Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Якa новa бългaрщинa зa продaн

Розмaри де Мео към децaтa в новaтa си книгa - всеки, който иска да напусне България, за да учи навън например, е родоотстъпник

Розмари де Мео е нарекла новата си книга „училищно помагало“. Снимка: „Площад Славейков“ - Якa новa бългaрщинa зa продaн

Розмари де Мео е нарекла новата си книга „училищно помагало“. Снимка: „Площад Славейков“

Започвайте да се оглеждате за червени конци по стволовете на дърветата. Това е най-новата идея на Розмари де Мео, която във втората си книга „Зарана“ е измислила цяла обредна система… за деца.

Този път авторката на „Стопанката на Господ“ твърди, че е написала „училищно помагало“. Структурата на втория ѝ роман напомня тази на първия. Започва упойно и увлекателно, убеждава читателя в писателската си дарба (а тя е несъмнена, Розмари е умел разказвач). Подобно на мнозина автори, възродителката на българщината се е поддала на рефлекса да пише за себе си, да се „автобиографира“ за поколенията в романа си. Райна, главната героиня, е тя самата и това е неприкрито – тя говори за нея като за „онази, която написа требника на българските обичаи“. В първата част разказва между останалото как я пресрещат фенове, как очакват от нея да им помогне, как им помага, макар досадена от вниманието…

Розмари е хипнотично сладкодумна. Трудно е да не се поддадеш на овладения и целенасочен вътрешен патос на думите ѝ и точно това прави историята ѝ така лесна за възприемане. С подобен напевен мотив можеш да „продадеш“ всичко, особено на зажаднели за магия хора, живеещи в прозаично и трудно време. Безспорно се е възползвала от това, тя видимо притежава усета да дърпа струни, които да свирят нейната мелодия. Приспива всякаква критична мисъл, вкарва съзнанието в потока, който тя контролира.
А там се крият подводните камъни.

В началото, докато четях, си казвах – права е. Особено в опитите си да обедини вярата на хората, като ги извади от църковните предразсъдъци. Но после, макар да виждах отблясъци от моята собствена вяра в думите ѝ, си давах сметка, че не става дума за освобождаване от религиозни окови. Всъщност Розмари се опитва да създаде нова религия, нова система, извън която остават всички, които не следват нейните канони. За да плени максимално много читатели, тя превръща в религия България.

Тук патриотичният устрем на мнозина ще ги накара да си кажат: „Няма нищо лошо в това, хубаво е да си обичаме родината“. Само че става дума за подмяна. България в представите на Розмари де Мео е някаква свръхстара, свръхмощна и превъзхождаща всички останали – не държава, а представа. България е превърната в религиозно-магическа идея, която изисква пълно отдаване. И емоционално покореният читател неусетно за самия себе си заменя един ограничаващ бог с друг такъв, но вече в нова, приемлива и дори привлекателна опаковка. И инстинктивно, поведен от авторката, започва да чувства превъзходство над всички останали – включително над хората, които живеят в дома му.

Много думи е посветила Розмари де Мео в новата си книга на помаците. Макар да звучи добронамерено привързана към тях, тя се е постарала да ги отдели, да ги покаже като кръпка в тъканта. Непрекъснато при общуването ѝ с хората от помашките села изникват въпросите „кои сте вие?”, „защо, ако сте турци, не говорите турски?”, „вярно ли е, че сте приели чуждата вяра, за да се спасите?”. В устата на старец от „долното село“, българин, вкарва изречение:

„Чедо, ако българинът не е минал през огън и меч, не милее ни за вяра, ни за Родина. Ако нашите си бяха спасили кожата като ония горе, сега нямаше да я има България…“

Тук читателят, развълнуван от патетичните думи на стареца, явно трябва да пропусне очевидния факт, че той е жив, роден от хора, които все пак „са си спасили кожата“. Розмари изтиква помаците на светлото, въпреки декларираното им дори пред нея нежелание да го правят. Умилително разказва за необичайните им обичаи, кара те да ги харесаш като хора… и да пожелаеш да не са различни.

Защото за Розмари всички трябва да са българи – и турците, живеещи у нас, които тя също така упорито разпитва с надежда да ги накара да кажат, че са българи, защото някъде назад в поколенията в рода им е имало българи.

Желанието ѝ да обедини „паството си“ прозира във всяка дума. Включително в стихийния пуризъм, с който Розмари превръща родния ни език в магическа система. Тази пътека тя подхвана още в „Стопанката на Господ“, сега я е продължила и е повела по нея и децата.

Срещат се твърдения, от които всеки уважаващ себе си езиковед ще се изприщи. Като това, че „благодаря“ е изцяло и само българска дума, съществувала изпокон вековете. (Всъщност е буквален превод на гръцката от ευχαριστώ: εὐ- (eu – добър), χᾰ́ρῐς (kháris – благодат) Пък и се среща и в други езици – като руския например.)

Или природа. Идвало, казва Розмари, от „при рода“. И си било чисто българско. В друг език не можело да я има. Е, руснаците, сърбите, чехите, словаците, украинците и беларусите едва ли са съгласни. А и при тях не ознаава „при рода“.

Нямало други езици с думи, в чийто корен да има „род“ – родинознание, родоотстъпник. А в руски и сръбски?

Само на български се казвало „покойник“, защото смъртта била покой – само ние сме притежавали това знание. Какво да кажат англоезичните с „rest in peace“ тогава?

Небългарските имена също я дразнят много.

„Кой мъж в България се казва Марио? Това е най-идиотското име, което съм чувала! Направо ми е мъчно за теб!“ – това са думи, вкарани в устата на десетинагодишно дете във втората част на „Зарана“.

Именно това дете – Ясна – е носител на основното послание в „Зарана“, книгата, която Розмари де Мео определя като „училищно помагало“, продължение на „требника на народната вяра“. Детето е това, което обучава читателите как да не се придържат към нормите, които обществото досега е изградило. Звучи като бунтарство, което се поощрява в един идеалистичен вариант на социалните отношения, но всъщност Ясна е само адепт на новата „религия“, изграждана от Розмари.

Ясна, магически появило се сираче, което главната героиня Райна и съпругът ѝ Рангел осиновяват, е „стар дух“, призован да научи хората на добрата магия. Прави това в училище, в трети клас. Ясна се противопоставя на всичко – на уроците по религия, на правилата на директорката (в интерпретацията на Розмари това е Злата вещица), дори на математиката.

„Хикс не е никакво неизвестно! Това е буквата „х“ на български. Тя е известна на всички. Това, че ѝ променяте името на друг език и я наричате „хикс“, нищо не означава. Само обърква хората“, вика високо Ясна, когато я карат да решава уравнения.

И прилага своя собствена математическа система: какво ще стане, ако към думата „хубост“ прибавим други думи. Хубост плюс обич било майка, хубост плюс сила – баща. „Хубост плюс сила, плюс обич, плюс магия е равно на вещица“, извежда уравнението си без всякаква връзка с науката Ясна. Накрая обучава учениците вместо учителя, че едно плюс едно е равно на едно. И всички са щастливи от „новите знания“.

Подобни „нови знания“ влизат и в час по история – България не е създадена през 681 г., казва Ясна, всички го знаели.

„Аспарух всъщност се е завърнал в родината“, твърди убедено тя.

Всъщност това е част от ясно заявеното намерение на Розмари де Мео да опровергае, надвие и обезсили учените и науката. Още в първата част тя тъничко вкарва отговор на обвиненията, че е плагиатствала научни трудове в „Стопанката на Господ“:

„Учени всякакви писали техни си учени работи. Уж за народа писали, пък народът нищо не отбира от написаното! Не го интересува народа какво казва ученият за битието му, а и пресъхналите откъм човещина думи на учения не му напояват сърцето“.

И още:

„Обикалят учени по селата. Търсят вещите, баячките, правилниците, чакръкчиите, билкарите и питат. Търсят онези, които вече са на ръба. Говорят им, че светът вече е друг, че знанието ще си отиде с тях, че трябва да кажат Думите. Че са длъжни да ги кажат, за да не изчезнат. Разтварят учените мрежите си и ловят Думите, изсушават ги и ги слагат в хербарии, записват ги. От хартията е пресъхнала силата им”.

Читателят вероятно трябва да пренебрегне факта, че чете думи на хартия, написани от Розмари, за нея това твърдение не се отнася…

Розмари е намерила начин да оправдае и използването на индианската дума „оренда“, която в „Стопанката на Господ“ представи за стара българска дума. В „Зарана“ присъства разказ (от съпруга на главната героиня Райна), според който той, пътувайки из Америките, попаднал на селище с „индиански юрти“ и разбрал, че и „там имат дума „оренда“. Племето се казвало Онейда и той внезапно се сетил за оногундури (българи). И така идвa внушението – българите сме си индианци по произход (или обратното).

Магическата част, в която Ясна учи децата да наричат – по чиновете, в менчета, с вода – е доста детайлна откъм обредност. Момиченцето обучава съучениците си как да правят заклинания с дървета. Те били закрилници, трябва да ги овързват с жълти и червени конци, за да им се сбъдват желанията. Това било БЯС – Български Яки Сили. С думата „яки“ Розмари замества „супер“, така връзва естествения детски стремеж към фантазията за супергероите със собствената си обредна система. Същевременно упреква днешните деца, че вече не играели на чилик и топчета, макар че това не са игри и на нейното поколение.

Когато правят магии, изговарят желания, които всъщност насаждат скрупули. Едно от децата – десетгодишно момиченце – искрено се моли на менчето с „мълчана вода“:

„Искам да отслабна! Много искам! Искам да спра да ям сладко. Искам да съм хубава“.

Но най-много усилия хвърля авторката в разговорите за народните приказки и особено за „Неродена мома“. Приказката е преразказана в „Зарана“, но освен това Де Мео така набляга на нея, че подозирам, че предстои специално издание, дело на нейното собствено издателство.

Упрекът на майсторката на требници е, че „никой не чете вече българските приказки“. Вероятно не е поглеждала скоро учебната програма, нито рафтовете на книжарниците. Но не това е най-важното. Според Розмари трябва да бъдат забравени приказките на другите народи:

„Всичко, което го има в чуждите приказки, го има и в нашите. И понеже нашите са мнооого стари, възможно е в тях да има толкова стара магия, че другите дори да не са я чували“.

Това разделение между старите, мъдри и всесилни българи и „останалите“ се появява на много места. В „Приказка за билките“ Розмари де Мео е категорична:

Силата ги дала на народа на Хем (българите). Добрата Зарана дарила народа на Хем с една от Българските Яки Сили – да знаят коя билка коя болка лекува. И най-здравите ябълкови семки“. Когато българите си пиели билковия чай, „лошата вещица хуква към другия край на света да разболява други народи“.

И каквото и да се случи по другите земи – болест, глад, епидемия – българите все си имат билките“, успокоява народа си Розмари.

Дотолкова се е увлякла в създаването на собствен свят със собствени обичаи, контролирани от нея, че си позволява – съвсем съзнателно и съвсем открито – да съчинява и собствени „народни песни“, които съдържат създадените от нея кодове:

„Самодиво, бяла сестро,
протегни ни бяла ръчица!
Да полетим с теб над земята,
да си върнем с теб Силата!
Сълзите ни да изтекат,
бистра роса да станат!
Елен по изгрев да ги изпие!
Памет да се завърне!
Райко в сърца ни да светне!
И хорото ни да огрее!
Хорото, сестро, от Бъдници…“

Междувременно децата учат, че България е единственото място, че всеки, който иска да я напусне, за да учи навън например, е родоотстъпник. Че имат право да отговарят на тези, които им се противопоставят с ей такива думи:

„Дебел и скучен господине, надявам се, че хемороидите и тъща ви ще спрат да ви тормозят!“

Любимият учител на Ясна пък изразява в спретнат вид цялата идея на Розмари:

„Ако децата изобщо имат отношение към европейска култура, то е, защото се опитват да подражават на родители и учители, които страдат от огромно чувство за малоценност!“

Притеснително е, че скоро „Зарана“ наистина ще влезе в ръцете на деца, връчена им от запалени родители със строга заръка да я изчетат. Децата наистина ще повярват, че всичко в нея е истина – така става с написаното и препоръчаното от авторитетни възрастни, особено в предпубертетна възраст. Хиляди млади умове ще бъдат заразени от измислиците на Розмари де Мео и няма да има кой да им подскаже да се усъмнят, да разпознаят манипулацията.

Започнах с призив да се оглеждате за червени конци по дърветата. И още нещо наблюдавайте – жени, които въртят ябълкова семка под езика си. Розмари е дала „рецепта“ за зачеване – нещо с рязане на ябълки, посаждане на семки, пазене под езика, докато… aбе сложно е.

А всъщност е простичко. Шарлатани съществуват от най-древни времена. В този смисъл Розмари наистина е стара душа.

Вижте още: „СТОПAНКAТA НA ГОСПОД“ – ПЛAГИAТСТВО И ИЗМИСЛИЦИ

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90