Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Страшилищата над Скут дере

Седим и не откъсваме очи от каменните структури над Дъждовница. Те ли ни наблюдават, или ние тях?

След минути сме там, където планината среща небето, нетърпеливи да попием дивните гледки, готови да оставим даровете си като същински слънцепоклонници. Снимки: Авторът - Страшилищата над Скут дере

След минути сме там, където планината среща небето, нетърпеливи да попием дивните гледки, готови да оставим даровете си като същински слънцепоклонници. Снимки: Авторът

Две стъпки напред, подхлъзване назад, пак нагоре, свличане надолу, сипеят над Дъждовница е убийствен. Няма за какво да се уловиш, трънките и драките са далеч и нарядко, под краката ти и по дланите – ронливо, остро, стръмно. А бързаме. Доколкото е възможно да бързаш в непознат участък, в тежък терен, в мрачна ноемврийска събота, притисната от ниски облаци. Носим ориентировъчна скица, носим снимки, наясно сме какво търсим, дали ще го открием обаче, е под въпрос. А нямаме време – минава обяд, разполагаме с три часа и половина, за да изпреварим края на деня. Били сме и по късметлии: след двеста и петдесет километра зад волана свежият въздух е добре дошъл, учестеният пулс и задъхването са в реда на нещата, но съмнението, че ще се справим, вече се прокрадва.

На триста метра над Костинския дол сме, под западната част на дългия километър и половина мегалитен комплекс. Остава да свием надясно, да се спуснем по коварно свлачище до подножието на отсрещния скален мост и да го заобиколим. После да влезем във вертикален улей, който следва да изкачим, за да стигнем целта. Разглеждайки отново скицата и снимките, жена ми предлага обратното: ляв обход на крайната скала, дръпване, ако е възможно, до върха и панорамен оглед на сектора. Приема се. Плюсове: печелим време, по-
лек преход и най-вече видимост, която още не знаем, че след половин час ще се окаже решаваща. Минуси: никой от малцината обходили района не е споменавал за такъв „траверс” досега…

Погледнат отвисоко и от запад, търсеният масив прилича на хипопотамска глава. Иначе си е наклонена овална площадка, затворена от юг с отвесни канари. Тъкмо в тях са страховитите лица, закрити засега от скален мост, заел предния план. Поемаме на североизток, предвкусвайки гледката, която ни е напрягала няколко месеца, докато сме изучавали снимки на Девойката и мъжката й компания. Девойката, чиито мрачни черти си струват изнурителното драскане и слизане по враждебните сипища, всяко ожулване и натъртване, всеки каменопад.

Dajdovnitsa3-a

Всяка крачка на изток носи риск от ново подхлъзване, но променя ъгъла на виждане, разкривайки ни постепенно ансамбъла с нишата и скалния прозорец и изсечените лица, профили, барелефи. Девойката изглежда още котешки, липсват косите, част от устните. Там са си, но за да ги видим, трябва да навлезем фронтално в кръглата площадка, да се спуснем още на юг по следващия ронлив наклон, по който все така няма за какво да се хванеш. Налага се даже да се приплъзваме патешката, докато се озовем на двадесетина метра от най-озадачаващите каменни структури в Източните Родопи.

Седим и не откъсваме очи от композицията. Десет, петнадесет, двадесет минути, нямам идея колко се наблюдаваме – те нас, ние тях. После снимам настървено лукавия мустакатко с килнатата шапка над скалния прозорец, замисления мъдрец, свъсил гъсти вежди, викащия дългокос младеж с гърбавия нос и най-вече огромното плашещо лице на Девойката. Дългите й коси. Изящния нос. Малките, почти кръгли плътни устни. И пещерните отвори вместо очи, които пронизват, приковават, обсебват.

Влизайки в скалния улей, който избегнахме да изкатерим на идване, но по който ще дръзнем да слезем заради препускащото смрачаване, поглеждаме още веднъж към застиналите ликове. Дълбокомислещият гледа по-строго, празните очи на Девойката не са по-благосклонни, Викащият не спира да крещи от пелените на времето…

Долу, в стъмнения дол, който местните находчиво наричат ту Шабан (плуг), ту Кучак (скут) дере, ни очаква Касим. Наметнат с якето, което съм му оставил на тръгване, той притеснено обсъжда скоростното ни спускане в „коритото” и разказва как проследил почти целия ни преход. Как на няколко пъти ни губел от поглед, като се колебаел дали да ни звънне заради предположението, че сме се наранили или сме сгрешили посоката. Възпълничкият, поизносен от живота мъж е затрогващ. Като видиш, че се е облякъл „като за
гости” (черен панталон, синя риза, сиво сако, черни обувки), ще си кажеш, че е я библиотекар, я книжар, архивар, антиквар, чиновник, само не и водач из пущинаците на дванадесет километра от Кърджали. И ще си близо до истината. Касим води счетоводството на кооперацията в Дъждовница и не е чувал за каменната галерия над селото. На всичко отгоре едва-едва стъпва, краката трудно го държат, но ни е превел по губеща се на места и успоредна на реката пътека точно до подстъпа към масива, който съм му показал. А това
е поне половината от задачата. Другата половина според него е да ни посрещне там, където ни е оставил, насред гората (а не в колата, както му предлагахме), „в четири часа, инак става лошо”…

Късно вечерта, докато преглеждаме снимките, с изненада ще установим, че Мъдрецът и Девойката са издълбани върху челото на друго огромно еднооко женско лице, че зловещ Пазител с петелска глава бди над целия древен ансамбъл. Ще открием още недоизсечени лица, още страшновати вдълбавания. И ще поискаме да се върнем отново в Дъждовница, чувствайки се като колумбовци на връщане от Новия свят…

Шест месеца по-късно атакуваме скалния комплекс от изток, откъм Костино. По сравнително лекия каменист терен ни води Абдула (32), току-що завърнал се от Германия. Груб строеж, кофражи, мостове – това му идва отръки, за това са му плащали в София и Бургас, но престоят в немско му дошъл в повече. Сутрин от
четири, вечер до осем. Срещу шест евро на час. С две почивки по тридесет минути, които доработвал. Казва го без нерв, някак извинително, може би защото е още без работа, но атлетичната му фигура подсказва, че няма да е задълго. А и Костино, като повечето села в областта, пустее с опечаляващи темпове. Останали са сто и тридесет души. Един-единствен жител е абонат на български кабелен оператор, другите следят турски програми. Ведомственият блок в центъра, приютявал някога множеството учители, зее олющен. Повечето млади свързват двата края в Германия, Холандия, Турция, трябва да се живее. Според Абдула тютюнът и добитъкът не били решение, жената и децата искали своето. Особено дъщерята. Борджу.

– Ще рече някакво цвете? – опитвам да позная.

– Ухание – усмихва се Абдула.

– Прекрасен избор – възкликвам. – Аромат, мирис, парфюм.

– Не, не – настоява той. – Ухание.

– И съпругата ли носи красиво име?

Усмивката не слиза от лицето му.

– Да – казва. – Пъпка от роза.

И Абдула се е пременил „като за гости”. Бяла тениска, синя апликация на лявото рамо, тъмносини бермуди, бели чорапи. Само обувките му подсказват какво евентуално ни предстои – бомбета от поликарбонат срещу падащи тежести, стоманена вложка в ходилото, ако настъпиш остри железа, противоплъзгащи подметки.

– На строежа ги носим, задължават ни – пояснява Абдула на входа на Малката пещера.

Трудно достъпна и встрани от пътеките, тя носи всички белези на т.нар. бирнишки дупки – легендарните тайни скривалища, в които родопчани укривали добитъка от омразните събирачи на налози. Входът й гледа на изток, а прозорецът – към първите площадки с култови съоръжения и поредния трошлив сипей към тях, изискващ максимум концентрация.

След минути сме там, където планината среща небето, нетърпеливи да попием дивните гледки, готови да оставим даровете си като същински слънцепоклонници – върху отвесите на Костински дол, насред строго подредени скални късове, насред врязани тераси, ниши, басейни с преливници. И насред смайващи кули, кубета и низ от колоси, които от североизток приличат на чукове, а от югозапад – на исполински гъби. Пазители на светилищен комплекс, останки от древна твърдина или приказни форми от изветряне?

Мнозина предполагат, че траките приемали чудатите ваяния за подобия на своите богове и затова ги обожествили, създавайки около тях култови центрове, включително и тук, над Дъждовница. И че дооформяни, ваянията участвали като декор в обредите. Тези места с пречистваща сила са поне с две хиляди години по-стари и са преносители на неразчетена и до днес информация, настояват опонентите.

Както за пещерите утроби (храмове или обсерватории?), така и за трапецовидните ниши няма единно становище. Издълбани най-често в редици, с различни размери и на непристъпни места (Дъждовни-
ца, Ночево, Равен, Лисиците, Горно поле), те спадат към показателните явления (кромлехите в Сакар и Средна гора, мегалитите Момини камъни над Старосел и Слънчева врата край Бузовград), но предназначението им си остава на равнище хипотези и тълкувания. В опита си да надзърнат във времето част от траколозите твърдят, че нишите са ритуално обработени родови пространства за връзка с боговете. Малцината удостоени оставяли там дарове, доказвайки смелост и ловкост или издигане в социалната йерархия. Трапецовидните вдълбавания са погребални зони с хиляда години по-стари от египетските пирамиди, допускат археолози. Бесите поставяли в тях урни с праха на редовите покойници, докато богатите имали честта да почиват в скални и куполни гробници, чиито вътрешни или входни врати също са трапецовидни (Свещари, Стрелча, Шипка, Братя Даскалови). Заради формата им, наподобяваща висящ прилеп (който превежда душата в другия свят), други изследователи приемат нишите като самобитни врати към отвъдното, предназначени за знакови покойници. А някои праисторици, криптографи и геофизици считат, че след като бесите били изкусни рудари, то и атрактивните каменни структури са шифровани сведения за наличието на находища с мед и злато. Изсечени в различна конфигурация
(очертавали контура, сваляли тънък пласт и едва тогава стигали до исканата дълбочина), нишите означавали богатството на рудника и на кой род принадлежи залежът.

Dajdovnitsa-a

Не остават назад и любителите, които с наслада се включват в догадките – дело на жреци като връзка с висшите сили; ритуални знаци, забранени за докосване от простосмъртни, за да не губят от силата си; отвори за поставяне на оброчни плочки; първообрази на звезди от съзвездия, оформящи в определени дни трапец в небосвода; капани за пчелни рояци; места за лековита слънчева вода. С две думи – интерпретациите растат, загадките остават. Няма отговор и въпросът как са стигали тези сърцати мъже до недостъпните скални участъци, за да изсекат така прецизно трапецовидните отвори, без да познават желязото. И какво ли още са вършели с изкусните си ръце.

Преди време Христо Тодев (алпинист и откривател на част от родопските тайнства, с чиито напътствия намерихме и страшилищата над Костинския дол, и ночевските петроглифи) се спусна до нишите край Дъждовница на рапел. Не откри следи от дупки или места за евентуално закрепване и установи, че без съоръжения изсичанията са недостижими, че човек няма как да се задържи дълго прилепен към скалата, нито да дълбае продължително в нея. Според Христо е невъзможно да се изгради и скеле, непосилно е и катеренето, заради надвеса в горната част на скалата, която е нестабилна и ронлива.

Липсват предположения и за наличието на ниши в пещери (Орешари, Поточница), и за изсечени ниши, които можеш да докоснеш (Биволяне, Горно поле, Малко градище) – нещо нетипично за Източните Родопи.

Може би трябва да се отграничим от времето и природните закони, каквито ги познаваме. И да променим подхода, начина ни на мислене. За да имаме и други визии за тези изсичания, за да си представим и други технологии, които засега ни убягват.

Какво ли са знаели траките за онова, което ние трябва да знаем?


Откъс от книгата „Повторени сънища. Фотописи от мистична България“ на Николай Нинов, изд. „Сиела“.

NN_cover_-Final-a

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах