Султан изправя рамене

Преди повече от десет години мой приятел османист ми даде аудиокасета със записи на мехтерски маршове. По неговите думи би ми било интересно да чуя музиката на някогашната имперска армия. Неоосманизмът беше още относително непознат за нас, а модерна Турция изглеждаше удобно светска, тоест достатъчно кемалистка за нашите вкусове. Османската култура вече отдавна се беше наложила като безобидна туристическа екзотика за хора, идващи от далечния Запад, австралийци и турци заедно честваха паметта на падналите при Галиполи, а и за нас в България зурните на мехтерския оркестър звучаха просто любопитно. Знаехме, че секуларната интелигенция в Турция слуша същия рокендрол като нас и говори приличен френски.

Всичко се промени.

Книгата на Чийдем Акьол „Реджеп Таип Ердоган. Биография“ до голяма степен обяснява какво се е случило. Новият турски президент е представител на голяма и доскоро мълчалива група от населението на Анадола. Благочестивите сунити, дребни собственици, селяни и работници, така и не са се вписали в кемалисткия облик на модерната Република. Те са така наречените „черни турци“, които гледат с възмущение откритите женски коси и едва прикриват чувството си на срам от свободната употреба на алкохол. Хората от бедните квартали десетилетия наред са мълчащото мнозинство от населението на страна, в която агресивно модернизираната армия и високата средна класа делят властта, отхвърляйки емоции, просъществували с векове. Бихме могли да наречем тези черни турци и с грозно звучащата дума „башибозук“… всъщност някои съвременни ултранационалисти го правят. Това обаче няма да ни помогне да разберем ставащото на няколкостотин километра от нас.

Един от тях, един от черните турци се издига сред елита на „белите“. Ердоган дълго мимикрира като кемалист. Разбира се, той е убеден патриот. Кемалист, кълнящ се в устоите на Конституцията и демокрацията… но и традиционалист, вярващ мюсюлманин, който почита Корана и родителите си, без да забравя скромния квартал, от който произлиза. Реджеп Таип Ердоган е съвършен популист, любимец и герой на своята прослойка от нацията. Обаятелен оратор, решителен човек, лишен от излишни скрупули и носител на исторически реванш от името на „малкия човек“, президентът е сравняван и от съюзниците, и от противниците си с някогашните владетели на Османската империя. По негово време носталгията по халифата на старата династия се превръща в добър тон. Кемализмът е в отстъпление и се чуват критики дори срещу личността на самия Ататюрк.

Всъщност на почти всяка страница Чийдем Акьол натрапчиво сравнява двамата политически мъже, изменящи лицето на своята родина из основи. Според авторката, Ердоган съзнателно подражава на Кемал паша и едновременно с това се стреми да унищожи секуларната страна на делото му. Какво е общото между двамата? Недоволството към положението, в което заварват страната си и пълната липса на демократизъм. Амбицията на Ердоган е да бъде глава на президентски режим през 2023-а, когато ще бъде отбелязана стогодишнината на Републиката. Той иска да сломи всяка съпротива и да остави след себе си политически завет, поне толкова значим, колкото този на Бащата на турците. Средствата за това нямат значение.

Ердоган не се бои от манипулации и насилие. Успешно се е превърнал в жесток авторитарен водач и постепенно се освобождава от неудобни съюзници, същевременно отърсвайки се от търпимостта си към кемалистките елементи в армията и администрацията. Говори за „демокрация“, „нация“, „Република“, но това не му пречи да ползва и привлекателните страни на неоосманската реторика. Само че в неговата версия османизмът вече не е симпатичната търпимост на космополитната имперска столица, а безпрекословното могъщество на някогашния султан, сердар-ъ хакан, падишах, халиф и хан. Обертоновете в поведението на Ердоган все повече напомнят гоненията срещу истанбулските гърци от 500-годишнината на превземането на Константинопол през 50-те.

Чийдем Акьол умело вплита историческия контекст в биографията на сегашния турски държавен глава и човек може да се запита как е възможно книгата й да е написана в съвременна Турция. Отговорът вероятно е в германското гражданство, осигуряващо относителна безопасност по времето, когато писателката Аслъ Ердоган се намира в затвора заради доста по-меко отношение към могъщия господар на Аксарай.

Книгата е написана достъпно, но не опростенчески, с ясен и енергичен стил. Преводът от немски на Екатерина Войнова прави биографията още по-привлекателна.

„Реджеп Таип Ердоган. Биография“ от Чийдем Акьол е издание на „Сиела“.