Струваше ли си да чакаме този Дон Кихот 25 години?

„Човекът, който уби Дон Кихот“, един от най-очакваните филми в историята (не от всички, но със сигурност от феновете на Тери Гилиъм и от още по-многобройните почитатели на „Монти Пайтън“), най-накрая стигна до големия екран и направи своята премиера в Кан. Струваше ли си – е естественият въпрос, който си задават всички след четвърт век чакане.

„Човекът, който уби Дон Кихот“ започва с надпис:

„И сега, след 25 години правене и разваляне, един филм на Тери Гилиъм“.

Така още преди първите кадри, дори без негативната предварителна настройка, съмнението се засилва. За 25 години са се натрупали твърде много фактори (чести промени в сценария, многобройни актьорски рокади, увяхване на ентусиазма, загуба на спонтанността…), които обикновено пречат на създаването на добър филм.

Според сюжета Тоби (Адам Драйвър) е режисьор, който снима реклама за водка в Испания, бюджетът му свършва, докато преследва асистентките на продукцията и спи със съпругата на продуцента (Олга Куриленко). Една вечер в местния ресторант попада на DVD с първият си филм, адаптация на „Дон Кихот“, който е снимал в село наблизо. Купува го и го гледа, а преживяното започва да се връща при него заедно с вълнението от работата със студентски бюджет, от създаването на нещо от нищо, от момичето в селото, по което си е падал, и особено от стария човек, на когото е възложил да играе самия Кихот (Джонатан Прайс).

Тоби заминава за селото и открива, че старецът все още е там и след края на снимките никога не е излизал от образа на Дон Кихот. Той всъщност се е превърнал в Дон Кихот, който е бил – един вид актьор, прикован в роля. Кихот вижда в Тоби своя Санчо Панса и режисьорът, чувстващ известна вина, се включва в играта…

Джонатан Прайс и Тери Гилиъм

Засега зрителите оценяват „Човекът, който уби Дон Кихот“ по-високо от критиците. В IMDb оценките му са съответно 7,2 от 160 души публика и 5,2 от 7 ревюта на критици. И в двата случая, особено с публиката, „оценителите“ са твърде малко, за да има мнението значение, но прави впечатление, че повечето критици повтарят една и съща дума – бъркотия – и разликите в оценките им не са много големи. За никой от тях филмът не е шедьовър, нито пък тежък провал. Ето и няколко цитата:

„Човекът, който уби Дон Кихот“ стои до голяма част от филмите в късния период на Гилиъм като разхвърляно, но и неповторимо постижение, което се стреми да направи несъвместимите си части съвместими и все пак има благороден изобретателен дух“, смята поставилият най-висока оценка на филма (67 точки от 100) Ерик Кон от „Индиуайър“.

„Със сигурност е твърде дълъг и прекалено разхвърлян, твърде снизходителен на места и твърде стръвен на други, за да бъде безусловен успех. Но изненадващо има и моменти като вдъхновената начална сцена, които наистина работят, притежават някаква маниакална енергия и чиста радост, което определено го прави далеч по-привлекателен от последния му филм“, заявява Джесика Кианг в „Плейлист“.

„Ако наречем филма „разхвърлян“, ще признаем очевидното, но може би ще пропуснем по-важното. Усещането за хаос, засилващо се сцена след сцена на лудост, въздигане, падение и всеобщи вълнения – едва ли е случайно. Напротив, то изглежда съвсем умишлено наложено“, твърди Джъстин Чанг в „Лос Анджелис Таймс“.

На другия, не толкова отдалечен край на спектъра от мнения, са две ревюта, чиито автори са дали по 40 точни на филма.

„Ако не друго, получило се е това, от което феновете на режисьора най-много се страхуват: тромава, разхвърляна и какофонична бъркотия“, пише Питър Дебрюж във „Варайъти“.

 „Широкомащабното филмопроизводство от този род до известна степен вероятно винаги е авантюристично безумие на развълнуван визионер, готов да се сбие с вятърни мелници, в храбър стремеж да превърне фантазията и реалността в спътници, които ще живеят вечно. Но такива смели дела рядко биват удостоени с награда“, заявява Дейвид Руни в „Холивуд рипортър“.