Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Иска ли Русия да познава своите палачи

Благодаря за истината и простете! Как децата на убийците от НКВД оценяват дейността на своите роднини

Въпреки всички исторически факти, немалко хора в Русия днес продължават да харесват диктатора Сталин. Снимки: Уикипедия - Иска ли Русия да познава своите палачи

Въпреки всички исторически факти, немалко хора в Русия днес продължават да харесват диктатора Сталин. Снимки: Уикипедия

Руското правозащитно дружество „Мемориал“ публикува в сайта си база данни с имената на 40 хиляди сътрудници на НКВД* – Кадрови състав на органите на държавната безопасност на СССР. 1935-1939“. Няколко дни по-рано – в средата на ноември –  в. „Комсомолская правда“ разказа историята на живеещия в Томск Денис Карагодин, поставил си цел да узнае съдбата на своя прадядо Степан Иванович по време на Големия терор. Той успява да установи не само кой и как е способствал за задържането и убийството на своя дядо през 1938 г., но и кой точно го е разстрелял. Един от екзекуторите бил Николай Зирянов, сътрудник на Томския градски отдел на НКВД. А малко по-късно Денис Карагодин получил писмо от внучката на човека, осъществил разстрела – която се разкайвала за извършеното от дядо й.

Философ по образование, през 2012 г. Денис Карагодин създава сайт с цел да се идентифицират лицата, отговорни за смъртта на прадядо му, да бъдат предадени на правосъдието и да открие къде е погребан Степан Карагодин. От 2012 г. Денис публикува в интернет всички известни му факти и документи.

Степан Карагодин е арестуван през 1937 г. и осъден на смърт по обвинение в „шпионаж в полза на Япония и организация на диверсантска група“. Реабилитиран е посмъртно. След дълго търсене, с неимоверен труд Денис Карагодин успял да получи от управлението на ФСБ в Новосибирска област акта за разстрела на своя прадядо — в документа били и имената на тримата изпълнители на присъдата.

После в семейството на Денис пристига писмо от внучката на един от убийците, палачът от Томския градски отдел на НКВД Николай Зирянов, Юлия. Под заглавието „Акт на съгласие и помирение“ Карагодин публикувал откъси от писмото.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Юлия признава, че сред като прочита материалите в сайта, няколко дни не може да спи, изпитва физическа блока и срам, благодари за истината и моли за извинение. Според нея, това, че сега отново се появяват сталинисти и паметници на Сталин, не подлежи на никакво осмисляне.

Сега целта на Карагодин е да осъди „цялата верига“, начело на която е стоял Сталин, по члена за „Убийство след предварителен сговор на група лица“.

Реакцията на тези публикации е смесена. Президентският прессекретар Дмитрий Песков призна темата за „чувствителна“, а потомци на служители от службите написаха отворено писмо до Владимир Путин с молба за забрана на достъпа до базата данни поради страх от отмъщение.

Лента.ру покани хора, чиито роднини са работили в НКВД, да разкажат как се отнасят към публичното обсъждане на ролята на своите предци в събитията от преди 80 години. Представяме ви някои от тях.

Юрий Василиев, живее и работи в Латвия. Дядо му Яков Василиев служил по време на Втората световна война във войските на НКВД, впоследствие работил в милицията в Рига.

„Това ровене в миналото е като ровене в мръсно бельо – да се наднича в чистото не е толкова интересно. Не изпитвам никаква необходимост от това. Дядо ми е живял добре, възпитал е две деца и е умрял през 1981 г., когато бях на 8 години.

Според мен няма никаква нужда от дискусия за хората, работили в НКВД. Нека оставим миналото в миналото. Доста сили в Русия се опитват да дестабилизират страната и други такива ненужни неща. Ако на някой от пострадалите му се иска да търси истината за жертвите, нека си я търси и да я представя пред съда. Но виновни няма да намери, защото никой не е бил виновен, виновна е била системата. А и тя не е била виновна, защото иначе не е било възможно да се спаси страната.“

gulag

Милиони преминават през системата на ГУЛАГ. Много от тях без никаква вина.

Алексей Иванов (името и фамилията му са променени). Един от дядовците му е служил във войските на НКВД.

„Подкрепям разпространяването на всякаква информация за историята на Русия, включително пълното отваряне на архивите от ХХ век. Може би има смисъл да не отварят архивите преди да са минали 80 години, за да се даде възможност на споменатите да умрат в мир, но след този период всички досиета трябва да бъдат отворени и публикувани година по година. През ХХ век в Русия са извършени престъпления против руския народ и човечеството. Някои не искат всички да знаят истината, но това е в интерес на хората. Хората имат право да знаят историята си и скриването на тази информация е престъпление. По отношение на потомците на престъпници – те не са отговорни за своите предци. Всеки трябва да бъде съден само според делата му. В руския език думата „покаяние“ (по името на библейския Каин) е неточен превод от гръцкия и древнохристиянски термин „matanayya“, което буквално означава „промяна на мисленето“ или „преосмисляне“.

От точно този първоначален смисъл на думата – „промяна в мисленето“, имаме нужда ние, жителите на Русия, за да определим своето отношение към събитията от историята. И така, както виждаме добрите дела на предците си, така трябва да виждаме и техните зли дела. Да наричаме престъпленията престъпления, да ги осъждаме, а не да ги оправдаваме – и да кажем, че не сме съгласни с тези постъпки. Както впрочем направи германският народ след 1945 година.

Що се отнася до извинението на потомците на палачите пред потомците на жертвите, мисля, че това е изключително положително и християнско явление. Само трябва да се дефинират по-добре тънките разлики между покаяние, в смисъл на промяна на съзнанието, и покаяние, когато искате да се извините за греховете на друго лице като за свои собствени. Вероятно по-добре е да се каже „поднасям съболезнования“ или нещо подобно. Това също е деликатен, етичен и философски въпрос.“

Никой не знае точния брой на жертвите на репресии в края на 30-те години в Русия.

В най-кървавия период на Големия терор – 1937-38 г. – се смята, че са били убити между 600 хил. и 1,2 млн. души.

Татяна Желток, живее в Полша. Дядо й е бил полковникът от НКВД Александър Рабцевич, по-малкият му брат Михаил Рабцевич — полковник (впоследствие генерал) от КГБ.

„От нарастващата неадекватност на общественото обсъждане на хората вече им се вие свят. Живей и помни – това е много важно, но аз не виждам правилната здравословна възможност за публична дискусия. Енергийният кошмар, който произвежда подобен дебат, е опасен по много начини.

Мисля, че посочването на виновните няма да доведе до нищо. Това не е толкова просто. Войната не е битка между червени и бели, а нещо много по-сложно. Хората в собствените си семейства не могат да се разберат.

Моите родственици са работили в НКВД и КГБ по другата част — външното разузнаване и дипломатическите отношения. Даже не мога да си представя какво бих ви казала, ако имаха отношение към кошмара на Големия терор. Може би не бих могла да имам такива роднини.

А колко още хора, които не са работили в тези органи, са виновни са съдбите на репресираните…! Някои просто са доносничели, и те също са ужасно много. Как да се ориентира човек?! Страшни, неописуеми с никакви думи истории. Ужас.“

Човек отговаря само за себе си

Серафим Ореханов. Прадядо му е работил като ръководител в следственото звено на НКВД в Москва през 1935-1939 г. Ореханов открива името му в списъците на „Мемориал“.

Лента.ру: – Сигурен ли сте, че човекът, когото сте открили в базата данни на „Мемориал“ наистина е вашият прапрадядо?

Серафим Ореханов: – Да, защото знаех за него, знаех и трите му имена и че е работил в НКВД. Не знаех длъжността и званието му – сега ги научих.

– Какво знаехте досега за дядо си? Какво са разказвали родителите ви за него?

– Познавам доста добре историята на семейството си, въпреки че това е било преди четири поколения, знам къщата на Лубянка, където е живял, знам, че е бил с тежък нрав и дори знам мястото в Новодевическото гробище, където е погребан. Вкъщи не сме го обсъждали особено, но когато остаря, баща ми започна да разказва повече за семейството си. Неговата история е също толкова интересна и трагична, както историята на почти всяко семейство, живяло през ХХ век в Русия. Едва ли някой друг, освен нас, се интересува от подробностите в тази история.

– Промени ли се отношението ви към прадядо ви?

– Не съм имал никакво особено отношение към него: даже снимки не са запазени. Сигурен съм, че всички сътрудници на НКВД са били такива жертви на тази система, както и онези, които те са изпращали в лагери или са разстрелвали. Много от тях са завършили живота си също като жертвите си, а успелите да избегнат тази съдба в най-добрия случай са се пропили. Видях интервю с един от палачите, разстрелвали хора в Подмосковието на Бутовския полигон. Беше много стар, над 90 и се оплакваше, че „недоубихме гадините“ и че репресиите са били недостатъчни. Нима това не беше нещастен човек?

– Когато „Мемориал“ публикува списъците, каква беше ваша реакция, как се почувствахте? Защо решихте да потърсите своя родственик?

– За мен това не беше изненада, знаех, че ще намеря там прапрадядо си. Мисля, че публикуването на тези списъци е отличен повод за начало на разговор за Големия терор, за Сталин и за руския ХХ век въобще. Не в дискурса на отношенията власт-народ, а в дискурса на семейните истории, които ми се струват много по-подходяща база за формиране на здраво историческо чувство, вместо безкрайните спорове за „силната ръка“, „цената на победата“  и други абстракции.

– Има ли необходимост от обществено обсъждане на тази страница от нашата история и трябва ли да го започнем сега?

– Разбира се, че има. Израснал съм в един среда, в която отношението към сталинизма, а и всичко съветско, беше съвсем ясно: това е бедствие, най-лошото нещо, което можеше да се случи на Русия, ужасен период в нашата история, огромна стъпка назад. И аз, като цяло, не е имало причина да не споделям тези възгледи. От друга страна съветският експеримент в началото на 1920-а беше най-голямата утопия и може би най-великият момент в историята на руската култура. Това е говорено много пъти, но бих се радвал, ако обсъждането на съветското наследство – и на Големия терор като централна част от него – да бъде по-конкретно. За да се обсъждат човешки съдби, а не идеи.

– Към кого е този упрек?

– Разбира се, на първо място към патриотичния лагер, който е склонен да пренебрегва подробностите, но и условните либерали често правят същата грешка. Например периодично звучат призиви за събарянето на Мавзолея. Да се премахва произведение на изкуството, независимо дали ни харесва или не, с антиболшевишки цели  — това също е болшевизъм.

И още ми се струва важно, че обсъждането на съветското бе отделено от Великата отечествена война: а в края на краищата войната не промени радикално природата на сталинисткия режим. Превръщайки разговора за Войната в централна част на спора за съветското, ние просто се опитваме да избягаме от обсъждането на далеч по-сложни, но и много по-големи, отнасящи се до всички нас неща.

– Трябва ли държавата да провежда политика на осъждане на хората (не само ръководителите), участвали в репресиите?

– Струва ми се, че у нас и без това историята е твърде силно монополизирана от държавата. Мисля, че никаква особена политика не е необходима, а са ни нужни неща като историята на Денис Карагодин или акцията „Последен адрес“, или публикации на лични свидетелства на хора, преживели всичко това, както в проекта „Преживяно“. Когато историята се намира в ръцете на държавата, тя неизбежно се превръща първо: в история на властта, и второ: в абстракция, за която може да се спори до прегракване, но има много малка връзка с нашия живот.

Разстреляните на Бутовоски полигон край Москва през 1938 г., снимките са правени след ареста на жертвите.

Разстреляните на Бутовоски полигон край Москва през 1938 г., снимките са правени след ареста на жертвите.

Ирина Шчербакова, историк, ръководител на образователните програми на „Мемориал“.

„Какъв е практическият смисъл от публикуването на списък с имената на жертвите, на разстреляните? Или от публикуването на всички документи от миналото? Изглежда никакъв, но кой знае защо хората се интересуват от своята история още от времената на Херодот. Принципът на „Мемориал“ е да се занимаем с една част от миналото, но настояваме да се публикува всичко, представляващо интерес за историците и другите специалисти.

Репресиите са много важна част от нашето минало. Защо трябва тя да бъде скривана, след като са минали толкова години? В нашите публикации няма никакви секретни материали, това е база данни, които отговарят на много исторически въпроси.

Хората, които по някакъв начин оправдават репресиите, казват, че ще започне гражданска война, защото милиони са били замесени… Но този списък показва, че в действителност не са били милиони. Няколко десетки хиляди са достатъчно, за да се организира такава репресивна система. Ако в базата данни на „Мемориал“ с жертвите, събирана повече от 25 години, вече има 3 милиона от 12 милиона репресирани, тогава защо да не публикуваме и друга – на палачите, в която има само 40 хиляди? Всяка тайна, всяка „тъмна стая“ води към спекулации, към възникване на митологии.

Обсъждането на проблема трябва да се води във формат дискусия. А това, което се случва у нас сега, е свидетелство за дълбок провал. Публикацията на списъците предизвика истинска истерия в сталинистката част на обществото, в която очевидно има силен страх. Тази истерия, както и крясъците, че всичко това ще ни докара до гражданска война, са много смешни. Гражданска война не започна, когато стотиците хиляди излязоха от ГУЛАГ и се срещнаха с хората, които ги измъчваха. Защо трябва да започне сега, когато говорим за правнуци?

Тези, които крещят, първо: от дъното на душите си не желаят да признаят тези репресии, каквото и да говорят. Второ: те много добре знаят, че репресиите са били масови. Страхуват се, че митовете ще рухнат и лъжата ще излезе наяве. Възможно е зад това да стои истински страх — щом може да се говори истината за това, което е било преди 75 години – може би трябва да се замислят и за това, което внуците им ще узнаят след известно време?

Формално потомците на сътрудниците на НКВД не носят никаква отговорност за делата на своите родственици, и не трябва да носят. Никой не може да бъде принуден да се чувства виновен. Ако някой иска, може да каже: „Да, боли ме, че в историята на моето семейство е имало такива хора“. Друг просто ще замълчи и толкова. Но потомците на жертвите трябва да имат правото да обвиняват. Да обвиняват не потомците на палачите, а самите палачи, дори и те вече да не са между живите.“


* НКВД (Народен комисариат по вътрешните работи) – главният осъществител на Големия терор или най-масовите репресии в СССР от 1937-38 г.- занимава се с опазването на реда, държавната сигурност и стопански дела. През 1946 г. се преобразува в Министерство на вътрешните работи, а част от главното управление на НКВД става КГБ.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах