Странджанската надежда за път

Всеки софиянец задължително трябва да направи едно пътуване из Странджа. Живеем в постоянна психологическа клоака, която неизбежно се оглежда в нас. И колкото повече човек присъства в нея, толкова повече иска да избяга и от себе си – ако е осъзнат.

Светът напоследък не дава поводи за радост, оптимизъм или надежда. Спасението дебне от каузи, намиращи се извън фокуса на центъра на София, както и извън обратното движение на световното махало, което май ще помете хора, общества и начини на мислене и живот. Пълно е с възможности за каузи в България. Една от тях е Странджа. Далечна, мека, топла и любвеобвилна, тя подпира егоистичните гърбове на софиянци, избрали южното Черноморие за свой дом или лятна дестинация. Обгръща ги с любов, която те нито виждат, нито ги интересува.

Културата е много повече от начетеност и ерудиция. В цивилизованите държави тя се изразява и в неприкосновеност на природата, както и в безвъзмездното участие в благотворителни каузи за по-слабите и ощетени от съдбата хора. За съжаление, хората на изкуството в България са дълбоко и неотклонно втренчени във великолепните си пъпове, и на тях не може да се разчита за нищо друго, освен за придвижването на личните им интереси. Затова някак отчаяно се хвърлих в избраната от мен кауза за ремонта на пътя между Царево и Малко Търново. Който не го е минавал, наистина не може да си представи за какво става дума. Аз го направих два пъти за два дни и това ме изтощи така, все едно съм яздила бик на родео. Тресене, дрънчене, натискане на спирачки, каране в отсрещната лента. Шофирането по този път е много опасно, защото в старанието си да избегнеш поредния кратер, неминуемо влизаш в обратното движение. А завоите са нагъсто и никога не можеш да предвидиш кога и с каква скорост ще изскочи отсреща кола.

По пътя са наредени селата. Села, в които хората умират, докато тези, които искат да живеят нормално, избират да напуснат. Събрахме се на площада на Граматиково, за да обсъдим как ще действаме. Дойдоха много хора. Усмихнати, добре облечени, интелигентно изглеждащи граматиковчани.

Селото се намира на два слънчеви баира, площадът му е голям, такъв, какъвто е трябвало да бъде за 2000 души през социализма. Има голяма читалня, до нея са горското стопанство и прекрасната граматиковска църква. През соца там е фукционирала държавна дивечовъдна станция, филиал на БАН, както и много цехове и предприятия. Хората са живели добре, защото е имало работа, благодарение на интереса на държавата към тази отдалечена точка на България. Сега няма нищо. Всичко е оставено да умре. И пътят е най-яркият символ на това прикрито геноцидно отношение на тъй наречената демокрация към този регион. Оказа се, че и изсичането на горите на Странджа е напълно законно. Бракониерството пък е нещо съвсем нормално. Същевременно карайки нощем, пътят ти може да бъде пресечен от диви животни. Ние попаднахме на двойка диви прасета, които кротко си похапваха без да се впечатлят от колата ни. Докато ги приближавахме, те бавно потънаха в дълбокия мрак на гората.

Не се наемам да опиша уюта и красотата на тази природа. Не бих могла да го направя по-добре от баща ми, чието творчество е до голяма степен посветено на Странджа и хората й. За съжаление това, което мога да добавя към документираното от него, е само тъжно и отчайващо. Радвам се, че не е жив.

Това ще бъде първата година на Граматиково без лекар. И в нито едно от околните села няма лекар. В Малко Търново работи фелдшер. Ако се вика линейка, тя идва от Малко Търново за 50 минути. Ако трябва човек да бъде пренесен от Малко Търново или от селата до общинската болница в Царево, не е възможно линейката да кара с повече от 40-50 км в час, без това да поставя под риск пациент, лекари и линейка. За сметка на това на всяка крачка в Малко Търново има нотариуси. Как ли сме живяли без тях преди!

Историческият музей „Александър Фол“ в Малко Търново е разположен в четири реставрирани странджански къщи. Комплексът е създаден през 1983 г. и от тогава е това, което е. Експозициите са свързани с тракийските светилища, както и с революционните фигури от областта. Изложени са и прелестни икони от странджанската иконописна школа. Градчето като че ли не диша от безвремие. Над него се извисява лъскавият златен купол на католическата църква „Света Троица“. Циганчета и българчета играят на площада, стволовете на дърветата са обвити с красиви, плетени на ръка „пуловери“, създадени на празник на занаятите. Разхождат се военни – жени и мъже. Заради бежанците в момента в Странджа присъства рекордно количество полицаи. Има и християнски клуб, помещаващ се в партера на необитаван рушащ се блок. В училището ромчетата значително превишават българчетата, но не чуваме нищо отрицателно за тях. Красиво е. Тихо. Отдалечено. Самотно. Цената на доматите в общия магазин изненадващо е точно толкова, колкото в центъра на София.

Тръгваме от Малко Търново към морето, което е само на 56 км. Проблемът е във времето, за което се взима това кратко разстояние, както и във факта, че излизаш от колата разглобен. По пътя надолу обаче се натъкваме на отбивка, от която най-изненадващо се открива великолепно асфалтиран, чисто нов път с едно платно, който тръгва нагоре по билото на планината. Решаваме да видим накъде води. Шосето е перфектно, с идеален асфалт и се вие нагоре около километър и половина, докато стигаме до върха. Там прочитаме, че зад оградата е новото регионално депо за отпадъци. Струва 1 милион лева. Над главите ни прелита сокол, гледката пред очите ни е внушителна, вижда се цяла Странджа по посока Турция. Става ни болно, че пари за идеален път за боклука има, но за хората път няма. Ако сега цената за ремонт би била 26 милиона, с всяко следващо правителство тя ще расте. И природата ще побеждава шосето все повече, докато измрат и последните странджани.

На срещата ни с граматиковчани кметът на Малко Търново Илиян Янчев споделя, че пътят винаги му е бил приоритет, но засега е чул само неизпълнени обещания. Разбираме се, че ще продължаваме да събираме подписи до края на август. После ще поискаме среща с министър Лиляна Павлова, за да предадем петицията и да чакаме резултат. Ако откажат – имаме план Б, но за него ще говорим само ако се наложи.

Странджанци са обнадеждени. Младите искат тази красота да им е достъпна. Все повече хора обръщат поглед към спокойствието и чистотата на природата. Всички сме ужасно изморени от истеричния и все по-опасен свят, в който живеем. Странджа предлага много и на българи, и на чужденци. Който търси история и приказки – там са за него тракийските светилища. Който търси природен начин на живот – река Велека предлага риба, земята – плодовете си. Който търси бизнес – ако има път, може да предлага исторически и био туризъм. Но без път всичко тук е обречено.

Завършваме този текст с един посветителски надпис, който прочетохме в историческия комплекс в Малко Търново. Издълбан е на камък, открит в тракийското светилище в Мишкова нива:

„На добър час! На изслушващия бог Аполон Авларион аз, Стратон, син на Стратона, началник на елините, които работят в железните рудници, издигнах този жертвеник в осемнайстата година от провъзгласяването на Антонина за Август, като сторих обет за спасение и успешния труд на себе си, на близките си и на работниците.“

Някакъв човек, собственик на железен рудник, решил да остави нещо след себе си. Надписът е в чест на император Марк Аврелий Север Антонин Август. Освен за близките си, Стратон направил обет и за работниците. Това се е случило през 2 век. Четем го сега, 1800 години по-късно, и разбираме, че Стратон вероятно е бил свестен човек, щом е споменал и работниците си.

Какво ще остане след нас? Един асфалтов път, създаден през соца не може да бъде опазен и поддържан дори и жалките 40 години. Аполон Авларион да ни е на помощ. Защо те няма, Стратоне, в името на Марк Аврелий Север Антонин да съживиш странджанската артерия, която е пътят между малкото Малко Търново и „голямото“ Царево!

Апропо, кметът на Царево пропусна да изпрати негов представител на срещата ни в Граматиково.

Милена Фучеджиева е писател, драматург, създател и водещ на „Провокативно“ по Bulgaria ON AIR.