Страданията на неродения Хамлет

Страданията на Хамлет са тема, изследвана от всевъзможни ъгли в театъра, но когато Шекспир е оформял портрета му, надали е предполагал какви мисли са занимавали датския принц преди да се роди. Тъкмо над това разсъждава Иън Макюън в романа „В черупката“ (изд. „Колибри“) – дете в зародиш става ням свидетел на изневярата на майка си с брата на баща му. Докато споделят „чаршафите на инцеста“, прелюбодейците кроят как да се отърват от Джон, поет и родител на нероденото бебе.

Гледната точка на разказвача е нестандартна в световната литература – българските читатели обаче познават история, предадена от този ъгъл – повестта „Преди да се родя и след смъртта ми“ на Ивайло Петров от 1968 г. Идеята е използвана и в други произведения, които не са превеждани у нас, но повествование от лицето на ембрион определено е рядко срещан писателски похват на световната литературна сцена.

Елсинор от „В черупката“ е голяма, хубава къща с тераси. Клод, агент за недвижимо имущество, ламти за къщата, както и за майката на неродения Хамлет – Труди. Труди също е изкушена от Клод – затова убеждава Джон да се изнесе от дома им. На Клод това започва да му харесва и замисля план как отсъствието на брат му да се превърне в постоянно. Двамата решават да отровят Джон, но ембрионът чува всичко. Нероденият Хамлет все още не е дошъл на бял свят, но вече знае твърде много за него. Измъчван от угризения, че не може да помогне на баща си, книгата ще завърши с раждането на бебето.

Отпечатана през 2016 г., „В черупката“ е 17-ата книга на Макюън. Критиците веднага харесват идеята и позитивните отзиви не закъсняват. У нас книгата излиза в превод на Надежда Розова.

Представяме ви началото на романа „В черупката“.

Ето ме, с главата надолу в женско тяло. С търпеливо скръстени ръце, чакам и се питам в кого съм, защо съм тук. Очите ми се затварят носталгично, когато си спомня как плавах в прозрачната си торба от плът, как мечтателно се носех в мехура на собствените си мисли по свой си океан и се премятах като на забавен каданс, как се удрях лекичко в прозирните стени на клетката си, във възпиращата мембрана, която трептеше от гласовете на съзаклятниците, замислили зло дело, и едновременно ги приглушаваше. Такава бе безметежната ми младост. Вече съм обърнат наопаки, дори сантиметър място нямам, притиснал съм колене към корема си, а мислите и главата ми са непрекъснато заети. Нямам избор, ухото ми е притиснато денонощно към кървавите стени. Слушам, отбелязвам си разни неща наум и се тревожа. Дочувам разговори в леглото за смъртоносни намерения и се ужасявам какво ми предстои, в какво може да се окажа въвлечен.

Потънал съм в абстракции и само умножаващите се връзки между тях създават илюзията за познат свят. Чуя ли „синьо“, което никога не съм виждал, си представям психично събитие доста близо до „зеленото“, което също никога не съм виждал. Въпреки оскъдното си жизнено пространство, се смятам за непорочен, необременен от зависимости и задължения свободен дух. Няма кой да ми противоречи или да ме укорява, нямам име, нито предишен адрес, нямам религия, дългове, врагове. Списъкът с ангажиментите ми, доколкото изобщо съществува, съдържа само предстоящото ми раждане. Каквото и да смята днешната генетика, аз съм, или бях, tabula rasa, чиста дъска. Обаче хлъзгава и пореста, която не биха използвали в нито една класна стая, за нито един покрив, дъска, която сама се изписва, докато се уголемява с всеки изминал ден, и става все по-нечиста. Смятам се за невинен, но май ще се окажа съучастник в заговор. Майка ми, Бог да поживи нейното неуморно и силно туптящо сърце, изглежда е замесена.

Изглежда ли, майко? Не изглежда, а е точно така. Замесена си. Знам го от самото начало. Нека си спомня онзи миг, когато сътворих първото си понятие. Отдавна, преди много седмици, улеят с нервите ми се затвори самичък и се превърна в гръбначен стълб, а милионите мои млади неврони, трудолюбиви като копринени буби, изпредоха и изтъкаха от разперените си аксони превъзходната златиста тъкан на първата ми представа – толкова простичка, че в момента отчасти ми убягва. Дали не беше „аз“? Твърде самовлюбено. Или пък „сега“? Прекомерно драматично. Сетне нещо, предшестващо и двете, съдържащо и двете, една-едничка дума, получена посредством мисловна въздишка или примирена отмала, чисто битие, нещо от рода на… „това“? Твърде превзето. И така, вече по-близо до целта: моето понятие беше „да бъдеш“. Или ако не точно „да бъдеш“, то граматичният му вариант „е“. Такова беше изконното ми понятие, неразрешеният проблем – „е“. Само това. В духа на Es muss sein. Началото на съзнателния живот беше краят на илюзията, на илюзията за несъществуването, и избликването на реалността. Триумфът на реализма над магичното, на „е“ над „изглежда“. Майка ми „е“ замесена в заговор, следователно аз също съм замесен, макар да ми е отредена ролята да го осуетя. Или пък да отмъстя, ако аз, неохотният глупак, се родя със закъснение.

Вижте още: ИЪН МАКЮЪН, КЪДЕ И КОГА МОЖЕ ДА ГО ВИДИМ