Суперзвезди в литературата

Поколенията са видими в литературата. Писмовната традиция се строи на етажи и всяко поколение оставя белег, за да опише историята на своето време с езика на своето време. Процесът е неизбежен и точно него изучаваме в училище, той тече още от времената на основоположника на новата българска литература Иван Вазов, вижда се във все още живите спорове между него и следващите, които идват да го надградят. Сетне се явяват нови пластове и нови отричания, а книжното богатство расте.

Всяко ново литературно поколение, точно като всяко поотраснало дете, изпитва необходимост да отрече авторитетите, от които се е учило, за да заяви собственото си пространство. В българската литература в последните 30-ина години този процес се измерва в личности, които все още са на върха на литературната си слава. Социалистическото поколение, белязано от имена като Йордан Радичков, Стефан Цанев, Антон Дончев, беше поставено на глинен пиедестал от техните наследници. Противоречивата оценка за предшествениците взе крайни донякъде форми – някои от нас все още помнят шумните скандали между групичката около Карбовски, Тома Марков и Калин Терзийски от една страна и Недялко Йорданов и „старите“ от друга.

Междувременно път в българската литература през 90-те си проправяха Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Илков. И не само го проправяха, но оставиха дълбоки бразди в него, които все още растат. А днес децата на техните връстници чертаят съвършено нови литературни реалности.

Постмодернизмът в поезията беше заменен от постпостмодернизъм, кратки и бързи форми, които отричат приемствеността. В прозата пък се появяват едновременно дистанцирани и фрагментарни книги, които засега не могат да бъдат фиксирани в рамките на едно течение, а по-скоро заявяват присъствието на автори, които интерпретират света индивидуалистически, самостоятелно и извън каквито и да е социални тенденции.

И край всички тези сизифовци в литературата изведнъж излязоха неколцина момчета, скочиха безгрижно на книжната сцена и заеха безцеремонните пози на попзвезди. Влогърите.

Преди дни за втори път се случи немислимото – новото поколение уж не четяло, но пред една книжарница се извиха безкрайни опашки. Върволица от млади хора стояха с часове, зада видят на всяка цена автора на една книга и да получат автограф от него. Името му е Стан. И феновете му не се държат като читатели, а като групита. Не книгата е важна, а авторът зад нея.

Това определено е сериозна промяна не просто в начина, по който се създава писмено слово, а и в начина, по който то се възприема. Първият път беше Емил Конрад – неговата книга „Нещата, на които не ни учат в училище“, в която издателство „Егмонт“ събра най-интересното от видеоклиповете му, разби класациите за продажби. Десет хиляди екземпляра, продадени в първия ден от излизането й! Сега втори влогър – Стан – повтори резултата с първия си роман „Невидим“, издаден отново от „Егмонт“. Този феномен обаче не означава, че децата, които стояха на опашка за книгите, са станали огромни фенове на четенето като цяло. Те познават двамата автори от мониторите на комуникационните си устройства.

Това обръща перцептивната линия изцяло. Стандартното възприемане на книгата като артефакт, а на писателя – като скрит зад нея създател, вече е неприложимо. Вече е все едно какво съдържа книгата. Важно е кой стои зад нея като автор. Без автора си книгата няма стойност, тя е само материално изражение на социалната връзка между „писателя“ и неговите фенове в интернет.

Същият феномен се наблюдава и в поезията. Най-продаваните поети са тези, които са най-познати в социалните мрежи. Там общуването е лично – почитателите им са допуснати първо в светая светих на поета, те го опознават като човек и поезията е просто особеност на личността. Затова и стиховете се възприемат като лично послание. Вътрешният глас на читателя казва:

„О, той те познава, писал го е специално за теб!“

Личното общуване на автора с читателите му преди книгата днес е по-важно от съдържанието на творчеството му. Това е новото, което творците днес внасят в литературата. Друг е въпросът колко е трайно. Друг е въпросът колко е литература.

Интересно е и откъсването на талантливите пера от това поколенческо „проклятие“. Ще дам само един пример, защото е изключително показателен – Константин Трендафилов.

Той се появи в литературата като поет, почти неотменна част от триумвирата Августин Господинов – Рене Карабаш – Константин Трендафилов. Около тях се носеше аурата на „секссимволи“ – почти като рокзвезди, само че в поезията. Симпатичен феномен, екзотично явление, така звучаха. После стана ясно, че за тях и за читателите им по-важен е моментът на общуване, отколкото процесът на създаване. Поезията им – бърза, лека за възприемане, масова – стана лавина в социалните мрежи. Те самите станаха герои.

Константин Трендафилов на литературно четене. Снимка: Мая Любенова

В голяма степен това явление не е приключило, а и не се олицетворява само от тези трима приятели. Но е факт, че най-талантливият сред тях, най-свързаният с литературата – Константин Трендафилов – направи опит да се откъсне. На литературно ниво, не на личностно. Романът му „Затворисърце“ е сериозна заявка за поява в литературата. Въпреки че носи всички белези на дебют като неовладяна структура, маниерност, липса на езикова характерност на героите, все пак романът му е сдържан и ритмичен. Създава усещането, че е първа стъпка на автор, който тепърва ще изправя рамене.

Талантът на Трендафилов си личи и на подтекстово ниво – без грам дидактичност и притворност е спазил социалната мярка и я е преобърнал, променил е гледната точка на читателя, за да го доведе до пълен отказ от стереотипа. Това е умение на писател, а не на авторизирана литературна звезда. За разлика от останалите успешни (в смисъл на много продавани) автори, той е влязъл в литературата. Те – особено влогърите – са останали зад ръба й.

Предстои да видим как тази промяна в значенията – на автора, на текста, на възприятието – ще се отрази като цяло на литературната сцена. Нищо на този свят обаче не може да съществува без да съхрани основите си. Затова няма нищо фатално в новите явления – а и нито те, нито литературните авторитети заявяват претенции за чужди територии. Времето отсява.