Супермени с обратен знак

Не ме подмина клипът с полицейското насилие на протестите през 2020-а, макар упорито да отказвах да го гледам известно време. Не устоях. Знаех колко ще ме заболи от това да видя как хора издевателстват над други хора в реалността, не в измислен сценарий.

Не искам да го тълкувам през политическа призма, защото зад колоните на „Дондуков“ политици нямаше. Там бяха човешки същества, хора със семейства, болежки, тревоги и любови… И едните, и другите на следващия ден са потънали в ежедневието си по обичайния начин – редили са се на опашка за нещо, пили са хапчета, ядосвали са се, че някой е несправедлив към тях.

Но там, зад колоните, за кратко те не са били обикновени хора. Всичко нормално и обичайно се е изпарило за известно време, оголвайки първични инстинкти. Мнозина от тях, предполагам, дори не са осъзнавали, че носят тази ярост и жестокост в себе си. Екстремната ситуация е извадила животинското навън, а униформата го е обвила в удобна форма. Моралните дилеми са се изпарили и вече не е имало критерии за добро и зло. Само гняв, мерзък и съсипващ гняв, който е изтичал от очите и крайниците им, наранявайки други хора.

Полицаите, ритащи беззащитни тела на паважа, са излели цялото си омерзение от живота върху тях. С усещането, че „имат право“ и дори са „задължени“ да го направят. Моралният им компас е бил повреден от позицията им на пазители на реда. Какъв парадокс! Това е синдромът „Супермен“ с обратен знак. Както Супермен придобива свръхсили да спасява, когато наметне плаща си, така полицаите придобиват свръхсили да „респектират“, когато надянат униформата си. Но по същия начин отровата на тези дрехи прониква в кръвта, отравя мисълта и неизбежно пренася насилието и в битността им на обикновени хора, когато не са на смяна. „Супермените“ с полицейски значки не могат изцяло да се върнат в човешкото, винаги носят тъничкото усещане за изключителност, подсъзнателната ницшеанска идея, че са свръхчовеци, че са избрани, че им е разрешено повече, отколкото на другите.

Те не печелят много пари, но разполагат с малко повече власт от останалите хора. И насилието върху телата зад колоните показва как всяка власт става сляпа за наличието на душа. Властта брои телата – когато прави бюджети, когато изгражда системи в културата, образованието и здравеопазването, когато планира бъдеще. Властта владее телата.

Справедливостта – единственият истински идеал – отдавна вече не е най-важното. Силата я задушава като плевел, а властта я трансформира в целесъобразност.

А моралът… Моралът зависи от това кой гледа, кой преценява и кой дърпа скритите конци на куклите. Зрителите, сред които насилниците избират своите жертви, също не разбират порочния модел на така подредения свят (защото не става дума само за нашето ъгълче от него). Те ръкопляскат, докато бият онези на съседния ред. Преценяват спектакъла от удобните си кресла. Емоциите им не са свързани с хората изобщо, а с този, с когото изберат да се идентифицират.

Но някой ден всичко се обръща. Падналите на земята зад колоните един ден могат да облекат униформи и да вземат палки. Дано не се отнасят към други човешки същества така, както са се отнесли към тях. Но се страхувам, че в свят, в който е възможно да пребиеш безнаказано човек и да се чувстваш прав при това, невинни няма.

https://youtu.be/V0V2QhNLa88