„Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл“ на руския писател Виктор Ерофеев е втората книга от поредицата „Есета“ на издателство „Факел експрес“, чието начало постави Homo poeticus от Данило Киш. Родните читатели познават езика на Ерофеев от издадените у нас негови романи „Руската красавица“, „Енциклопедия на руската душа“, „Добрият Сталин“ и сборникът с разкази „Живот с идиот“.
Виктор Ерофеев е роден през 1947 г. в Москва в семейството на дипломат. Един от учредителите на нелегалния алманах „Метропол“, той получава световна известност със сборника си разкази „Тялото на Ана, или краят на руския авангард“ (1990) и романа „Руската красавица“ (1990), преведен на 34 езика. В бестселъри се превръщат и романите му „Страшният съд“ (1996), „Енциклопедия на руската душа“ (1998), „Добрият Сталин“ (2004), „Акимуди“ (2012). Автор е на множество есеистични сборници, сред които „Мъже“ (1997), „Петте реки на живота“ (1998), „Бог Хикс“ (2001), „Лабиринт Две“ (2002), „Кълбовидна мълния“ (2005), „Светлината на дявола“ (2008). Постоянен сътрудник е на Die Zeit, New Yorker, New York Review Of Books. Виктор Ерофеев е лауреат на наградата „Владимир Набоков“ (1992), кавалер на френския Орден за изкуство и литература (2006) и на Ордена на Почетния легион (2013).
Предлагаме ви едно от есетата в „Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл“.
Кой се страхува от Франсис Бейкън
Бейкън вероятно е най-жестокият художник на ХХ век. Всички странят от него, бягат от него като от чумав и го заклеймяват. Пръв го прави един бивш офицер от британската армия, който след излизането си в пенсия започва да развъжда коне в Ирландия. Когато роденият в Дъблин през 1909 година Бейкън става на шестнайсет, баща му открива наклонността му към хомосексуализъм и му вдига скандал. Бейкън бяга от семейството си и от бащините си коне първо в Лондон, а после в Берлин, който през 20-те години се слави с това, че на мястото, където другите градове имат душа, има дупка.
След като си развява на воля байрака в Берлин, Бейкън заминава за Париж, отива на една изложба на Пикасо (който очевидно вдъхновява всички художници от ХХ век) и веднага решава, че също ще бъде художник.
През 1933 година Бейкън рисува на платно такова кощунствено „Разпятие“, че Църквата веднага го заклеймява. Но той не се разкайва и я доубива с това, че рисува цяла поредица портрети на крещящия като луд папа – може би в подражание на Веласкес, а може би като подигравка с испанския класик.
Бейкън рисува картините си на грубата обратна страна на платната – тя му се струва подходяща за изобразяването на грубата обратна страна на живота. Спечели ли пари, Бейкън обикновено отива в Монте Карло, понеже е побъркан по рулетката. В зависимост от късмета си спи или в най-луксозните хотели, или на плажа, завит с шлифера си. Прибира се от Монте Карло без пукнат грош.
Когато става прочут художник, забравя за всички и всякакви правила на приличие. Един път го канят в кралския дворец в Лондон на бал, на който принцеса Маргарет пее популярни песни. Бейкън пъха два пръста в устата си и я освирква оглушително. Охраната го извежда. Бейкън се противи и вика, че честността му и естетическото му чувство не му позволяват да постъпи иначе: принцесата пеела ужасно фалшиво. Кралското семейство зачерква завинаги Бейкън от списъка на порядъчните си поданици.
Бейкън не мирясва. Започва да реже и кълца човешки тела на платната си. Хората се превръщат в кървави късове месо. Най-скандалното е, че това не са абстрактни манекени, а негови приятели, любовници, роднини. Деформацията на телата е най-вече с еротичен характер. Стига се дотам, че през 1953 година Бейкън изобразява самия себе си в странен зеленикав цвят как прави любов с постоянния си бойфренд. Картината е обявена за порнографска и английската цензура забранява да се показва на изложби. Забраната трае много години.
От гледна точка на ежедневния морал това, което Бейкън прави с приятелите си в картините си, не може да се нарече иначе освен предателство. Бейкън изобразява и себе си по подобен начин – неговите автопортрети са уродливо и отблъскващо светската публика зрелище. Той се рисува като абсолютен дебил с грозна муцуна, въпреки че всъщност е красив мъж и до дълбока старост (умира през 1992 година) изглежда с двайсет години по-млад от възрастта си. Но ако е бил свободен да прави всичко, което му хрумне, със себе си, защо се е гаврил с лицата и телата на скъпите си хора? Защото той не рисува карикатури или шаржове – това би било прекалено банално, той все едно ръфа приятелите си със зъби и изплюва отхапаните парчета върху платното. Всички буквално изпадат в ступор. Мнозина така и не му прощават. А онези, които му прощават, не могат да намерят обяснение. Бейкън пък по принцип не дава обяснения. Напук на каноните на живописта той рисува портретите не от натура, а от снимки, и веднъж неясно признава, че като деформира близките си хора, се доближава до същността им и извлича заложената в тях енергия.
Наскоро в Париж имаше огромна ретроспективна изложба на Бейкън, на която се стече цяла Европа, хората стояха на опашка по няколко часа. Странният, направо невъзможен хулиган в изкуството, тържествено беше обявен за гений. Посмъртно и задочно му простиха всичко. Изкуствоведите и най-модните културолози го обясниха и го представиха в най-добър вид. Той, разбирате ли, бил отразил мъките на нашето време. Той, разбирате ли, бил пацифист. Той, разбирате ли, бил борец за свободата на мъжката любов. Бил, както се оказа, моралист, осъдил строго нашето жалко съществуване.
Всичко това е така и изобщо не е така.
Човек, при когото се проявява синдромът на гения, по дефиниция е извън човешките определения. Бездарникът, който се прави на гений, си остава жалък бездарник. Средният човек по презумпция трябва да е мил и възпитан и от него не се очаква нищо освен усмихната порядъчност, която също е дефицитна сама по себе си, особено сред нас, руснаците. Трябва ли да се страхуваме от откровенията на Франсис Бейкън?
Страхувайте се по-смело! Не ги е страх единствено глупците.
(Превод от руски Иван Тотоманов.)
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение