртявам“, както тя обичаше да казва за себе си. Ще я помня да казва, че всъщност е един тъжен човек, който разсмива другите, за да може да си понася тъгата. Ще помня как правеше снежни човеци на вилата си. Големите ѝ, едри и впечатляващи гердани ще помня. Отговорът ѝ на въпроса на журналист как иска да я запомнят хората: „Много ми е зор – както искат, така да ме запомнят!“. Ей това винаги ще помня. И винаги ще му се смея!

От целия деветдесет и седемгодишен живот на актрисата Стоянка Мутафова деветнайсетгодишната ми дъщеря избра да цитира „Както си искам, така живея!“. Ще съм щастлива, ако по някакъв начин превърне това в свое собствено житейско верую. И така голямата актриса, най-смешната и несуетна жена на българския театър, неостаряващата клоунеса Стоянка Мутафова ще е оставила част от себе си и в спомените на моето дете. Мога само покорно да благодаря! За смеха, за оптимизма, за ината и за широката кройка на една артистична вселена, в която бяхме допуснати.