Страх

През целия си живот съм изпитвал страх. Той е идвал винаги от нещо неясно за мен. Не от смъртта, от нещо по-опасно. От какво – не знам, но подозирам, че го има. Сърцето ми е започвало да прескача и да тупка с бясна скорост след всяко едно, дори най-банално сепване. Така че живях живота си с „опасност за живота“, обхванат от налудно безспокойство. Още като дете придобивах бясно ускорен пулс до над 260 удара в минута, придружен с прескачания на сърцето. То направо си спираше, оставяше ме за миг без дъх и взор, подкосяваше ми краката и пак започваше да тупти. Конкретният повод – някоя тъпа дреболия – в кой джоб са ми ключовете, какъв цвят са ми чорапите, днес какъв ден сме.

Като дете всяка вечер си мислех – леле, ако нашите не се приберат вкъщи?! Ако им се случи нещо, кой ще се грижи за мен!? На училищно състезание по ски слалом, въпреки че бях обявен за един от фаворитите, изпуснах още първата врата.

По-късно, когато станах театрален режисьор, започнах да изпитвам ужас от това как ще ме възприемат зрителите. Почти ми прилошаваше преди всяко едно представление. Ами ако най-сетне хората разберат, че за нищо не ставам?! Точно поради тази причина никога не използвах пищни декори и костюми. Правех го не от афинитет към естетически изящния, беден на изразни средства театър. А за да успокоя себе си, че публиката ще ми прости: „Тоя, че е некадърник се вижда, ама поне не е харчил пари за спектакъла“… Такъв беше моят творчески страх.

Всъщност, съм прекалено смел. От страх, разбира се! Изпадам в тъпоумни пристъпи на храброст, борейки се с този си страх. Готов съм да загина в борбата си с него. Затова съм скачал от високи десетина метра скали в морето, без да съм разгледал предварително дъното, за да знам дълбочината. Правех го, разбира се, придружен от неизменната ми сърдечна аритмия, след десетки минути колебания и още толкова самонавивания. Спускал съм се със ски по лавина и то в лавиноопасно време, съвсем сам, на свечеряване, та ако ми се случи нещо, да няма кой да ме намери (тогава нямаше мобилни телефони). По този начин се мъчех да убедя себе си, че не съм пъзльо. Но не успях. По същите причини съм хвърчал с колело по стръмни горски пътеки между храсталаци, клони и камънаци. А пък в театъра съм почвал репетиции без всякакъв уточнен текст, дори и в Германия, където на импровизацията се гледа с подозрение. Не знам в този случай дали това е било смелост, или нахалство…

Какво правя сега, с това си „саморазобличаване“? „Скромнея“ (ако има такъв глагол). Не – фукам се всъщност. Значи „фуклея“. Тези две неща са свързани, както полюсите на батерия – само страхливецът може да бъде горд от смелостта си. За храбрия тя е нещо естествено – все едно да се гордее, че има две уши или десет пръста. И обратното е валидно – единствено смелчагата е в състояние да не се срамува от страхливостта си.

Та, кое от двете съм аз, психоаналитици мои, страхлив храбрец или смел страхливец? Смятам – нещо трето.

Смелостта ми, за която идеше реч, освен че винаги е била придружавана от силен сърцетуп, е и силно специфична. Има си един странен синоним. Нарича се суета. Скапан, писклив, неприятен синоним. Как въобще някой би разбрал нещо за мен, ако не извършвах безразсъдни действия?! Кой въобще щеше ме забележи, ако не се хвърлях в рискови ситуации!? Затова, макар и треперещ от страх, се хвърлях. Казвам го и във връзка с първите ми, несъобразявани с цензурата спектакли в тоталитарна България – „Фантасмагории“ и „Най-хубавото село“. Смятах, че само за изключително смело представление хората биха ми простили нескопосаната режисура. Така че рискувах бъдеще и кариера не от доблест или дързост, а единствено от желание да ме видят. Тая моя смелост заслужава само презрение. Нищо друго.

А сега въпрос към завистниците (имам си няколко). Знаете ли защо правя хубави представления? Единствено за да прикрия факта, че не мога да ги правя. Добрите ми спектакли са „менте“. Менте, ама изстрадано менте. Трудно постигнато менте, което за да стигне до сцената, винаги е било придружавано от доза щастлива случайност.

Заключение: Вече не изпитвам страх от нищо. Изпитвам спокойствие от всичко. Спокойствие, което като че ли започва да граничи с цинизъм…

Психоаналитици мои, в коя лудница да ида? Къде, къде сте отишли вие? Къде да идем ние…? И къде ни е отишла страната…? И къде ни е културата…? В коя лудница е всичко това…? А там, кои са лекарите и кои – пациентите? Какви са разликите?