Страстите Достоевски

Великият руски писател, публицист и философ Фьодор Михайлович Достоевски е роден на днешния ден, 11 ноември, преди точно 199 години. Неговият принос в световната литература е огромен, но личността му все още е забулена в тайни и митове, и често става повод за спорове между историците.

Какво знаем всъщност за писателя с безкрайно точен усет за психологическите дълбини на човека?

Бащата на Достоевски – Михаил Андреевич, бил лекар, а майка му Мария произлизала от богат търговски род, разорен по време на войните срещу Наполеон през 1812 г. Фьодор имал трима братя и четири сестри. Семейството било сплотено, родителите имали силна връзка с децата си. Майката научила Фьодор да чете и пише, когато той е едва четиригодишен. След това на негово разположение била огромната домашна библиотека, в която присъствали и руски, и чужди класици.

Трагедията започва, когато Фьодор навършва 16 години. Майка му умира от туберкулоза. Година по-късно от загадъчна смърт умира и баща му. Биографите на Достоевски и до днес спорят за причината – подозират, че е бил отровен от собствените му крепостни, с които се държал твърде строго след смъртта на жена си.

На 25-годишна възраст Достоевски публикува първия си роман „Бедни хора” и веднага е забелязан от публиката и в писателските среди. Привличат го в либералната група на свободомислещи радикали начело с Михаил Петрашевски. Това е един от най-важните епизоди в живота на големия писател. Заради това свое решение той лежи в затвора, едва не е разстрелян и е изпратен на заточение.

Делото на „петрашевците” е добре познато на литературните историци. То има особено значение за цялата руска литература през ХІХ век. Освен самия Петрашевски и Достоевски, в него са замесени още много писатели – Салтиков-Щедрин, Алексей Плещеев, Сергей Дуров и други. Дълго детайлите по делото са били пазени в дълбока тайна.

Вината на „петрашевците” се изразявала в това, че се събирали в квартирата на Михаил Петрашевски всеки петък, говорели за промяната на държавния строй, обсъждали писмото на Белински до Гогол, в което той заклеймявал „гнусното руско духовенство” и монархията. Четели на глас трудовете на социалисти като Шарл Фурие и Етиен Кабе, но най-вече се обявявали против крепостничеството и затъналата в корупция държавна администрация. В библиотеката на Петрашевски имало доста забранени от цензурата книги.

Всички в групата били предадени и арестувани. Около 40 души влезли в Петропавловския затвор, а 21 били осъдени на смърт. „Петрашевци” влизат в историята заради изключително необичайна случка – инсценировката на екзекуцията им.

Осъдените не знаели, че са помилвани. На 3 януари 1850 година те били изведени на Семьоновския площад в Санкт Петербург, където били произнесени смъртните им присъди. Сред осъдените, увити в погребални савани, стоял и Фьодор Достоевски, инженер-поручик, начинаещ, но вече известен писател. Присъдите били прочетени. Настъпило мълчание, в което властите очаквали молби за милост и разкаяния. Когато не чули нищо такова, последвала команда „Зареди!” и се чули прищракванията на оръжията. Последвало напрегнато очакване на смъртта.

В този момент на площада влязла карета. Излезлият от нея офицер обявил царска милост за всички – смъртната присъда била заменена с каторга. Михаил Петрашевски получил доживотна присъда, а Фьодор Достоевски бил изпратен на четиригодишна каторга със задължение след това да постъпи в армията като обикновен войник. Цялото му имущество и гражданските му права били отнети. По това време той бил само на 28 години.

По-късно той пише в спомените си:

„Спаси ме каторгата… О! Това беше огромно щастие за мен: Сибир и каторгата! Казват, ужас, озлобление… Ужасни глупости! Само там живях здрав и щастлив живот, там разбрах себе си и почувствах, че съм руснак, че принадлежа на руския народ. Всички най-добри мисли ми дойдоха тогава, сега само се връщат… Ах, да можеха да ви пратят на каторга!

Видях нашия народ, ядох с него, спах с него, работех с ръцете си, докато други, либералствайки и подхилквайки се над народа, решили, че нашият народ „има образа на Звяра и неговия печат”. От народа приех отново в душата си Христос, когото бях загубил, когато се преобразих в „европейски либерал”.

Едва след смъртта на император Николай І в началото на 1860-та всички, освен Петрашевски, били амнистирани и гражданските им права – възстановени.

Достоевски се връща в столицата и се отдава на писането. Забелязва го новият император Александър ІІ и дори го кани на обяд. Запознава го с децата си, като се надява, че беседите им с Достоевски ще им окажат силно въздействие. Парадоксално, защото писателят е бил осъден за волнодумство срещу техния дядо.

Достоевски така се смущавал в женска компания, че дори припадал при вида на някоя красавица. Такова изживяване имал през 1840 г. например, когато бил представен на известната петербургска „дива” Александра Сенявина. За да преодолее стеснението си, а и за да бъде в женска компания все пак, писателят посещавал неприлично често най-вече жени с леко поведение и това дълго му пречело да създаде семейство.

От затворения кръг го спасила стенографката Анна Сниткина, 25 години по-млада от него. Той я наел да стенографира книгата му „Играчът на рулетка”, която трябвало да бъде написана в много кратки срокове. Когато завършили работата, Анна приела да се омъжи за него. Поела финансовите му дела, съумяла да се справи с набезите на кредиторите и дори да укроти страстта на Достоевски към хазарта.

Анна Сниткина

Но той бил безумно ревнив. Пълен с комплекси за външния си вид, той се страхувал, че някой ще му отнеме красавицата. Понякога се връщал внезапно вкъщи, започвал да отваря гардеробите и да гледа под леглата, за да провери за любовници. Казвал, че не може да живее без нея. Тя била на 20, а той на 45. Обичала го, родила му деца, търпеливо се справяла с домакинството. И продължила да работи като негова стенографка и най-вече – като личен мениджър и агент.

Дълбоко в себе си Достоевски бил скиталец. На всеки две години той сменял жилището си и винаги избирал нов дом на кръстопът, желателно с излаз към някой храм или към водно пространство. Обичал да броди безцелно из Петербург, да избира най-тъмните и отдалечени улици. Понякога разговарял сам със себе си, при това жестикулирайки, и минувачите го мислели за луд.

Една от жените на декабристите – Наталия Фонвизина – подарила на Достоевски Евангелие, с което той не се разделял никога. С негова помощ взимал трудните решения – отварял Евангелието и четял.

Бил епилептик. Успял да изживее пълноценен, пълен със събития живот, но състоянието му се усложнило от заболяване на белите дробове. Станало по време на работа. Изпуснал перото си, а когато се навел да го вземе, от устата му блъвнала кръв. На 28 януари 1881 г. сутринта той се събудил с мисълта, че това е денят на неговата смърт. Отворил книгата си и помолил жена си Анна да му прочете първото, което види. В тази сутрин се паднало следното:

„А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда”.

– Виждаш ли, казва му „остави”, значи ще умра. – повторил Достоевски пред жена си.

И наистина, в 8 часа и 28 минути вечерта предал Богу дух, едва петдесет и деветгодишен.

Цял Петербург се стекъл на погребението в Александро-Невската лавра. В деня на панихидата вдовицата на Достоевски пристигнала с дъщеря си Люба с каретата на тяхна приятелка. Пред вратата ги спрели и поискали поканите им. Потъналата в скръб Анна, разбира се, не носела покани, защото смятала, че тя ще влезе и без тях.

„Аз съм вдовицата му, а това е неговата дъщеря“, казала тя и чула в отговор: „Много вдовици на Достоевски минаха оттук, сами, и с дъщери също”.

„Виждате, че съм в траур!”, подчертала тя.

„И те бяха в траур”, ѝ отговорили.

Поискали визитната ѝ картичка. Тя нямала такава. Помолила да повикат някой от погребалните разпоредители, но те били потънали в огромната тълпа. След много усилия, най-после познат на семейството успял да вкара вдовицата и дъщерята на писателя на собственото му погребение.

Анна Достоевска останала вярна на паметта на съпруга си до края на своя живот, макар че била едва на 35, когато той починал. Тя издала пълните му съчинения, събрала писмата и бележките му, накарала приятелите му да напишат биографията му, основала училище на негово име, сама написала спомени за него.